— Пишат за Кигнианската експедиция. Отпечатали са я точно както ние я описахме. На трета страница е.
— Не на първата? — запита той.
— Не. Случаят Чапмън е там.
— Случай Чапмън?
— Да, Вие сте запознат. Онзи с повредата в колата.
— А, той ли? Вестниците от няколко дни се занимават с него.
— Вчера са произнесли присъдата му. Показаха го по телевизията.
— Пропуснал съм го. Снощи не включвах телевизора.
— Беше много драматично — каза мис Бийл. — Той има жена и деца, а след тази присъда няма да може да отиде с тях във втория живот. Толкова ми е тъжно за тях.
— Нарушил е закона — каза Фрост. — Той не изпълни едно елементарно свое задължение. Живота на всеки от нас зависи от такива като него.
— Това е вярно — съгласи се мис Бийл — но ми е мъчно. Такова ужасно нещо. Да бъдеш единствения от билиони хора, осъден на вечна смърт. Да бъдеш лишен от възможността за втори живот.
— Той не е първият — напомни й Фрост. — И няма да бъде последният.
— Чух, че сте имали някакви неприятности на съвещанието тази сутрин — каза тя.
Той небрежно кимна с глава и не каза нищо.
Чула е, помисли си той. Новината за станалото беше се разчула някак и сега се разпространяваше из сградата като бушуващ пожар.
— Надявам се, че не е нещо лошо — каза тя.
— Не е съвсем лошо — откликна той.
Тя се обърна и тръгна към вратата.
— Мис Бийл — каза той.
Тя се спря и обърна към него.
— Днес следобед няма да бъда тук — каза й той. — Няма нищо належащо, нали?
— Имате две срещи. Не особено важни. Мога да ги отменя.
— Бъдете така добра — каза той.
— Ами ако донесат папката с поверителните?
— Сложете ги в касата.
— Но те не обичат да…
— Знам. Трябва веднага да се прегледа и…
Така значи! — помисли си той.
Ето резултата от това, което Епълтън беше направил. Беше нещо, за което той съвсем не беше помислил.
— Мистър Фрост, нещо станало ли е?
— Не, нищо. Ако се появи поверителна папка… просто сложете я в касата. Ще я прегледам утре сутринта.
— Добре — каза тя като подтисна напиращото неодобрение.
Завъртя се и влезе във външния кабинет.
Той се отпусна в креслото и си спомни за онзи ден преди три месеца, когато куриерчето по погрешка беше му оставило вместо неговата поверителна папка тази на Питър Лейн и как той я отвори без да погледне името.
После лично я върна и обясни недоразумението на Лейн и всичко изглеждаше в ред. Куриерчето, разбира се, беше незабавно уволнено и това беше всичко. Това беше грешка, ужасна грешка на куриера и той си заслужи уволнението. А що се касае до отношенията между него и Лейн — изглеждаше, че всичко е забравено. Не се забрави само това, спомни си Фрост, че липсваше някакъв документ, който беше изпаднал от плика при отварянето от Фрост и който той като се върна намери до бюрото си. Добре си спомняше сега, че постоя известно време до бюрото с листа в ръка и почти реши да го върне на Лейн, но му хрумна че за това ще бъдат необходими допълнителни обяснения, което би било крайно неприятно, а и документа не беше от особена важност, както много от документите, които се прехвърляха по поверителните папки.
Някакъв големец, който не се помнеше, отличаващ се с грандомания и склонност към мелодраматични интриги и шпионаж, беше организирал и внедрил тази система преди много години и като още една канализирана стара бюрократична рутина, е била поддържана години наред. Част от нея, разбира се, имаше конфиденциален характер, или най-малкото — полуконфиденциален, но останалото бяха междуслужебни неща, за които не беше необходима секретност.
И така, за да се избави от неудобство, неприятности и обяснения, той тикна листа в едно чекмедже на бюрото и го забрави. Беше уверен, че след като не е забелязана липсата му, той едва ли би имал някаква стойност и значение.
Беше взел обаче неправилно решение. Или поне сега така изглеждаше.
И ако това, което Епълтън направи тази сутрин, има връзка с липсващия документ, значи освен Епълтън, е замесен и Лейн.
Рязко издърпа средното чекмедже на бюрото и зарови из книжата и боклуците. Листът обаче го нямаше.
Да можеше някак да си спомни какво пишеше на него! Нещо като подреждане на някакъв списък.
Сбърчи вежди и отново се опита да си спомни, но подробностите бледнееха и му се изплъзваха.
Потърси и в другите чекмеджета. Листът го нямаше.
Ето как са узнали, значи — помисли си той — някой е претърсил бюрото му и го е намерил!
Седем
Агентът протегна ръка към обраслото с водорасли мочурище.
— Това са 20 акра — каза той. — А цената, която ние искаме е най-доброто капиталовложение. Повярвайте ми приятели, това е най-подходящото място и начин да си вложите парите. За сто години вноската ще се удесетори, а за хиляда години, ако бихте могли да чакате толкова, вие ще бъдете направо милиардери.
— Но това е просто едно тресавище — каза жената. — Никой не би искал да строи тук. То не може да се…
— Днес вие го купувате — обърна се към нея агента, — по толкоз и толкоз за акър. След 200 години ще го продадете по толкова за метър. Помислете само колко хора ще има на Земята тогава и ги съпоставете с общата земна площ и ще ме разберете. Щом веднъж получим безсмъртие и съживяването започне…
— Но те няма да имат нужда от земя — каза съпруга на жената. — Открият ли възможност за пътуване във времето ще могат да изпращат хората назад в миналото преди милион години, за да колонизират Земята и когато тази земя там се изпълни с народ, те ще ги пратят още милион години назад и…
— Вижте сега, казвам ви честно — каза продавача — аз твърде не разчитам на това. Много хора се съмняват в пътуване във времето! Вечният Център ще се добере до него, ако въобще е възможно, но ако се окаже невъзможно те не ще го имат. И след като пътуване във времето се окаже невъзможно, тази земя ще струва цяло състояние. Това, че е малко мочурлива, няма никакво значение. Човешката раса ще има нужда от всяка педя земя тук, на земното кълбо. Ще дойде времето, когато нашата Земя ще представлява една единствена огромна сграда и…
— Но не забравяйте, че има и космическо пътуване — каза жената. — Всички планети там горе…
— Мадам, — каза продавача — хайде да погледнем по-реалистично поне за момент. От 100 години са пътували, пътуват там и все още не са намерили планета, на която човек би могъл да живее. Планети да — колкото щеш, но нищо, на което би могло да се живее без тераформиране. А тераформирането изисква много време и пари.
— Ами не знам — каза жената. — Но това мочурище ми се струва ужасен риск.
— Да, така е — каза съпругът й. — Ние искахме само да го погледнем. Ние влагаме парите си най-вече в марки, но ни се щеше да поразширим инвестициите си.
— Не че ги имаме кой знае колко — каза жената. — Парите ни де!
