— Не чак така — каза тя. — Не за един ден, не утре или вдруги ден. Но аз имам нужда от един приятел в Центъра. Вие ще знаете с кого да поговорите и кога да говорите с тях, ще бъдете вътре в нещата и ще знаете кога има възможност да се направи нещо. Това е което аз искам, ако бих могла да ви убедя да погледнете на въпроса както гледам самата аз. И моля да не ме бъркате. Пари за това няма да получите. Няма тарифи за човечност. Ако направите това, ще го направите, защото сте убеден, че е правилно и справедливо.
— Предположих това — каза Фрост. — Допускам че и Вие самата не сте получили пари.
— Нито цент — каза тя. — Той искаше да ми плати, разбира се, но има семейство, а и не е натрупал кой знае какви спестявания. Показа ми ги. Съвсем жалки са. Не ми се искаше да пратя жена му във втория живот като просякиня. Що се отнася до самия него, той няма нужда от спестявания. Все още има своята работа, но съгласно нормите на общественото мнение скоро ще я загуби. А друга дали ще получи, един Бог знае.
— Не знам — каза Фрост. — Бих могъл да поговоря с…
Изведнъж думите му секнаха. Та с кого ли пък би могъл да говори? Не и с Марк Епълтън. Не — след всичко, което се случи. Не и с Питър Лейн, ако Епълтън и Лейн са в комбина относно липсващия документ. Документ, който може би вече не е липсващ. С Б. Дж.? Не е много вероятно Б. Дж. да му обърне внимание и да го изслуша, нито пък който и да е от другите.
— Мис Харисън — обърна се той към нея. — Знаете ли, че Вие дойдохте в Центъра при човека, който може би най-малко може да помогне?
— Съжалявам — каза тя. — Не ми се искаше да ви товаря. Ако можете да помогнете дори до степента на желанието ви да направите това, аз ще бъда доволна. Защото самата проява на желание и склонност за помощ би ми помогнала да възвърна вярата си, че все още има хора с чест и достойнство.
— Ако мога някак си да помогна — каза Фрост — ще помогна, но няма да жертвам главата си. Мисля, че ме разбирате. Най-малко сега ми се иска да се забърквам в неприятности.
— Това е достатъчно — каза Ан.
— Нищо не ви обещавам.
— Аз самата не желая обещание. Ще направите само това, което можете.
Това беше грешка — помисли Фрост. Той нямаше право да предлага помощ. Не беше негова работа да се меси тук. И най-вече той нямаше право да предлага помощ при ясното съзнание, че няма такава възможност.
Мрачната и неприветлива стая обаче сега изглеждаше някак си по-топла, по-светла. Витаеше някакво чувство на нов живот, непознат за него до сега. И съвсем ясно му беше, че това се дължеше на седналата жена пред него. Тя придаваше на стаята топлота и светлина, но тази топлота и светлина бяха като загасващ огън. След броени минути, когато тя си отиде и образът и присъствието й избледнеят в съзнанието му, в стаята отново ще се върнат подтискащият хлад и мракът.
— Мис Харисън — запита той неочаквано. — Мога ли да ви поканя на ресторант тази вечер?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Прощавайте — каза Фрост — мислех, че…
— Не на ресторант — каза тя. — Не искам заради мен да се охарчите, но ако имате нещо тук, аз мога да сготвя.
Тринадесет
Нестор Белтън затвори книгата и я избута встрани. Приведе глава и притисна със свити пръсти уморените си очи.
Помисли си за утрешните изпити. Да, трябва да се поспи, а имаше толкова за преговор. Да можеше поне набързо да прехвърли текста страница по страница.
Тези изпити бяха много важни. От най-добре представилите се подбираха курсистите в Училището за Висши съветници — юристи. Откакто се помни желаеше да бъде съветник. А това сега беше по-важно от когато и да било, защото навсякъде се говореше, че само след още няколко години безсмъртието ще бъде факт. Че хората във Вечния Център най-после са разсекли възела на проблема и оставали само начините за усъвършенстване на технологията.
Стане ли безсмъртието възможно, ще започнат съживяванията и армията от съветници ще бъде пусната в действие. От години ги държат в резерва за да чакат деня, когато ще потрябват. За много от тях това чакане е продължило до края на живота. Целия им живот минава в чакане без да направят нищо и сега и те самите лежат в камерите и чакат съживяване.
Съветници и техници по съживяването: две групи мъже, с хиляди през всички тези години стоят винаги готови за деня, когато безбройните замразени и чакащи ще бъдат отново върнати към живот. Две армии от мъже, обучени и подготвени за сметка на Вечния Център; чакали и получавали заплати без да работят, защото не е имало какво да работят.
Но готови, винаги готови. Едната със своите акър след акър наредени амфитеатрално жилища, строени за деня, когато ще потрябват. Другата със своите огромни складове претъпкани с храните произведени от конверторите и натрупани да чакат Деня на съживяването.
Защото, мислеше си Нестор Белтън, Вечния Център мисли за всичко; планува всичко, както само един институт, отдаден изцяло на хората и ръководен от всеотдайни, чужди на егоизма личности може да планува. В продължение на почти 100 години Центърът е бил попечител и опекун на мъртвите, пазител на надеждата на човечеството, архитект на бъдещия живот.
Той стана от бюрото си и отиде към единствения прозорец на преградената си стаичка в студентското помещение. Навън бледата луна, полускрита от носещите се по небето облаци, едва-едва осветяваше двора на общата спалня. И далече отвъд него, на запад и север, извисяваше ръст Вечният Център.
Беше му много приятно, за хиляден път си напомни той, че е имал щастието да получи частичка от прозореца, от която да може да се любува на Центъра. За него това беше едно вдъхновение, обещание, залог и перспектива. Достатъчно беше само да погледне през прозореца, за да помни за какво работи. Да зърне само този мемориал, този паметник на славата, който след почти милион години (при все че някои говорят за повече от един милион) ще увенчае с успех дългото и мъчително измъкване на човека от безумната примитивна тиня.
Безконечен живот, рече си Нестор Белтън, без каквато и да е нужда да умираш. Безкрайно да живееш и то в тяло вечно жизнено и младо. Да имаш достатъчно време да развиеш интелекта си до пълния капацитет на човешкия разум. Да набираш мъдрост, но не и възраст. Да имаш времето да извършиш всичко, за което разума може да мечтае. Да композираш голямата музика, да напишеш големите книги; да нарисуваш най- после платната, които художниците цял живот не са успели да създадат. Да кацнеш на звездите, да изследваш галактиката, да вникнеш до дъно в значението на атома и космоса, да видиш как величествени планини изчезват и нови се появяват, реки се загубват и потичат нови. И когато след 10 милиарда години смъртта се разрази отново на тази слънчева система, да потърсиш други в бездънната Вселена.
Нестор Белтън скръсти слаби ръчички на хлътналите си гърди, доволен от себе си.
Сега е времето да се живее — рече си той. И с ужас си спомни за онова минало, когато хората са умирали и са оставали мъртви. Когато не е имало мисъл за друг живот освен крехката и уклончива вяра на древността, която се е мъчила да се представи за всезнаеща.
Всичките тези жалки мъртъвци, които са умирали без да знаят, че смъртта е нещо временно. Които са гледали на смъртта като край и пустота. Които са се страхували от нея въпреки протестите на вярата. Които са се свивали от страх при всяка мисъл за нея и са я потискали дълбоко в тайните пазви на съзнанието си, защото не им се е искало да мислят за нея — не са можели да понесат дори беглият намек.
Лек ветрец премина по корниза и наруши тишината. Сенките в двора се преливаха една в друга и предметите губеха формите си. Далечната белота на Вечния Център хвърляше мъглява светлина в нощния мрак. Сиянието на тази светлина му навяваше мисълта за изгряващата зора. Тази мисъл изглежда е съпровождала хората от Центъра, които са работили за зората и са изживявали несполуки и разочарования, точно когато са мислили, че са на крачка от успеха. Сега обаче от пресятите слухове се долавяше, че зората (този път истинската) най-после се вижда и човекът само след няколко години ще бъде доведен до онази съвършена цел и израз, свойствени на слабата нежна нишка на живота, роден от примитивните морета.
