Невзрачна, празна улица, невзрачна празна стая! Това ли е всичко, което настоящият живот може да предложи на човека? Да не би пък да беше сбъркал? — учуди се той. — Да не би пък да се разхождаше в някакъв сън, заслепен от славата на идващия живот?
Съвсем сам — помисли си той — съвсем сам в живота и тук на улицата.
От навеса на един вход излезе човек.
— Мистър Фрост? — запита той.
— Да — каза Фрост. — С какво мога да ви услужа?
Имаше нещо в този човек, което не му хареса. В думите му се чувстваше лека дързост и нахалство.
Човекът се приближи, но не каза нито дума.
— Ако нямате нищо против — каза Фрост, — аз имам…
Нещо го жилна в тила — нещо ужасно болезнено.
Той вдигна ръка, за да смачка нападателя с това ужасно жило, но ръката му беше толкова натежала, че едва стигна до половината. Стори му се че пада в страни. Бавно, като че ли съзнателно падане, не от удар, не насилствено, а просто като търсене на опора. И най-чудното беше че той изглежда не се уплаши, защото чувстваше че пада много бавно и няма да се нарани на тротоара.
Човекът, който го заговори, продължаваше да стои на паважа и недалеч от него беше застанал още един, който както Фрост подразбра беше изскочил зад него. Бяха хора без лица — забулени в сянката на сградите — хора, които не можа да познае.
Седемнадесет
Мястото, където се намираше, беше тъмно и той изглежда седеше на някакъв стол. Невидима лампа някъде в тъмнината осветяваше металното тяло на странна машина.
Чувстваше се удобно и сънливо отпуснат. Не му се щеше да се помръдне дори, въпреки безпокойството, че не можеше да разбере къде се намира. Беше съвсем непознато за него място.
Отново затвори очи. Твърдия стол под него му се стори като единствена реалност. Заслуша се. Едва доловимо се чуваше някакво бръмчене, нещо като шум от уред, включен и изчакващ нареждане.
Нещо пареше по страните и челото му. Някакво смъдене с леко парене. Недоумяваше какво се е случило, къде се намира и как беше попаднал там. Чувстваше се обаче така удобно, унасяше го дрямка и хич не беше го еня.
Продължи да седи спокойно. Усети, че освен бръмченето на машината се чуваше и едно тиктакане — тиктакането на времето, което спокойно течеше покрай него. Не, тиктакане на часовник. Не — защото нямаше часовник. Това беше тиктакането на самото време. И това му се стори странно, защото беше известно, че времето няма звук.
Смутен и объркан от тиктакането на времето той се пораздвижи в стола си и вдигна ръка, за да пипне смъдящата го страна.
— Господин съдия — чу се глас в тъмнината — подсъдимият се събуди.
Фрост широко отвори очи и се помъчи да стане от стола. Краката му обаче бяха безсилни, а ръцете му като че бяха гумени и той предпочете да остане седнал.
Човекът обаче беше казал „Господин Съдия“ и нещо като „обвиняемият е буден“. Това беше доста тревожно и той трябваше да потърси обяснения. Последва въпрос от някой друг.
— Може ли да стане?
— Изглежда че не може, Господин Съдия.
— Хм — каза Господин Съдията — няма значение.
Фрост с усилия се завъртя и като седна странично на стола, забеляза светлината — малка светлинка, покрита с абажур. Някъде наравно с главата му и непосредствено над светлинката, полузасенчено, полуосветено, беше се надвесило като видение някакво лице.
— Даниел Фрост — запита видението — можете ли да ме видите?
— Да, мога — каза Фрост.
— Можете ли да ме чувате и да разбирате?
— Не знам — каза Фрост. — Имам чувството, че току-що се събуждам и че не мога да стана от стола…
— Много говориш — каза другия глас в стаята.
— Остави го — каза призрачното лице. — Нека се опомни. Изглежда шокиран.
Фрост продължи да седи присвит в стола. Другите двама спокойно го изчакаха. Да, той вървеше по една улица, доколкото можеше да си спомни. Един човек излезе от покрит вход и го заговори. Нещо го жегна в тила и той понечи да махне носителя на жилото, но не успя да го достигне. Започна след това бавно да пада, но не можеше да си спомни дали изобщо докосна паважа. Имаше и двама мъже, не един, които стояха на тротоара и наблюдаваха как пада.
„Господин Съдия“, каза онзи, а това значи съд. А щом е съд, машината трябва да е съдебният компютър — съдебните заседатели, а мястото, където седеше Господин Съдията с покритата светлинка, трябва да е скамейката на съдията.
Не, това е грешка — фантазия! Защото няма причини той да бъде в съд!
— По-добре ли се чувствате сега? — запита Господин Съдията.
— Да, струва ми се — каза Фрост. — Но тук има някаква грешка. Струва ми се, че се намирам в съдебна зала.
— Точно там се намирате — каза другия глас.
— Ако си затвориш устата за малко, Господин Съдията ще ти обясни.
След тези думи той се изкиска и гадният му кикот изпълни стаята.
— Приставе — каза увисналото над скамейката лице. — Прекалявате с непристойното си държание. Този човек е нещастник наистина, но не и обект за вашите подигравки.
Другият си замълча.
Подпирайки се на стола си, Фрост стана с усилие.
— Не ми е ясно какво става тук — каза той. — Имам пълното право да знам това и настоявам…
Една призрачна ръка до призрачната глава рязко го прекъсна.
— Имате правото — каза лицето — и ако благоволите да ме изслушате, ще ви обясня.
Чифт ръце отзад сграбчиха Фрост под мишниците и го задържаха да не падне. Той бавно се пресегна и се опря на облегалката на стола.
— Няма ми нищо, оставете ме — каза той на онзи зад него.
Ръцете го освободиха и той остана прав, подпрян на стола.
— Даниел Фрост — каза съдията — ще бъда кратък и прям. Вие бяхте грабнат, докаран в този съд и подложен на наркопроцес. Признат бяхте за виновен. Присъдата беше обявена и изпълнена съгласно закона.
— Но това е смешно — ревна Фрост. — Какво съм сторил аз? В какво съм бил обвинен?
— Измяна, предателство — каза съдията.
— Измяна. Господин Съдия, Вие сте полудял. Как бих могъл аз…
— Не измяна към държавата. Измяна към човечеството, към човечността.
Фрост целия настръхна и стисна до болка стола си. Обзелите го страх и ужас прекъснаха мислите му. Думите напираха в устата му, но той сдържа езика си зад зъбите.
Една малка частица от съзнанието му, останала спокойна и недокосната му подсказваше, че моментът не беше за емоции и излияния. И без това като че ли беше попрекалил с приказките. Думите са инструменти, сечива и човек трябва да знае как и кога да си служи с тях.
— Господин Съдия — каза най-после той. — Аз категорично оспорвам твърдението Ви. Няма улики и поводи за…
— Там е работата, че има — каза съдията. — Помислете добре и ще видите, че има. Има улики за саботаж в плана за продължение на човешкия живот. Аз мога да ви цитирам…
Фрост разклати глава.
— Не е необходимо, макар че аз самият не съм чувал такива неща. Но дори и да е така, това не е измяна от моя страна. Аз съм работил и работя за същия този план. Работил съм и работя за Вечния
