Център…
— При съденето под въздействие на наркотика — каза съдията — Вие признахте, че по Ваше собствено усмотрение сте използвали положението си и сте подстрекавали разни издатели да компрометират и пречат на този план.
— Това е лъжа! — протестира Фрост. — Не беше така.
Призрачната глава бавно и тъжно се заклати.
— Било е както си е било. Вие сам си го признахте. Сам Вие го засвидетелствахте. Предполагам, не бихте се дискредитирали с лъжи за самия Вас.
— Съд! — каза Фрост жлъчно. — Посред нощ. Съборен на улицата и домъкнат тук. Без предварителен арест, без адвокат. И както ми се струва, без възможност за обжалване.
— Познахте — каза съдията. — Обжалване няма да има. Според закона заключенията след един наркопроцес са окончателни и не подлежат на обжалване. В крайна сметка, това е най-справедливият начин на съдене. При него изчезват всички пречки и затруднения в процеса към справедливост.
— Справедливост!
— Мистър Фрост — каза съдията — бях доста търпелив към Вас поради доверения и уважаван пост, който заемахте и поради дългогодишната ви служба във Вечния Център. Дадох малко по-голяма свобода в забележките Ви. Позволих ви повече от изискванията и достойнството на този съд. Мога да ви уверя, че делото беше проведено както подобава — със средствата и по закона за един процес за измяна. Бяхте признат за виновен, присъдата беше произнесена и сега ще ви я прочета.
Една призрачна ръка се пресегна в тъмнината към някакъв джоб и извади оттам чифт очила, който сложи на призрачното лице. Изкуствената като че ли ръка взе едно тесте листа, които отчетливо изшумоляха.
— Даниел Фрост — започна да чете съдията, — след подобаващ законен процес Вие сте признат за виновен в измяна спрямо човечеството, като сте се опитали съзнателно и умишлено да попречите на административните функции и процеси, целящи установяване на безсмъртие не само за живите днес, но и за всички мъртви, които лежат замразени и чакат.
— Присъдата на този съд, съобразно наказателния кодекс е Вие, Даниел Фрост, да бъдете остракиран от човешкия род, да бъдете запретен…
— Не! — извика Фрост. — Не, това Вие не можете да направите с мен. Аз няма да…
— Пристав — ревна съдията.
Една ръка се протегна в тъмнината и пръстите й се забиха в рамото на Фрост.
— Млък! — процеди пристава през зъби. — И слушай какво ти говори Господин Съдията.
— … че ще бъдете запретен — продължи съдията — от сношение, контакти, общуване и всякакви връзки с представители на човешкия род и всеки индивид от този човешки род е запретен под страх от наказание да има сношение, общуване и връзки с Вас. Отнема се и се конфискува всичко, което притежавате, освен поради изискванията за благоприличие, дрехите които са на гърба Ви. Лишавате се също от всички права, освен основното — тялото ви да бъде замразено и съхранено съобразно законите и милостта на съда.
— Съгласно изискванията в тази присъда, за да могат хората ясно да ви разпознават като остракиран и да странят от Вас ще бъдете жигосан. На страните и челото ви ще бъде татуирана в червено буквата О.
Съдията остави листа и свали очилата си.
— Имам да добавя още нещо — каза той. — Като проява на милост и снизхождение татуирането беше извършено още когато бяхте под въздействието на наркотика. Това е много болезнена процедура, но настоящият съд не искаше и това не влиза в задълженията му — да увеличава агонията и униженията свръх неизбежните.
— И едно предупреждение. Съдът добре знае, че има начини за прикриване или гримиране на татуировките. Могат дори да бъдат премахнати. Под никакъв претекст и при никакви обстоятелства не се поддавайте на това коварно изкушение. Наказанието от това е лишаване от единственото ви право — замразяването и съхраняването на Вашето тяло.
Той отправи проницателен и зъл поглед към Фрост.
— Разбирате ли, сър? — запита той.
— Да, — промърмори Фрост, — разбирам.
Съдията посегна към чукчето и го стовари върху банката. Удара кухо изпълни почти празната зала.
— Делото приключи — каза той. — Пристав, придружете го до улицата и го захвърлете там — искам да кажа, освободете го.
Осемнадесет
През нощта кръстът отново беше съборен.
Деветнадесет
Лекото зарево на изток показваше, че зората наближава.
Даниел Фрост застана на улицата все още тръпнещ и вцепенен от случилото се в съдебната зала. Олюляваше се, все още чувствайки здравата прегръдка на смъртоносния наркотик и една странна смесица от отчаяние, гняв, страх и съжаление към самия себе си.
Беше му съвсем ясно, че имаше нещо нередно и грешно в цялата тази работа. Не само това, че той не можеше да бъде обвинен в това, в което го обвиниха. Имаше нещо нередно и във времето, в часа. Процес в мъртвата част на нощта, без да присъстват други хора, освен съдията и съдебният пристав, ако изобщо бяха съдия и пристав.
Нагласена работа, помисли си той. Дългата ръка на Маркус Епълтън беше посегнала към него и то с каква жестокост. Вероятно в този документ имаше нещо заради което Епълтън не би се спрял пред нищо, за да си го възвърне и скрие. Сега обаче Фрост не беше в състояние да направи нищо, ако въобще е бил в състояние да направи нещо по отношение на него. Никой не би му повярвал, а и нямаше човек, на когото да разкрие това. Обжалване няма — беше казало призрачното лице. И това е вярно — начин и възможност за обжалване нямаше.
Възможно е да бъда дискредитиран — беше казал той на Ан Харисън.
— Ан Харисън — прошепна името й той.
Боже Господи, да, Ан Харисън.
Възможно ли е тя да е причината — нейното идване при него да е довело всичко това? И чакай, чакай! Дали не е споменал нещо за нея? Дали е казал, че документа е у нея — ако наистина е у нея?
Ако под въздействието на наркотика са го попитали за Ан, той несъмнено би я забъркал. Но по всичко личи, че не са питали, защото ако са (а съдът беше специално формиран), той нямаше да бъде осъден.
Фрост стоеше, люшкайки се между нощта и зората. В главата му се блъскаха безброй въпроси и съмнения и търсеха отговори и обяснения.
Край! Той вече не беше част от това човечество.
Беше едно нищо.
Капка протоплазма, изхвърлена на улицата — лишен от собственост и надежда. Единственото, което му оставиха е човешкото право на смърт.
А това, разбира се, беше целта по плана на Епълтън.
На това разчиташе той, — че при липса на други права Фрост ще прибегне и ще се възползува от единственото.
— Аз няма да го направя, Маркус — заяви на глас Даниел Фрост — на себе си, на нощта, на света и на Марк Епълтън.
Той се обърна и тръгна с несигурна крачка по улицата, защото трябваше да се махне от тук преди да съмне, трябваше да се скрие някак. Да се скрие от подигравките и гнева, от грубата жестокост, които го очакваха ако се изложеше на показ. Той трябваше да се скрие не от, а срещу света. Защото не беше част от него, а негов враг. Всички ръце ще бъдат издигнати срещу него и само укритието може да му спести това и да го запази. От сега нататък самият той беше своята защита, защото нямаше закони и право към които
