да се обърне и жалва.
В него се свиваше и нарастваше буца на гняв и злоба, която помиташе и последното самосъжаление. Една буца на силен леден гняв, че това, което се случи с него, беше възможно. То беше чуждо на цивилизацията — но кой ли някога изобщо е твърдял, че човешкият род е цивилизован? Той може да пътува в Космоса и да търси други планети, може да надзърта под капака на времето, може да победи смъртта и да търси вечен живот, но си остава дивашко племе. Невъзможно е да няма начин той да се справи с това ужасно племе, не може да няма начин по който да си уреди сметките с Епълтън; и ако има той ще го търси и ще го приложи без никаква милост.
Но точно сега не.
Сега точно трябва да намери място, където да се скрие. Защото беше убеден, че няма да сбърка, ако остане верен на себе си и на гневната буца отвътре. Това, което не биваше да прави, беше да се размеква и окайва.
Стигна до едно кръстовище и се подвоуми по кой път да тръгне. Някъде отдалеч, от друга улица, се дочу сподавено скимтене на електромотор — маршрутно такси може би.
Към реката — помисли си той — там е най-вероятно да намери място, където да се скрие, да поспи дори, ако изобщо успее да заспи. А след това ще трябва да си търси нещо за ядене.
Това го накара да потрепери. Нима такъв щеше да бъде живота му вече — постоянно търсене на място за укритие, спане и на ядене? Зимата наближаваше и скоро ще трябва да се придвижи на юг. Да се промъква крадешком нощем, когато никой няма да го види, надолу, през огромния крайбрежен комплекс от градове, които всъщност бяха един град.
На изток ставаше все по-светло и трябваше да побърза. Някаква вътрешна съпротива му казваше да не тръгва към реката. В действителност той все още не бягаше и не искаше да бяга. Освен татуировките на лицето си нямаше никаква друга причина да бяга. Но първата крачка, която направи към реката вече му показваше че е в бягство, а той не искаше да бяга, защото му се струваше, че ако веднъж започне, вече никога няма да спре.
Спря се и погледна нагоре и надолу по безлюдната улица. Може би изобщо не трябваше да се крие. Не може да няма място, инстанция, където той да потърси справедливост. Още със самата мисъл за това обаче се сети какъв би бил отговорът — че вече е получил своята справедливост. Смешно беше да се мисли за това — той беше сигурен. Нямаше никаква възможност за него. Никой няма да се вслуша в оплакванията му. Доказателствата за неговия статус и престъпление са на лицето му и всеки може да ги види. Освен това беше и лишен от права.
Примирен и отегчен, той се насочи към реката. Ако трябваше да бяга, поне да започне, преди да е станало късно.
Някакъв глас го заговори.
— Даниел Фрост?
Той бързо се обърна назад.
Някакъв мъж, който явно е стоял в сянката на ъгловата сграда, пристъпи на тротоара. Фрост видя прегърбена, разкривена фигура с огромна смачкана шапка върху главата и висящи по ръкавите парцали.
— Не — каза Фрост неуверено. — Не…
— Бъдете спокоен, мистър Фрост. Ще трябва да дойдете с мен.
— Но — каза Фрост. — Вие не знаете какво съм аз. Вие не разбирате.
— Ние добре разбираме — каза човекът с оръфаните ръкави. — Ние знаем, че Вие имате нужда от помощ, а това е най-важното. Моля вървете плътно след мен.
Двадесет
Въпреки запаленият фенер в помещението беше тъмно. Светлината на фенера беше като малка прозрачна локва, а прегърбените фигури на хората в стаята изглеждаха като сенки, по-тъмни от тъмнината, с която се сливаха.
Фрост спря неуверено в мрака и почувства вперените в него погледи.
Приятел или враг — питаше се той, при все че там на улицата не можеше да се ориентира. Мъжът, който го доведе, изглеждаше приятел. „Вие се нуждаете от помощ“, беше казал той, „и това е най- важното“.
Човекът, който го беше довел, се приближи към насядалите до фенера, а Фрост остана на мястото си. Краката го наболяваха от дългото ходене. Беше много уморен, а и му се струваше, че въздействието на наркотика все още не е преминало. Иглата или шиша, дявол знае какво беше онова, което се заби в тила му, навярно е било добре заредено.
Погледа му не се отделяше от водача, който се навеждаше и шепнеше нещо на насядалите под фенера. Помъчи се да разбере къде е попаднал. Влагата, която го удряше в лицето му показваше, че е някъде до самата вода — вероятно в някаква изба или подземен етаж. Бяха слезли по няколко стълбища преди да слязат тук, в някакво скривалище, може би точно такова, каквото той самия искаше да търси.
— Мистър Фрост — прозвуча глас на старец — защо не дойдете насам и не седнете при нас? Виждам, че сте уморен.
Фрост с препъване се придвижи по посока на гласа и седна близо до фенера. Очите му вече посвикнаха с тъмнината и той видя, че приведените фигури бяха хора, лицата на които му изглеждаха като бели петна.
— Благодаря Ви, сър — каза той. — Уморен съм малко.
— Прекарахте ужасна нощ — каза човека.
Фрост кимна с глава.
— Лео казва, че са ви остракирали.
— Ще ви избавя от присъствието си — каза Фрост, — само малко да си почина.
— Не е нужно да ни напускате — каза човекът. — Сега Вие сте един от нас. Ние всички тук сме остракирани.
Фрост рязко вдигна глава и впери поглед в говорещия. Лицето му беше бледосиво, а по страните и брадичката му проблясваха белите косми на двудневна брада.
— Ние не носим белега, — каза стареца, — но сме остракирани. Ние не сме конформисти, а днес никой няма право да не бъде такъв. Ние не вярваме, или точно обратното, твърде много вярваме. Но не в тези неща, в които трябва, естествено.
— Не ви разбирам — каза Фрост.
Старецът се разсмя весело.
— Вие явно не разбирате къде се намирате.
— Ами близко до ума е — каза Фрост, леко раздразнен от въпросите — никой не ми е казал.
— Вие се намирате в едно свърталище на Холи — каза човекът. — Погледнете ни добре. Ние сме мръсниците и безумците, които излизат нощно време и пишат по стените. Ние сме тези, които проповядват по улиците, ъглите и парковете. Ние сме тези, които разпространяват тези изобличаващи Вечния Център материали. Докато не долетят ченгетата, разбира се, и ни прогонят.
— Вижте какво — каза Фрост с отегчение. — Мен не ме е грижа кои сте. Аз съм ви благодарен, че ме прибрахте, защото не знаех какво да правя. Бях решил да си търся скривалище, защото ми беше ясно, че трябва да се крия, но не знаех как и къде. Дойде този човек и…
— Един невинен — каза старецът. — Един бездомен, невинен, изхвърлен на улицата. Разбира се, че не сте знаели какво да правите. Можехте да си докарате безброй неприятности, но не е имало нужда да се безпокоите. Ние ви следяхме и наблюдавахме.
— Следили сте ме? И защо това?
— Слуховете — каза човекът. — Пуснаха се най-различни слухове. А ние научаваме всички слухове, които се пускат. Това е нашата работа — да чуваме най-различни слухове и правим подбор от тях.
— Чакайте, чакайте — каза Фрост. — Имало е слухове, че някой ще ме прибере?
— Да. Защото Вие знаете твърде много. Знаете нещо, което ние не бяхме в състояние да определим и разберем.
