— Вие се хващате за вярата и я фетишизирате. Правите фетиш от невежеството, непознаването на…
— Ако знаехме — отвърна човека — нямаше да вярваме. А ние имаме нужда от вяра.
Чуха се далечни викове и тропот на тичащи хора.
Посивелият бързо се изправи на крака като несъзнателно докосна с крак паницата и я преобърна.
Съдържанието й потече като олио по осветения от фенера под.
— Ченгетата — извика някой и всички бързо се раздвижиха. Някой грабна фенера и го загаси. Помещението потъна в мрак.
Фрост също стана. Понечи да тръгне, но някой се блъсна в него и с препъвания го забута назад. Изведнъж усети, че пода се огъва под краката му. Прогнилите дъски леко пропукаха и изскърцаха. Той започна да пада. Инстинктивно протегна ръце за да намери опора и се задържи. Пръстите на лявата му ръка се впиха в края на една счупена дъска. Тя не издържа тежината на падащото тяло и той полетя надолу през пробития под.
Пльосна в някаква ужасно смърдяща вода, струя от която се плисна в лицето му. Повдигна се леко и приклекна сред мръсотията наоколо. Тъмнина и мръсотия се сливаха в едно. Изви се и погледна нагоре. Дупката, през която беше паднал не се виждаше, но по пода тътнеха стъпките на нахлуващи хора и се чуваха отдалечаващи се викове на бягащи.
Последва нов тътен и други гласове — остри и гневни. Дочу се пукот на дъски от разбита врата. Крака отново затрополиха по пода над него и струйки светлина, проникващи през дупката, от която беше паднал заиграха наоколо му.
Изплашил се, че някой може да насочи фенерче в дупката и да го забележи, той бавно се премести напред. Водата обливаше глезените му.
Краката трополяха насам-натам. Влизаха по други стаи и пак се връщаха. Разменяха се къси и отсечени реплики.
— Измъкнаха се — чу се глас. — Някой ги е предупредил.
— Ама че мръсотия — добави друг. — Друго не може и да се очаква от тях…
Последва друг глас, при който Фрост се вкамени и инстинктивно се дръпна назад.
— Мъжаги — прозвуча гласът на Маркус Епълтън, — изпуснахме ги пак. Но има и други дни.
Чуха се отговорите на други хора, но неясно и неразбрано.
— Ще ги пипна аз тези кучи синове — каза Маркус Епълтън, — дори това да е последното, което ще направя.
Гласовете и стъпките се отдалечиха и изчезнаха.
Настана тишина, нарушавана само от откъслечно падане на капки вода в локвата, където Фрост беше застанал.
Вероятно някакъв тунел, опитваше се да се ориентира Фрост. Или някакво подземие, наводнено с просмукана речна вода?
Проблема сега беше как да излезе от тук. Без светлина това може би нямаше да бъде лесно. Единствения начин бе да се опита да излезе по начина, по който беше влязъл — през дупката над него.
Протегна ръце над главата си и пръстите му докоснаха грубо издялана греда. Повдигна се на пръсти и успя да се хване за пода отгоре. Налагаше се обаче да се придвижва бавно и внимателно, защото в тази съвършена тъмнина пръстите му бяха очи. Бавно-бавно той се придвижи и намери дупката. Сега трябваше да подскочи, да се хване за прогнилите дъски с надеждата, че ще го удържат и да се изтегли нагоре в стаята. Изкачил се там, той беше сигурен, че ще бъде в безопасност поне за известно време, защото Епълтън и хората му нямаше да се върнат. Нито пък Холите. Ще остане сам със себе си.
Спря за малко, за да си поеме дъх. Изведнъж от всички страни се дочу писукане, суетня и шум от безброй крачка на животинки, на разгневени и подгонени от глад същества.
Скова го страх и косата му настръхна.
Плъхове! Нападаха го плъхове в тъмнината.
Страхът като че ли притури сили в мускулите му и още от първия подскок той се оказа до кръста над пода. Кълчейки се и ритайки, той успя да се изтегли до горе и задъхан се изтегли на пода.
Долу под него скимтенето и писукането ужасно се усили, но сетне постепенно изчезна.
Фрост полежа на пода докато спря да трепери и потта по тялото му засъхна. Изправи се на ръце и колене, пропълзя до един ъгъл на стаята и се присви в ужаса и самотата на живота, който му предстоеше.
Двадесет и едно
Готфрид Картрайт се излегна в тапицираното кресло и сложи ръце зад главата си. Така сядаше, когато му предстоеше да обсъжда важни неща и не желаеше да изглежда прекалено заинтересован от дискусията.
— Струва ми се, че нещо опошлява работата — каза той. — Досега издател не е предлагал такава сума и дори чучело като Фрост щеше да я грабне, ако е сигурен, че няма да го пипнат. Фрост изчезна, Джо Гибънс се изгуби без следа… може би тук има пръст Епълтън или някой от неговия ранг, защото във Вечния Център се броят на пръсти тези, които знаят, че е въведена цензура. Ако Епълтън е разбрал… той не си поплюва.
— Искате да кажете, че няма да издадете книгата ми? — изохка Харис Хестингс.
Картрайт се втренчи в него.
— Ама човече божи — каза той, — ние никога не сме се разбирали така.
Хестингс силно се присви в креслото си. Видът му бе ужасен. Голата му глава беше като някаква лъскава топка с подобие на лице върху нея. Източи шия напред. Беше ужасно объркан, но правеше героически усилия да се съвземе.
— Но вие казахте… — подхвана.
— Изказах предположение, че книгата ви ще бъде търсена — отвърна Картрайт. — И още, че бихме могли да я издадем и да спечелим добре от нея. Но ви казах също, че преди да се захванем с нея, ни трябват гаранции, че ще стигне до читателите. Аз не исках да рискувам. Когато Фрост разбереше, че сме планирали финансов удар, щеше да ни изнудва. А излезем ли веднъж на пазара, той разбира се, не би предприел нищо, защото ще възбуди публичен процес и вълнения, а точно от това бяга Вечният Център.
— Но вие ми казахте… — отново започна Хестингс.
— Вярно, казах ви — отвърна Картрайт, — но без договор няма сделка. Казах ви, че не мога да подпиша такъв, докато не разбера дали ще се договоря с Фрост. Не можех да рискувам. Фрост винаги имаше хора, които да слухтят наоколо. Джо Гибънс например беше най-добрият. Неговите сделки с нас и с половин дузина други издателства винаги са били нещо изключително. Винаги беше информиран за всичко, което ставаше при нас. Имаше свои хора между нас, но не зная кои бяха те. Ако само знаех, отдавна да съм им запушил устата. Работата обаче е в това, че ние не можехме да направим крачка без Джо да разбере. И той разбра, както и предполагах. Не ми оставаше друго, освен да опитам да се договоря. Спокойно мога да ви кажа, че вашата книга е една от малкото, за които съм се договарял, преди да я издам.
— Но труда — простена Хестингс, — труда, който съм вложил в нея. Аз й посветих двайсет години. Представете си само какво значат двадесет години на търсене и изследвания. Целият си живот вложих в нея, повярвайте ми. Това е целият ми живот!
Картрайт спокойно отвърна:
— Вие, предполагам, вярвате в глупостите, които сте написали?
— Разбира се, че вярвам — изненада се Хестингс, — та вие не виждате ли, че всичко това е вярно. Аз съм проучил всичко. Подробните доказателства са налице и всеки може да ги види. Този план… това продължение… това… както искате го наречете, е най-голямата измама към човешкия род. Неговата цел никога не е била тази, която е официално заявена. Всъщност касае се за последна и отчаяна мярка за премахване на войните. Защото ако хората повярват, че телата им могат да се съхранят и по-късно успешно да се съживят, кой би отишъл на война? Кой ненормален би тръгнал да се бие? Кое правителство или нация би допуснало да се оплита във война? Защото жертвите на една война не биха могли да разчитат на
