съхранение на телата си. А дори и да останат някои годни за съхранение, не би съществувала техническа възможност. Може би тази цел оправдава средствата? Мисля, че нямаме право да заклеймяваме и отричаме това изнудване. Войните са били нещо ужасно. Ние, които вече повече от век не знаем що е война, трудно бихме могли да проумеем целият ужас от нея. Преди сто години хората са живели в страх от наближаващата голяма война, която заплашвала да помете цялата човешка култура, ако не и всичко тук на земята. И от тази гледна точка измамата може да се оправдае. Но така или иначе на хората трябва да се каже. Те трябва да бъдат…
Той внезапно спря и се загледа в Картрайт, който продължаваше да седи все така излегнат с ръце зад главата.
— Вие не вярвате на нищо от това, така ли?
Издателят протегна ръцете си напред, понамести се в креслото и се опря на бюрото.
— Харис — чистосърдечно започна той, — дали вярвам или не няма никакво значение. Работата ми не е да вярвам в книгите, които издавам. Аз вярвам в парите, които те ми носят. Ще ми се да издам вашата книга, защото съм сигурен, че ще бъде търсена.
— Но вие току-що казахте, че няма да я издадете.
Картрайт кимна с глава.
— Точно така. Не че няма да я издам, а не мога да я издам. Вечният Център няма да позволи това.
— Но те не биха могли да ви спрат.
— Да, законно не могат. Но те могат да притиснат и мене, и акционерите, и другите служители на компанията. И не забравяйте, че самият Център притежава част от капитала ни. Той притежава голямата част от деловия капитал на всичко по тая земя. Натискът, който биха упражнили, би бил невероятен. Както вече казах, ако я има издадена и пусната на пазара, никой не би могъл да ми каже нищо. Тогава гафът щеше да бъде на Фрост, а не мой. Главоболията щяха да бъдат за негова сметка. Щяха да го държат отговорен, че не ме е усетил навреме, а аз щях да бъда свободен от отговорност. Единственото, в което биха могли да ме упрекнат, е проява на лош вкус, липса на критерий може би, а това аз с лекота бих понесъл. Обаче при това положение…
Той безпомощно повдигна рамене.
— Бих могъл да опитам при други издатели.
— Защо не? Бихте могли — уклончиво отвърна Картрайт.
— Как да ви разбирам? Искате да кажете, че никой от тях не би се докоснал до нея?
— Да, дори от разстояние. Разчу се, че аз съм се опитал да подкупя Фрост. Не съм успял и Фрост вече го няма. Това е чул всеки издател в града. Носят се най-различни слухове.
— Но тя тогава изобщо няма да бъде публикувана!
— Боя се, че сте прав. Съветвам ви да си отидете в къщи, да седнете удобно в едно кресло и да се почувствате доволен, че сте открили нещо твърде голямо; нещо, до което никой не се осмелява дори да се докосне. Бъдете доволен, че вие сте единственият, който знае тайната и че сте бил достатъчно прозорлив да разкриете един заговор, който никой, абсолютно никой никога не е подозирал.
Хестингс проточи шия още по-напред.
— Думите ви звучат малко подигравателно — каза той — и това не ми харесва. Бъдете така любезен да ми кажете вашата версия.
— Моята версия?
— Да. Какво в действителност мислите за Вечния Център?
— Защо? — запита Картрайт. — Какво лошо има в това да се мисли, че той е това, което казват за него?
— Нищо, предполагам. Това е удобната гледна точка, към която се прибягва, но тя не е вярната. Пускат се слухове, разбира се. Чуват се навсякъде, но аз съм убеден, че хората си разнообразяват времето с тях. Разпространяват ги, слушат ги, но в действителност не им вярват. Забавленията са толкова малко, че хората се хващат за каквото им попадне. Прочетете за разнообразието на забавленията отпреди двеста години, ако не и по-малко. Нощният живот в градовете — опери, театри, музика… Имало е и спорт — бейзбол, футбол и много други неща. И къде е сега всичко това? Погълнато от скъперничеството на съвременната ни култура. Лудост е днес да се харчи за представления, щом можеш да си стоиш в къщи и да си гледаш телевизия. Да се хвърлят пари по мачове, когато парите за билети могат да се вложат във Вечния Център. Да се плащат фантастични суми за забавления по ресторанти. Абсолютна глупост. Днес човек рядко излиза на ресторант и малцината, които го правят, отиват за да се нахранят. Разните забавления там не ги интересуват, затова и книгите си остават търсени. Поддържаме ниската им цена. Правим ги шикозни и внушителни, но евтини… Когато човек прочете една книга може да я даде на друг, а след време пак да я прочете. А един мач, едно представление, могат да се видят само веднъж. Затова хората четат вестници и книги, затова гледат телевизия. По този начин се забавляват и развличат без пари. Евтини забавления, много от тях наистина евтини, но повярвайте, те действително запълват времето на хората. Та ние само това и правим — убиваме и запълваме времето си. Грабим каквото ни попадне и убиваме времето в изчакване и подготовка за втория живот. Това ражда и мълвата, и слуховете. Те са безплатни и хората могат да си чешат езиците до насита.
— Вие самият трябва да напишете книга — заяви Хестингс.
— Защо не — отвърна Картрайт не без удоволствие. — Боже мой, наистина — защо не? Кожите им бих смъкнал. Ще я грабят като топъл хляб. Ще има да приказват месеци.
— Вие мислите, значи, че моята книга…
— Тя е нещо, в което те наистина биха могли да повярват — каза Картрайт. — Вие сте отразили и документирали всичко. Внушителна и впечатляваща е. Недоумявам как сте го постигнали.
— Вие все още не вярвате в нея — каза авторът злъчно. — Тайно подозирате, че съм изфабрикувал всичко това.
— О, не — каза Картрайт, — не можете да твърдите, че съм казал такова нещо. Никога не съм поставял под въпрос каквото и да е, нали?
Отправи блуждаещ поглед встрани.
— Много лошо — каза той, — много. Можехме да ударим едно милиардче. Повярвай ми, момко, не се шегувам — можехме да чукнем милиардчето!
Двадесет и две
Свит в алеята, зад разтрошените сандъци, изхвърлени и забравени там от заведението насреща, Фрост изчака човека да излезе от задната врата на закусвалнята и да хвърли остатъците в изправените до стената кофи за смет. Човекът дойде. Остави увит във вестник пакет до кофите и изтърси кошчето с останките. След това вдигна пакета и го закрепи на капака на една кофа. Мръсно бялата фигура се огледа в тъмнината нагоре и надолу по алеята. Силуетът ясно се очертаваше в нахлуващата от улицата слаба светлина. Човекът взе кошчето и се прибра в ресторанта.
Фрост стана, изтича бързо и грабна пакета от кофата. Тикна го под мишница, оттегли се по пътеката на алеята и спря преди да излезе на улицата. Там имаше няколко човека. Той изчака да се отдалечат и бързо изтича към насрещната пресечка. Пет преки по-нататък стигна до задната част на една необитавана и занемарена сграда, почти без покрив. Беше нещо като къща, която са почнали да рушат, но в последствие са се отказали. Сега стърчеше отстрани на пътя жалка, тъжна и порутена много повече от другите наоколо.
Каменно стълбище с разкривен и ръждясал парапет водеше към подземието.
С прибежки Фрост се приближи и се спусна по стълбището. То водеше до врата, която една ръждясала панта все още придържаше към рамката. С дърпане и тикания успя да отвори. Влезе вътре и затвори зад себе си. Беше си вече у дома. Дом, който беше намерил преди десет дена след много други укрития, далеч по-лоши от това, защото тук поне беше хладно, сухо и нямаше твърде много плъхове и други паразити. Изглеждаше изоставено, забравено и точно поради това, безопасно. Хора наоколо изобщо не се мяркаха.
— Ей, здрасти — прозвуча глас в тъмнината.
Фрост така бързо се обърна, че едва не падна, а пакета изхвръкна от ръцете му.
