— Не, аз няма да ви оставя да се откъсвате и съвсем да се изолирате — настойчиво продължи Чапмън. — Хайде да се договорим. Аз вече няма да се свързвам с Вас, но ако някога нещо ви потрябва, помощ, каквато и да е, нека си уговорим място, където ще ме търсите.
— За помощ няма да дойда — каза Фрост, — но ако то е за Вас… ако то ви кара да се чувствате по- добре…
— Ще останете тук в този район, нали?
— Съмнявам се. Но бих могъл винаги да намина насам.
— През три пресечки от тук има малка квартална библиотека с пейка пред нея.
— Мястото ми е познато — каза Фрост.
— Ще бъда там всяка вечер, между 9 и 10 да речем, в средите и съботите.
— О, това ще бъде голямо главоболие за Вас. Колко време ще трябва да идвате? Шест месеца? Година? Две години?
— Ами тогава хайде да се спазарим така — шест месеца. Ако не се появите в тези 6 месеца, значи че изобщо няма да дойдете.
— Ама Вие сте голям глупак — каза Фрост. — Аз няма да ви потърся. Нарочно няма да го направя. Не искам да ви замесвам. Освен това шест месеца е много време. След месец само аз ще трябва да се придвижа на юг. Не искам зимата да ме свари тук.
— Ан ви праща едно пакетче — каза Чапмън, променяйки темата на разговора, с което искаше да му каже, че няма да отстъпи по отношение на срещите им. — Ей го там. В него има конци, кибрит. Една ножица, ножче. Неща, които тя смята, че ще ви потрябват. Мисля, че има и няколко консерви.
Фрост кимна с глава.
— Предайте на Ан че й благодаря за пакета. Благодарен съм и за смелостта, но й кажете, за бога, да не се бърка! Да не се впуска в такива неща повече.
— Ще й предам — мрачно отвърна Чапмън.
— На Вас също благодаря. Не е трябвало да й позволявате да ви говори за това.
— След като научих за Вас, беше невъзможно. Аз сам търсех тези разговори. Отговорете ми обаче на един въпрос. Как всичко това се случи? Казали сте на Ан, че имате някакви неприятности. Доколкото разбирам, някой е скалъпил някакво обвинение срещу Вас.
— Някой, да — каза Фрост.
— Да ми кажете нещо повече?
— Не, няма да ви кажа. Ан и Вие навярно ще започнете да ровите, да се опитвате да доказвате. А такова нещо е невъзможно. Никой нищо не може да докаже. Всичко вече е записано и законно документирано.
— И Вие значи ще останете така — със скръстени ръце.
— Не съвсем. Някой ден ще съумея да си уредя сметките с Епълтън…
— Значи Епълтън е бил?
— Кой друг? — запита Фрост. — И мисля, че е крайно време да излезете от тук. Карате ме да говоря твърде много. Присъствието ви ще ме накара да издрънкам всичко, а аз не желая това.
Чапмън бавно стана.
— О’кей — каза той. — Отивам си, макар и неохотно, защото изглежда не постигнах много.
Той си тръгна, но внезапно се спря и обърна назад.
— Имам пистолет — каза той. — Ако смятате, че…
Фрост многозначително поклати глава.
— Не! — каза той раздразнен. — Вие какво искате да направя? Да се лиша от единственото право, което са ми оставили? По-добре го захвърлете, знаете че са незаконни. Оръжията са незаконни.
— Това не ми пречи — каза Чапмън. — Аз ще си го запазя. Имам по-малко за губене от Вас.
Завъртя се обратно и тръгна към вратата.
— Чапмън — кротко каза Фрост.
— Да.
— Благодаря Ви, че дойдохте. Трогнат съм. Прощавайте, не съм съвсем на себе си.
— Влизам ви в положението — каза Чапмън.
След тези думи той излезе и затвори вратата подире си. Фрост проследи изкачването му по стълбите и на улицата докато най-после стъпките му съвсем заглъхнаха.
Двадесет и три
Люляците пролетно време все така омайно ли ще ухаят и след 1000 години? — чудеше се Мона Кямпбъл. Ще може ли човек и след 1000 години да въздъхва в захлас при гледката на осеяна с нарциси поляна? Ако въобще след 1000 години остане място на земята за люляк и нарциси.
Тя седеше, люлееше се напред-назад в шезлонга, който беше намерила на тавана и смъкнала по стълбите, за да го очисти от прах и паяжини и се любуваше през прозореца на омайната юнска вечер. Скоро ще се появят светулки. От тъмните хралупи ще се обади със своята песен козодоя. Откъм реката ще запълзи по склона първата мъглица.
Тя седеше, леко се поклащаше и благотворното влияние на лятната вечер постепенно я завладяваше. Това влияние се чувстваше във всичко наоколо — един свят, който нежно я поглъща. В този момент за нея нямаше нищо по-важно от това да седи, да се поклаща напред-назад и да гледа през прозореца към зеленината, която постепенно се превръщаше в тъмнина. Сенките се сгъстяваха. Нощния хлад настъпваше и забулваше всичко освен усещането за изминалия горещ слънчев ден.
Една малка частица от съзнанието й обаче продължаваше да будува и да й нашепва, че тук и точно сега е времето и мястото да оформи решението, което трябваше да вземе.
Шепотът на тези мисли обаче заглъхна някъде в тишината и сгъстяващия се мрак. Пропълзя и се настани фантазията. При все, че в тези съждения, които изместиха здравата логика, нямаше нищо въображаемо.
Фантазия — помисли си тя. Разбира се, това са фантазии, утопия и нищо друго. Тук и сега в реалния свят около нея, в омаята, уханието и мрака на тази пробудила се земя това никога няма да стане. Не е възможно, защото уханието на животворящата земя, стрелкащата се светлинка на светулката, безпогрешното падане на мрака и изгряването на зората, показват една закономерност, един цикъл. А живота и смъртта са неразделна, съставна част в този кръговрат на Вселената.
Точно това тя реши, че трябва да има предвид и помни в изправената пред човечеството вечност — не като раса, не като вид, а като индивиди. Усещаше, че тя самата няма да запомни, защото това едва ли беше по силите й — уморена жена на средна възраст, която твърде дълго се е занимавала с неприсъщи за жената неща. С математика. Та какво общо има жената с математиката, освен елементарното смятане, за да може да крепи семейния бюджет? И какво общо има жената с живота освен грижата й за раждането, създаването и отглеждането на този живот? И защо тя, Мона Кямпбъл трябва да бъде заставена да търси съвсем сама решение, което самия Бог (ако наистина има такова същество) би трябвало да потърси и вземе?
Да можеше само да разбере какъв би бил света след 1000 години? Но не на външен аспект, защото по външност той ще бъде само една културно усъвършенствана козметика, а какво ще бъде в ядрото на човечеството, в сърцата на мъжете и жените. Какъв ще бъде този свят, или какъв би бил, когато цялото човечество заживее вечно и то във вечна младост? Ще има ли мъдрост без побелели коси и набръчкани чела? Вечните мисли, съпътстващи старостта, дали ще секнат и изчезнат в жизнеността на възобновените плът, жлези и мускули? Между хората ще изчезнат ли нежността, търпимостта и вечната отзивчива мисъл? Ще може ли човек някога да седне в такъв шезлонг, да се любува през прозореца на настъпващата вечер и да намира в настъпването на мрака възможност за утеха?
А не може ли пък и самата младост да се окаже една уловка и козметика? Няма ли човечеството най- после да почувства безполезност, празнота, нетърпимост към този безкраен поток от време? Да се почувства разочаровано и излъгано с тази вечност? След милионното бракосъчетание, след милиардното парче тиквен пай, след стотици хиляди пролети с люляк и нарциси, какво още?
Един живот за човека не е ли достатъчен?
Ще може ли смъртта да се замени с друго?
