— Вие сигурно — каза Фрост — следите много хора.
— Не чак толкова много — каза дядката с наболата брада. — Но Вечният Център специално държим под особено наблюдение. Имаме някои канали там.
„Не се и съмнявам в това“ — помисли си Фрост, защото някак си, въпреки оказаната му помощ, този човек не му се понрави.
— Но вие сте уморен — каза човекът — и вероятно гладен.
Той стана и плесна с ръце. Някъде се отвори врата и сноп светлина нахлу в стаята.
— Храна — обърна се старецът към една жена, застанала в рамката на вратата. — Донесете нещо за ядене на нашия гост.
Вратата се затвори и човекът седна отново — този път близо до Фрост, почти един до друг.
Миризма на мръсно тяло се излъчваше от него. Ръцете му лежаха отпуснати в скута. Бяха захабени и изцапани, с големи неизрязани нокти, под които беше се натрупала мръсотия.
— Както виждам — започна отново човека — не ви е много приятна нашата компания. Не бих желал обаче да се чувствате така. Ние не сме лоши хора. Вярно е, ние сме хора сектанти, протестанти, но все пак считаме за наше право да настояваме с всички средства гласът ни да бъде чут.
Фрост кимна с глава.
— Разбира се, че имате това право. Струва ми се обаче, че не това е най-подходящия начин. Вие я карате така от — колко — от петдесет години и повече?
— И не стигнахме много далеч. Това искате да кажете, нали?
— Да, предполагам — каза Фрост.
— Ние знаем, разбира се — отвърна другия, — че няма да спечелим. Няма начин да се спечели. Но здравия разум ни подсказва, че трябва да поддържаме нашата кауза. За нас е достатъчно слабият ни гласец да се чува в тази дивашка пустиня.
Фрост не каза нищо. Чувстваше, че тялото му потъва в някаква приятна летаргия и нямаше никакво желание да го изважда оттам.
Старецът протегна мръсната си ръка и я сложи на коляното на Фрост.
— Четеш ли Библията, синко?
— Да, от време на време. Чел съм доста от нея.
— И защо я четеш?
— Защо? Ами не знам — каза Фрост леко стъписан от въпроса. — Тя е един общочовешки документ. А може би за духовна утеха, при все че не съм много сигурен в това. Или може би защото я считам за добра литература…
— Но не и по убеждение?
— Предполагам, че имате право. Без някакво особено убеждение.
— Беше време, когато много хора я четяха с искрено и благоговейно убеждение. Беше време, когато тя носеше светлина и разсейваше мрака в душите на хората. До не много отдавна тя беше живот, надежда и упование. А днес най-добрият ви отзив, който чух за нея е — „добро литературно произведение“ — това се дължи на Вашите приказки за физическо безсмъртие. Защо ли трябва на хората да продължават да четат Библията, да вярват в нея или в каквото и да било, след като имат официалното, законното — не духовното, обърнете внимание — а законното обещание за безсмъртие? Безсмъртие значи да се живее безкрай — нещо, което никой морален човек не може да обещае.
— Бъркате — каза Фрост. — Аз не съм обещавал такова нещо!
— Прощавайте, говоря общо. Нямам предвид лично Вас, а Вечният Център.
— Не и Вечният Център изцяло — каза Фрост. — Може би самия човек. И да нямаше Вечен Център, човекът щеше да търси безсмъртието. Това е в самата му природа и той трудно би го преодолял. Не е в природата на човека да върши по-малко от това, което може. Може и да не успява във всичко, разбира се, но той настойчиво се опитва и бори.
— Това е Дяволът в него — каза посивелия старик. — Силите на Мрака и разрушението работят по много начини, за да пречат на вродената у човека набожност.
Фрост каза:
— Моля Ви, не искам да споря с Вас. В друг случай може би, но не сега. Вие добре разбирате, че аз съм ви благодарен и…
— Има ли човек на тази земя — настойчиво запита другия, — който би ви подал ръка за помощ в момент като този?
Фрост поклати глава.
— Не, струва ми се няма.
— Но ние го направихме — каза човекът. — Ние, простите и унизените. Ние, истински вярващите.
— Да — каза Фрост. — Признавам, направихте го.
— А не си ли задавате въпроса защо го направихме?
— Засега не — каза Фрост, — но предполагам, че такъв въпрос ще има.
— Направихме го — каза старецът — защото ценим в човека не смъртното, преходно тяло, а душата. Вие четете по разните исторически писания, че една нация наброява не толкова и толкова човеци, а толкова и толкова души. Може да ви се вижда странно и смешно, но тези стари писания са едно отражение на начина на мислене в онези времена, когато човека-животно, примитивния човек е имал силното усещане за Бога и отвъдния живот, а не се е грижил само за добруването си тук на Земята.
Отвори се врата и светлината отново нахлу в помещението. Старица с дълбоки бръчки по лицето влезе в светлината на фенера. В ръцете й имаше паница и половин хляб, който тя подаде на плешивия човек.
— Благодаря ти, Мери — каза той и жената се отдалечи.
— Храна — обърна се човекът към Фрост, като сложи паницата пред него и му подаде хляба.
— Благодаря ви много — каза Фрост.
Той гребна една лъжица и я поднесе към устата си. Беше супа — рядка и безвкусна.
— И сега какво? — каза посивелият. — Само след няколко години, за човека няма да бъде възможно да минава през ритуала на смъртта, за да постигне безсмъртието. След като Вечният Център постигне работите по безсмъртието, писмено ги узакони и установи методите за тях, човекът ще може направо да става безсмъртен. Ще си остава млад и ще продължава да живее така, без да умира. Роди ли се веднъж, остава си вечно млад и жив.
— Това няма да стане — каза Фрост — за няколко години още.
— Но след като стане — ще бъде така, нали?
— Предполагам, да — каза Фрост. — След като това се постигне би било глупост да се оставят хората да стареят и умират при положение, че може да им се даде вечна младост и живот от рано.
— О, там е цялата измама — простена старецът. — Ужасното загуби-време. Безсмислието.
Фрост не му отговори. А и не знаеше какво да му каже. Просто продължи да яде.
Човекът го побутна по ръката.
— И още нещо, синко. Ти вярваш ли в Бога?
Фрост бавно остави лъжицата и попита:
— Трябва ли непременно да отговоря?
— Според мен трябва — каза човекът, — но честно!
— Отговорът ми е — каза Фрост, — че не знам. Навярно не е Бог, какъвто Вие имате предвид. Не в стария издялан от дърво белобрад старец, а в едно висше същество — в такъв Бог вярвам. Защото аз усещам, че във Вселената има някаква сила и власт. Тя е твърде подредена, за да бъде безконтролна и безстопанствена. Като погледнем на този ред, на това равновесие — от механизма на атома на едната страна на везните и законите в природата на другата, не може да не усетим и разберем, че тук има някаква контролираща и направляваща сила.
— Ред, равновесие! — избухна човекът. — Вие само това знаете — ред, равновесие. И нищо за свещената, божествената намеса…
— Прощавайте — каза Фрост, — но Вие поискахте честен и откровен отговор. Чухте честният ми отговор. Повярвайте ми, какво ли не бих дал да имам вашата вяра, сляпата вяра без никакви въпросителни и съмнения. Но дори и такава, само тя едва ли би била достатъчна.
— Вярата е всичко за човека — кротко отговори другият.
