земята, сега бяха струпани там, където имаше работа. Натъпкани по апартаменти и стаи, в друга степ и пустош предназначена за животното — човек. Цялото източно крайбрежие, едно необятно море от хора, живеят натъпкани като сардели. Чикаго, този огромен център на Средния запад, струпан около езерото Мичиган далече на север до Грийн Бей и дълбоко навътре по Източния Бряг. Също и другите няколко центъра с многобройно население — огромни острови претъпкани с народ — население, което продължава да расте.
А тук, мислеше си той, седи човек, един от малкото измъкнали се оттам. Мотивите и желанието му за това обаче не се различават от тези на милиардите други. Макар че има една разлика. Той е поел един риск, един хазартен ход, а другите са предпочели да мъкнат ярема си.
Хазарт, помисли си той. Да, може да се нарече хазарт. Но все пак писмото, написано на смъртния одър и грубо надрасканата карта, макар и не лишени от романтика, носят белезите на сигурна автентичност. Ровенето му в записките на Стивън Фърнъс му помогнаха да научи някои факти за последните му дни. По всичко личеше, че той е бил човекът, откраднал в 1973 от музея, където е работил, една колекция от хеманити, струваща цяло състояние. Някъде тук, на тези острови, точно в този район на реката сега лежи зарито това съкровище. Лежат тези изящно гравирани парчета, завити в хартия и наредени в стар стоманен куфар.
„… защото не искам те да бъдат загубени завинаги, затова сега описвам фактите и се моля дано да успеете да ги намерите по описанието, което ви давам.“
Писмо е написано и адресирано към същия музей, от който хеманитната колекция е била открадната. Писмо, което никога не е било изпратено, защото той изобщо не е имал тази възможност или пък не е имало на кой да го предаде, за да го изпрати. Може би не го е изпратил, защото не е имал марка, която да залепи на плика, а смъртта вече е била близо. Не било изпратено, но е било грижливо прибрано заедно с другите му вещи в един охлузен стар куфар, другар на онзи, в който хеманитите били заровени.
А този куфар — интересно къде ли се е спотайвал, забравен след смъртта на стареца? По какви ли странни пътища е попаднал най-после в този битак, за да бъде предложен в един дъждовен следобед за продажба заедно с другите там джунджурии? И защо никой не го е отворил, за да види какво има в него? Или пък може би някой го е отворил и е решил, че съдържа ненужни вехтории и боклуци?
Шляейки се безцелно в онзи дъждовен следобед, той беше обладан от единственото желание да потърси подслон от дъжда. Пробудилият се в него момчешки нагон го накара да се включи в наддаванията в магазина на битака. Ей тъй, без особена цел и желание. И с неговата сума наддаването приключи.
Продължавайки да седи и пуши, Хиклин си спомни как в един момент беше решил да го остави някъде. Под маската на разсеяност да го изостави и да се отърве от него. Но още веднъж, изневерил на логиката си, го занесе в стаята си и същата тази вечер просто от скука провери съдържанието му и намери писмото, което силно го заинтригува. Той не му повярва, но то подразни любопитството. Прииска му се да разбере кой е бил този Стивън Фърнъс.
И ето го до реката с разпаления огън пред него и тъжната песен на козодоя от хралупата над него. Единствения човек в света, който знае или почти знае къде е заровен откраднатия хеманит. И може би един от малкото днес, които знаеха за тази кражба въобще.
Дори сега, рече си той, хеманита вероятно не би могъл да бъде изнесен на пазара. Защото записките и документите са още на лице и музеят все още съществува. Но след 500, след 1000 години той ще може да се продаде спокойно. Защото дотогава самите анали и факти по кражбата ще бъдат забравени или така забутани и заровени в древните документации, че няма да могат да се открият.
Хеманита, рече си той, би донесъл един солиден капитал за втория живот — само дано да го намери. Диаманти, рубини, помисли си той, едва ли биха заслужили такива усилия. Хеманита обаче е нещо по- различно. И той като всяко творение на изкуството не губи стойността си. Конверторите могат да произвеждат диамантите с бушели3 и несъмнено хеманит също — с тонове, ако се наложи. Но те не могат да произведат гравиран хеманит или картини. Произведенията на изкуството не губят цената си, а може би растат по стойност. Защото конверторите могат да преобразят суровия материал, какъвто и да е той, но те не могат да дубликират и възпроизведат предмет на изящното изкуство.
Човек, рече си той, трябва добре да помисли какво да скъта за Деня на Съживяването.
Тютюна в лулата беше догорял и тя бълбукаше при всяко всмукване. Той я извади от устата си и изчука пепелта в тока на ботуша си.
Утре сутринта ще има риба на геримите, които е хвърлил и все още имаше брашно и другото там, за да си направи някоя мекица. Стана и слезе към кануто, за да си вземе одеялото. След един хубав сън тази нощ и вкусната закуска той отново щеше да се заеме с търсенето. Ще потърси островчето с пясъчен нанос във форма, наподобяваща рибарска въдица и с двата бора откъм сушата. При все че добре разбираше, че наносът може да е променил формата си или да е съвсем изчезнал. Единствената му надежда бяха двата бора, ако и те все още са там.
Той застана до самата вода и погледна към небето. Нищо облаче не се виждаше и звездите студено блещукаха в безкрая, а полупълната луна беше увиснала като окачена над скалите на изток. Пое полъха на чистия и свеж въздух и почувства лека студена тръпка. Утре, рече си той, ще бъде още един прекрасен ден.
Шестнадесет
Даниел Фрост остана на тротоара, загледан в светлините на отдалечаващата се кола на Ан Харисън, докато тя зави и изчезна от погледа му.
Той се обърна и тръгна по изтритите каменни стълби към жилищния блок. Някъде по средата обаче се подвоуми за момент, обърна се и тръгна надолу по стълбите отново към улицата.
Не му се връщаше в стаята в такава хубава нощ. Но макар че си помисли това, беше уверен, че не хубавата нощ е причината, защото тук, в този порутен район нямаше нищо хубаво. Не привлекателността на нощта го върна, а някаква съпротива, някакво нежелание да се връща в стаята си. Да поизчака малко може би, докато празнотата в нея поизчезне или съзнанието му се позамъгли за да може да приеме тази празнота по-спокойно.
До тази вечер не беше усещал и разбирал колко празна, жалка, безцветна и окаяна е тази стая. Усети го, когато се върна от парка след срещата с Джо Гибънс. И след това за нула време тя приветливо светна и се изпълни с топлина и красота при посещението на Ан Харисън. Вярно, имаше свещи и дузина рози, за които той жестоко се охарчи, но нито свещите, нито розите, нито двете взети заедно бяха причина за промяната. Ан беше тази, която донесе чудото.
Да, той за пръв път усети колко окаяна е неговата стая. Преди не беше забелязвал това. Винаги му се е струвало, че е сносно място за живот. Една врата към усамотението, покрив, един единствен прозорец, за да пропуска светлина — и той беше съвсем достатъчен. Местенце за ядене и спане, за отмора. Не му беше минавало и през ум за по-голяма квартира, за по-големи удобства, защото единственото удобство и утеха бяха съзнанието, че седмица след седмица той притуряше към залога, който щеше да отнесе със себе си когато умре.
Защо стаята му се видя толкова малка и окаяна, когато се върна в онази вечер? Да не би пък защото самия живот внезапно беше му се видял нищожен и окаян? Да му се е видяла празна защото самия му живот беше празен? А как може живота му да е празен, когато пред него беше сигурната перспектива за безсмъртие?
Улицата беше потънала в тъмнина. Само тук-там някоя лампа хвърляше бледа светлина. Порутените сгради по двете страни на улицата представляваха жалки видения от миналото. Стари мрачни жилищни сгради, които отдавна бяха отживели някогашната си слава. Стъпките му отекваха като кухи барабанни удари надолу по улицата. Къщите бяха в тъмнина. Само някъде просветваше прозорец. Нямаше никой навън. Никой освен мен, помисли си той, защото нямаше и причини за излизане. Нямаше кафета, нямаше театри, концерти — нали за всичко бяха нужни пари. А щом човек искаше да отиде подготвен във втория си живот, трябваше да стиска и къта паричките си.
