приятна вечер.
— Много ще се радвам ако останеш още.
Тя поклати глава и стана от масата.
— Всъщност нямах намерение да стоя. Но сега се радвам, че останах. Очарована съм от всичко тази вечер.
— Някой път бих могъл да ти телефонирам — подхвърли той.
— Ще бъде много мило от твоя страна.
— Ще те изпратя до дома.
— Колата ми е долу.
— Ан, има и нещо друго.
Полуобърната към вратата тя се поспря в колебание.
— Мислех си… — каза той. — Ти си адвокат. Може да ми потрябва такъв. Ще поемеш ли защитата ми?
Тя се обърна с лице към него, полуозадачена, и леко се засмя.
— Каква нужда, боже мой, можеш пък ти да имаш от адвокат?
— Не знам — отвърна той. — Може всъщност пък и да нямам. Но, струва ми се, имам един особен документ. Имам там цяло тесте листа и съм почти сигурен, че той е там между тях. Имам чувството обаче, че би било по-добре ако не го видя, ако не знам какво…
— Дан — запита го тя. — Какво, за бога, се опитваш да кажеш?
— Не съм съвсем сигурен. Виждаш ли, този лист е у мен или поне мисля, че е у мен.
— Е, и какво толкова важно има на този лист? Що за документ е той?
— Не знам какъв е. Просто някаква бележка. Но аз не искам да стои у мен. Той не е мой.
— Ами отърви се от него, — каза му тя. — Изгори го. Не е нужно да…
— Не — протестира той. — Не, това не мога да направя. Може би е нещо важно.
— Но ти би трябвало да знаеш какво пише в него. Ти трябва да знаеш…
Той разклати глава.
— Аз го погледнах когато попадна в ръцете ми, но не го разбрах. И сега просто съм забравил какво пишеше там. В началото не ми се стори нещо важно…
— Но сега ти се струва — каза тя.
Той кимна в знак на съгласие.
— Може би. Не знам.
— И не искаш да знаеш?
— Мисля, че е точно така — каза той.
Тя сбърчи вежди и го погледна полушеговито, полусериозно.
— Не мога да разбера какво общо имам аз с това.
— Помислих си да взема листата, тестето, за което ти казах, да ги сложа в един плик и да предам плика на тебе…
— Като твой адвокат?
Той отново тъжно кимна с глава.
— Бих ли могла да зная малко повече за тази хартийка? Да ми кажеш още нещо за нея? — каза тя след кратко колебание.
— Май няма да мога — каза той. — Не ми се ще да те забърквам в тази работа. Листата са в джоба ми. Преди ти да дойдеш аз търсех точно този документ, защото исках да разбера дали е още у мен. Намерих тестето листа, които бях извадил от костюма си, но ти се появи и аз ги напъхах в джоба си…
— Уплаши се, че някой идва да вземе от теб този документ?
— Да, нещо такова. Не мога да си спомня какво точно помислих. Сега обаче ясно съзнавам, че би било по-добре да не знам какво е в този документ и дори къде точно ще бъде.
— Не го намирам, нито етично, нито законно — каза тя.
— Ясно, разбирам те — каза той. — Предложението ми не е от най-удачните. Тури му пепел.
— Дан — каза тя.
— Да.
— Аз те помолих за услуга.
— И аз не можах да ти я направя.
— Ще я направиш, когато можеш.
— Не разчитай на мен. Възможностите са…
— Ти имаш неприятности, Дан.
— Не още, но предполагам че ще имам. Ти сбърка. Дойде при човека, който най-малко би могъл да ти помогне.
— Не мисля така — каза тя. — Аз определено залагам на теб. А сега, дай ми пликчето…
Петнадесет
Еймъс Хиклин сложи още едно дръвце на огъня. Беше малък и безопасен огън, типичен за горските обитатели.
Вечерята беше привършена, а тигана и кафеничето бяха изтрити с пясък и блестяха в меката лунна светлина. Мракът съвсем се сгъсти. Идеше момента, в който той се облягаше о стеблото на някое дърво, палеше лулата си и се отдаваше на размисъл.
Самотен козодой подхвана тъжната си вечерна песен като зов и питане от някакъв друг свят. Надолу по реката със силен плясък риба хвана поредната прелитаща над водата мухичка.
Хиклин посегна към купчината дърва, взе още две и ги сложи на огъня. Изтегли се след това назад към стеблото на дървото и извади от джоба на ризата си лулата и кесията с тютюна.
Хубав юни, помисли си той. Приятно време. С блесналата по реката луна и чуруликащата птичка горе в хралупата, а и комарите не са много и не са толкова хапливи.
А утре, може би…
Само един ненормален човек — помисли си той — би могъл да крие такова съкровище на остров в една река. Място съвсем несигурно за укритие на съкровище, защото и най-глупавия би предвидил какво може да стане с този остров.
Да, несъмнено откачена работа. Но човека се е укривал и едва не е бил заловен. Така че трябвало е да скрие тези неща и не е имал възможност да избира къде. А мястото има преимуществото, че никой не би допуснал тук да се скрие съкровище. Защото островите са се образували от пясъчни наноси, които лека- полека обрасвали с плиткокоренни върби. Те могат да просъществуват с години, но могат и за една нощ да изчезнат, защото тази река е коварна и крие изненади с променливия си оток и подводно течение. Хиклин добре разбираше, че това е съмнителна и рискована работа, но парите не са малко и той не губи нищо, освен една година време. Една година срещу, грубо изчислено, едно чисто милионче долари.
Хеманит, помисли си той. Колко глупаво — да крадеш камъни!
Защото в деня на кражбата почти не е имало възможност да бъдат продадени уникални музейни предмети, които всеки би се сетил че са откраднати. Освен това Стивън Фърнъс може би съвсем не е имал желание да ги продава. Влюбен в красотата, той вероятно е искал да я запази за себе си. Като дългогодишен работник в музея сигурно вътрешно е негодувал срещу излагането на показ на обекта на неговата любов.
Той почти е успял. Ако едно селянче, което видяло портрета му в някакъв вестник в онзи ден преди 200 години, не го познало, е щял да избяга. И в известен смисъл е избягал, защото не бил заловен. Изживял живота си до дълбоки старини. Изчуквал жалкото си съществуване с доста съмнителни работи по кръчмите в Ню Орлийнс.
С изпънати пред себе си крака Хиклин продължи да седи в мрака на нощта, пушейки бавно лулата си. Трептящият пламък на огъня гонеше сенки по лицето му.
Огромна тъжна степ, помисли си той. Цялата тази земя, превърната някога с големи усилия в плодородни ниви, сега отново беше станала степ — пустош. Земята повече не беше нужна. На нея сега се гледаше само като на жизнено пространство и хората, които на времето са изкарвали прехраната си от
