Той обаче не можеше да проумее какво целят те с противопоставянето си на Вечния център, защото Центъра нямаше нищо против религията, нито пък срещу вярата. Той беше един чисто научен подход към една биологическа програма с далечни научни цели и последствия.
С огромни усилия той изкачи стълбите на входа и отново сантиметър по сантиметър се домъкна до фоайето. Придържайки се в дясно, стъпка по стъпка той стигна до хоби-щанда, притиснат между будките за тютюн и тази за опиати. Пред будката за опиати имаше много народ. Хората се трупаха за да се докопат до своите хапчета на мечтите — измамните опиати, които щяха да им доставят по някои и друг приятен час вечерта. Фрост никога не беше ги употребявал, дори не беше му минавало през ум, защото беше убеден, че това е излишно прахосване на пари, пък и не беше изпитвал нужда. Но имаше такива, които чувстваха нужда от тях. От нещо, с което да запълнят празнотата, останала от възбудата и вълнението на онези прежни дни, когато човекът е вървял в своя житейски път ръка за ръка с окончателната смърт. Те може би считат настоящия живот за еднообразен, скучен и безцветен, а стремежите си за мъчителни и жалки. Сигурно има такива хора — хора, които забравят понякога вълнуващата красота на тези стремежи в техния първи живот. Забравят понякога, че животът който живеят, е низ от години на подготовка за вечността.
Проправи си път през тълпата и спря до хоби-щанда, пред който почти нямаше хора.
Чарли, собственика на щанда, беше зад тезгяха и забелязал приближаването на Фрост бързо измъкна картонче, на което бяха наредени марки.
— Добро утро, мистър Фрост — каза той. — Имам нещо интересно. Запазих ги специално за Вас.
— Както виждам, пак швейцарски — каза Фрост.
— Превъзходни марки — рече Чарли. — Радвам се, че Вие ще ги вземете. След сто години ще бъдете щастлив от покупката. Хубави, солидни марки, издание на една от най-скъпите страни.
Фрост погледна в долния десен ъгъл на картона. Беше написана цифрата 1.30, с молив.
— Цената днес е долар и осемдесет и пет — каза Чарли.
Три
Някъде през нощта вятърът отново беше съборил кръста.
Огдън Ръсел се надигна и вече седнал, силно затърка очи, за да изчисти натрупалите се през нощта гурели. Бедата е в това, помисли той, че пясъкът не е най-подходящото място, на което се забива кръст. Може би ако успееше да намери няколко по-големи камъка и да ги сложи в основата, ще го направи по- устойчив на речния вятър.
Да, ще трябва да направи нещо такова, защото не беше редно и прилично кръста да бъде катурван от всяко подухване. Не беше достойно за неговото предназначение и за това, което символизираше. Продължавайки да седи на пясъка, заслушан в утринния ромон на реката, той се замисли доколко беше разумно от негова страна да избере точно това островче за усамотяването си. Да, усамотение имаше достатъчно, но почти нищо друго. Това, което осезателно му липсваше, беше удобството. Макар че удобството, упрекна се той, не беше това, което търсеше. Там, откъдето идваше, в света на който беше обърнал гръб, удобства колкото щеш и той можеше да ги има просто като си остане там. Но беше зарязал удобствата, както и много други неща в името на нещо, което той усещаше и чувстваше, но което все още му се изплъзваше.
При все че се старая, помисли си той. Боже мой, колко упорито се старая и съм се старал.
После внимателно и предпазливо стана и се протегна, защото както изглежда, болеше го цялото тяло. Всичко това се дължи на спането на открито, помисли си той. Това е причината. Това спане на вятъра и влагата от реката без дори едно скъсано одеялце отгоре му. Нищо което да покрие голотата му, защото единственото му облекло беше панталона, отрязан над коленете. След като се протегна порядъчно, той се замисли дали да изправи кръста преди утринната си молитва и възможна ли е молитва при прекатурен кръст. В крайна сметка, рече си той, кръст имаше, полегнал кръст, а същността и смисъла на кръста е в символа му, не в положението в което се намира.
Продължи да стои така и да се бори със своето съзнание. Опита се да погледне в душата си и в безмълвното тайнство отвъд неговата душевност, което не се поддаваше на никакво разбиране. Нямаше проникновение и нямаше отговор, какъвто и никога не е имало. Защото мислите му се свеждаха единствено до обгорялото от слънцето и лющещо се тяло, до ожулените му от коленичене в пясъка колене, до възела на глада, стягащ корема му и до вечния въпрос дали беше се закачил някой сом на герима, който беше заложен от предната вечер.
След като няма още отговор, рече си той, след толкова месечно чакане, след толкова търсене на този отговор, причината е може би, че просто няма отговор и той се е захванал с нещо съвсем безсмислено. Може би чукаше на вратата на стая, в която няма никой. Може би зовеше нещо, което не съществува и никога не е съществувало или пък го зовеше с име, непознато за него.
Макар че името, помисли си той, няма значение. Името е просто една форма, една рамка в която човек би могъл да се побере. Всъщност това, което търсеше, беше съвсем просто — разбирателство и вяра — дълбочината на вярата и силата на разбирателството, които хората от миналото са имали и поддържали. Трябва, опитваше се той да убеди себе си, да има основание — база за това, че религията съществува, че я има. Човечеството като цяло не може да е съвсем грешно. Религиозното вярване, независимо какво е, трябва да е нещо повече от едно изобретение на човека, с което е искал да запълни болезнената празнота в сърцето си. Дори древните неандерталци са полагали мъртвите си в такова положение, че изправяйки се за втори живот да бъдат с лице към изгряващото слънце. Разпръсквали в гроба шепа червена охра, която символизирала втория живот. Оставяли при мъртвите и оръжията и принадлежностите, които щели да им потрябват в техния втори живот.
А той трябваше да узнае! Трябваше да издевателства над себе си, но да узнае! И ще узнае, когато овладее и канализира себе си, за да може да стигне дълбоко в скритата природа на съществуванието. Там някъде, в този мистичен водовъртеж той ще открие истината.
Живота навярно е нещо повече от едно пребиваване на земята, независимо колко е дълго! Не може да няма друга вечност там някъде отвъд, събудената и възобновена безсмъртна плът.
Днес, точно в този ден, той ще се посвети, ще се отдаде отново. Днес ще остане по-дълго на колене, ще се абстрахира от всичко друго и ще проникне по-дълбоко в търсенето, с което се е захванал. Днес може би е денят. Някъде в бъдещето беше часът и минутата и разбирането и вярата му; и никой не можеше да каже кога този час ще удари. Може би е съвсем близо за него, той ще има нужда от всичките си сили, затова ще закуси най-напред, даже преди утринната молитва. И с нови сили и нова енергия ще се впусне в търсене на истината.
Мина покрай пясъчната яма в посока на върбите, където беше вързал геримите си и ги изтегли. Излязоха с лекота, защото нямаше нищо на тях.
Костеливата топка на глада го присви още по-силно при вида на празните въдици.
Ясно, пак тези речни миди. Устата му се изкриви в отвращение при мисълта за тях.
Четири
Б. Дж. почука силно с молива по масата, за да покаже, че съвещанието започва. С усмивка на благоразположение обхвана с поглед аудиторията.
— Радвам се да ви видя между нас, Маркус, — каза Б. Дж. — Не ни дарявате често с тази чест. Подразбрах, че имате някои проблеми.
Маркус Епълтън впери сърдит поглед в отговор на благоразположението на Б. Дж.
— Да, Б. Дж. — каза той, — има някои проблеми, но те не се отнасят само до мен.
Б. Дж. бързо погледна към Фрост.
— Как е новата организация по спестяванията, Дан? Разчитаме на теб. Трябва да се посъживи. Чувам, че много се влага в марки и монети.
— Неприятно, — каза Фрост — но марките и монетите предлагат едни по-дългосрочни и перспективни инвестиции.
Питър Лейн, касиера, неспокойно и неудобно се размърда на стола си.
