— Шофьорът на таксито беше един от нашите — каза Сътън. — Така го и проследихме. Изглеждал е зле когато се е качил в колата и…
— Горкия Франкин — въздъхна тя.
— Бил е мъртъв преди още да падне на пода. Не е разбрал изобщо какво е станало.
— Но за него втори живот няма, няма да…
— Отреден му е по-добър втори живот — каза Сътън, — много по-добър от този, който Вечният Център обещава.
Тридесет и четири
Фрост седна на стълбите на верандата и се загледа в долината. Първите сенки на вечерта се стелеха по реката и низината. А далече над върховете на дърветата, в нестройна редица, ято врани летяха към гнездата си. На другата страна на реката блясналата ивица на стария изоставен път, като бяла панделка или огромна змия се виеше около заоблените хълмове.
Малко по-надолу, недалеч от Фрост, беше плевнята и оборите с провиснала и огъната от времето подпорна греда и безразборно струпани наблизо ръждясали от времето стопански машини. В далечния край на отдавна изоставена нива нещо черно подскачаше през високите буренаци — диво куче или най-вероятно койот.
Някога, спомни си той, тази поляна беше ливада и се косеше. Храстите се подрязваха и цветните лехи грижливо се поддържаха. Някога, в неговите спомени, оградите се боядисваха, а сега боята я нямаше, както и голяма част от самите огради. Входната порта висеше неустойчиво на една панта, едва не изскочила от стълба.
Вън от портата беше колата на Мона Кямпбъл, потънала във високите буренаци до самите стъкла. Беше се насадила там като едно несъответствие — един знак на противоречието. Мястото й не беше тук. Човекът беше избягал от тази земя и тя трябваше да бъде оставена на спокойствие. Трябваше да й се даде възможност да си отпочине от човешкото присъствие.
Вратата зад него леко се затвори. Чу стъпки зад себе си. Мона Кямпбъл седна на стъпалото зад него.
— Приятна гледка — каза тя. — Какво ще кажете?
Той кимна с глава.
— Предполагам, че си спомняте много приятни дни тук.
— Мисля, че да — каза Фрост, — но това беше толкова отдавна.
— Не много отдавна — отвърна тя. — Някакви си 20 години, ако не и по-малко.
— Празнота. Самота. Не е това, което беше. Но не ме изненадва, защото и не очаквах друго.
— И все пак дойдохте — каза тя. — Неудържимо търсехте този подслон.
— Дойдох, защото трябваше. Нещо ме караше да дойда. Не мога да кажа, че разбирам какво беше това нещо, но точно така беше.
Разговорът за момент като че ли свърши. Той погледна ръцете в скута й. Ръце понабръчкани, но все още малки и сръчни. Било е време, помисли си той, когато тези ръце са били красиви и до известна степен, не бяха загубили своята красота.
— Мистър Фрост — каза тя, без да го погледне. — Вие не сте убили човека, нали?
— Не, не съм — каза той.
— Не съм и помислила, че сте — отвърна тя. — Вие нямате причини да бягате, освен белезите по лицето ви. Не ви ли е хрумвало, че можете да бъдете реабилитиран, ако ме предадете?
— Мина ми такава мисъл — каза Фрост.
— Мислили сте за такова решение?
— Не съвсем. Когато човек е притиснат до стената, мисли всичко. Дори неща, които не би направил. В случая обаче това не би било достойно.
— Мисля, че би било — каза тя. — Предполагам, че много искат да ме намерят.
От сенчеста хралупа наблизо прозвуча каканижене на козодой. Двамата на стълбите се заслушаха.
— Утре — най-после проговори Фрост — ще замина, ще ви оставя. Достатъчно неприятности си имате и без мене. Така или иначе починах си една седмица, похапнах си, време е да изчезвам. Няма да е зле и Вие да се преместите от тук. Беглеца не бива да остава дълго на едно и също място.
— Няма нужда — каза тя. — Опасност няма. Те не знаят. Откъде ще знаят?
— Закарахте Хиклин в спасителната станция.
— Беше нощ — отвърна тя. — Те дори не ме погледнаха. Казах им, че съм минавала с колата си от тук и съм го намерила на пътя.
— Разбирам ви — каза той. — Но не забравяйте Хиклин! Човека може да говори.
— Не съм съгласна. Той беше в делириум почти през цялото време, а и когато говореше сам не усещаше какво говори. Бръщолевения за някакъв хеманит.
— Значи — каза той, — Вие няма да се върнете във Вечният Център. Изобщо няма да се върнете?
— Няма да се върна — каза тя.
— И какво ще правите?
— Не знам — отвърна тя. — Няма обаче да се върна. Това е немислимо, фантазия — чиста, жестока фантазия. Докоснал се веднъж до действителността, почувствал веднъж топлината на голата земя, живял веднъж с гората и залеза, порадвал се на песента на козодоя, човек…
Тя се обърна към него и го погледна в очите.
— Ти май не ме разбираш, нали?
Той поклати глава.
— Може би това не е най-добрият начин за живот — каза той. — Мисля, че всички разбираме това, но ние работим за един друг живот и това е най-важното, убеден съм в това. Може би пътищата не са най- верните. След няколко поколения ще намерим по-верните, но засега правим всичко, което можем…
— Казвате това след всичко случило се с Вас? След като ви затвориха, остракираха, опитаха се да ви припишат убийство? И Вие все още вярвате във Вечният Център?
— Случилото се с мен е дело на единици. Това не значи, че принципите, на които се базира Центъра са грешни. Това трябва да ме накара още повече да се придържам към тези принципи, към които винаги съм се придържал.
— Аз трябва да ви накарам да разберете — каза тя. — Не знам защо това е толкова важно, но трябва да ви накарам да разберете.
Той я погледна. Напрегнатото й, сурово моминско лице, изтеглената в кок коса, тънките прави устни, безцветните очи. Лице на строга учителка, помисли си той, зад което се крие ум по-остър и от бръснач.
— Може би — каза той кротко — разбирането се крие в това, за което аз все още не съм попитал.
— Имате предвид причините за моето бягство. Защо отнесох записките си?
— За това би трябвало сам да се сетя — каза той. — Вие обаче не трябва да ми казвате. Беше време когато щях да поискам да знам, но сега изглежда няма значение.
— Избягах — каза тя, — защото исках да се уверя.
— Че това, което сте открили е вярно?
— Да, предполагам точно за това. Доста време се въздържах да докладвам, но дойде време когато трябваше и, как да кажа, мисля че при особено важни случаи човек се стреми да не бърза да говори, да изказва мнения за неща, които е открил, но все още не е съвсем сигурен. Така че се уплаших… е, не точно уплаших, просто помислих, че ако бих могла да изчезна, да остана сама със себе си за известно време…
— Искате да кажете, че сте възнамерявала да се върнете?
Тя кимна с глава.
— Точно това мислех. Но вече не мога да се върна. Премного открих и научих. Повече отколкото предполагах.
— Че пътуването назад във времето има много повече аспекти отколкото мислехме. Че то…
— Не повече от тези, които мислехме — каза тя. — В действителност няма никакви аспекти. Отговорът е много прост. Пътуването е невъзможно.
— Невъзможно!
