— Точно така — невъзможно. Човек не може да се мести във времето, нито през времето, нито около него. То не може да се манипулира. То е твърде здраво въплътено в това, което бихме нарекли природа, вселена. Ние няма да можем да се възползваме от пътуване във времето, за да решим проблемите с пренаселеността. Ще трябва или да колонизираме други планети, или да строим в Космоса сателитни градове, или да превърнем Земята в един огромен жилищен блок, или всичко това заедно. Времето беше лесен начин, разбира се, Вечният Център затова и залагаше толкова много на него.
— Но Вие сигурна ли сте? Кое ви прави толкова уверена?
— Математиката — каза тя. — Нечовешката, извънземната математика. Хамелската математика.
— Да, знам — отвърна той. — Чух, че работите по нея.
— Хамелейците — каза тя спокойно — навярно са били странни хора. Хора, изцяло познаващи и спазващи логиката. Занимавали са ги не само външните явления, но и основните корени на природата. За тази цел развили математиката, която им служела не само да подкрепя и доказва логиката им, но била и като инструмент на логиката.
Тя протегна ръка и я сложи върху неговата.
— Имам чувството — каза тя, — че те по някаква случайност са стигнали до абсолютната истина — ако въобще има такава. А аз вярвам, че има.
— Но другите математици…
— Да, и други математици се занимаваха с Хамелската математика. И тя доста ги затрудни, защото те погледнаха на нея като система от формални аксиоми. Те извлякоха от нея само символи, формули и изводи. Третираха я като материално изражение, а тя е нещо много по-голямо от това…
— Но това ще рече, че ще трябва да чакаме. Ще рече, че хората от камерите ще продължат да чакат. Да чакат, докато им построим място или много места, докато намерим други слънчеви системи с планети като Земята. А планети там има, но всички те са като Хамал IV. Ще трябва да се тераформират. А докато ги тераформираме, населението ще се увеличи още повече.
Той я погледна ужасен.
— Ние никога няма да застигнем и изпреварим този прираст.
Нямаше никога да го застигнат. Твърде дълго бяха чакали. Чакаха, защото безсмъртието им се виждаше близко и реално. Чакаха и защото можеха да си позволят това. Защото пространството във всички посоки на Вселената щеше да бъде тяхно след като решеха проблема с пътуване във времето. А ето, че времето се оказа недостижимо.
— Времето е един от факторите на природата — каза Мона Кямпбъл. — Космоса, пространството, Вселената, също са фактори и съставни части. Енергията е другата. И трите са свързани, вплетени едно в друго. Неразделни са. Нерушими са. Не подлежат на манипулации.
— Ние преодоляхме и опровергахме твърденията на Айнщайн — каза Фрост. — Направихме това, което никой не вярваше, че може да се направи. Може би ще можем да…
— Може би — каза тя, — но аз не мисля така.
— Това изглежда Вас не ви тревожи много.
— Няма причини да ме тревожи — отвърна тя. — Не ви казах всичко. Животът също е фактор. Или по- добре да кажа, живота/смъртта, в същия смисъл, в който казваме материя/енергия, макар че се съмнявам в точността на аналогията.
— Живот/смърт?
— Да, като материя/енергия. Бихте могли да го наречете ако искате, закон за съхранение на живота.
Той стана неустойчиво от стълбищата и слезе долу. Постоя малко загледан в долината и отново се обърна към нея.
— Ще рече, че всичките тези неприятности, тревоги, цялата тази работа е била напразна?
— Не знам — отвърна тя. — Опитвах се да мисля за това, но отговор все още нямам. И може би никога няма да имам. Единственото, което разбрах е, че животът не се руши, или гаси като пламъкът на една свещ. Смъртта е една ретранслация на свойството, наречено живот в друга форма. Точно както материята се ретранслира и превръща в енергия и енергията в материя.
— Значи ние продължаваме така до безкрайност?
— Кои сме ние? — запита тя.
И това беше правилно — помисли си той. Кои сме ние?
Една дребна мислеща прашинка, опълчила се арогантно срещу необятността, студенината, празнотата и безгрижието на природата? Вещ, която се мисли за нещо, а е нищо? Едно дребно неспокойно его, което си въобразява, че Вселената се върти около него, без да разбира, че Вселената нито знае, че то съществува, нито я е грижа дали то съществува.
Такова мислене би било допустимо, рече си той, до сега. Но повече не. Не — ако това, което му каза Мона Кямпбъл, е истина. Защото ако е така, то всяко малко, неспокойно его е съставна част от Вселената и фундаментално изражение, вид на целите и предназначението на Вселената.
— Е, и — започна той. — Какво ще правите при това положение?
Тя поклати глава затруднена и объркана от въпроса.
— Какво мислите, че ще стане, ако публикувам изчисленията си? Какво ще стане с Вечният Център, с хората — с живите и с мъртвите?
— Не знам — отговори той.
— Какво бих могла да кажа? — запита Мона Кямпбъл. — Нищо повече от това, което казах на вас. Че животът продължава, че не може да бъде унищожен, както и енергията. Че той е нещо вечно като времето и пространството. Защото той е едно цяло с тях в състава на Вселената. Не бих могла да се изправя срещу надежди и обещания извън увереността, че животът няма край. Не мога да им кажа, че смъртта би била най-доброто, което може да им се случи.
— Но тя би могла, разбира се.
— Допускам.
— Но някой друг, след 20 години — каза той, — след 50, 100 години, някой ще открие това, което Вие сте открила. Във Вечният Център са убедени, че Вие сте открила нещо. Те знаят, че Вие сте работили по Хамелската математика. Ще възложат на хора да работят по нея. Все някой ще открие това.
Мона Кямпбъл продължи да седи неподвижно на стъпалото.
— Това може да стане — каза тя. — Но Те ще бъдат тези, които ще им кажат, не аз. Не мога да си представя как аз ще разбия и разруша всичко, което човечеството е построило в последните 200 години.
— Но Вие ще го замените с нови надежди. Ще потвърдите вярата, която човечеството е пренесло през вековете.
— Твърде късно е за това — каза тя. — Ние самите формираме нашето безсмъртие, нашата вечност. То е в наши ръце. Не можеш да искаш от човечеството да се откаже от нещо като това заради…
— А, значи затова не искате да се върнете! Не защото не искате да ни кажете, че пътуването във времето е невъзможно, а защото узнаем ли това, ние ще разберем за истинският вечен живот.
— Точно така — отговори тя. — Не мога да превърна човечеството в стадо глупци.
Тридесет и пет
Огдън Ръсел спря да копае, защото опря в нещо като камък. Не му оставаше друго, освен да продължи с ръце. Дупката не беше достатъчно дълбока и кръстът, който не му даваше мира тези дни, отново щеше да му създава главоболия.
Застана прав в дупката, която стигаше някъде между коляното и хълбока му, и погледна кръста, проснат на земята. Кръстачката беше привързана към дългото парче с лозова пръчка. Дългата част беше дървото, което той намери изхвърлено от водата и домъкна тук.
Беше доста голямо и несъмнено искаше и по-дълбока дупка. По-късо щеше да е по-добре, но той нямаше избор — взе това, което намери, а не разполагаше нито с трион или брадва, за да го скъси.
За да стои кръста стабилно изправен, при това положение, беше необходима почти два пъти по-дълбока дупка. Налагаше се да копае на друго място, малко по-нататък, защото дори и да разровеше около камъка,
