нямаше да може да го извади от дупката.
Облегна се на стената на дупката и ядно заудря с босата си пета по камъка. Стори му се, че ударите не звучат като удари по камък. Спря ритниците и се наведе към необикновения камък. Спомни си, че още в началото му се стори прекалено равен и гладък за обикновен камък.
Учуден и озадачен, заклати глава.
Може би не е камък. Но ако не е камък, какво е тогава?
Отново се наведе и присви в тясната дупка. Опипа с ръце твърдото дъно и се увери. Камъкът беше равен и гладък. Натисна с длан и усети огъване.
Озадачен и развълнуван изгреба няколко шепи пясък от едната страна на дупката и усети, че може да подкопае камъка. Изхвърли още няколко шепи и пръстите му напипаха някакъв по-твърд ръб и го обхванаха. Той се напъна доколкото му позволяваше теснотията. Предметът, който той смяташе за камък се преобърна и се изправи. Не беше камък, а нещо метално, проядено от ръжда. От него изпаднаха дребни люспици ръжда стояли там дълго време необезпокоявани. Повдигнатата страна на металния предмет беше пробита и изпълнена с пясък, в който личаха предмети, увити в нещо като пожълтяла хартия.
Ръсел се пресегна и вдигна един от завитите предмети. Хартията беше стара и чуплива и се раздроби щом я докосна. Разкъса я докрай и в ръцете му остана изящно гравиран предмет.
Изправи се и вдигна предмета към слънчевата светлина. Беше къс гравиран хеманит, изкусно оформен. Синьо-зеленото в основата беше вода, от която белият хеманитов шаран излизаше. Всяка една от люспите му беше гравирана с изящно съвършенство. Изяществото на тази фина изработка накара ръката на Ръсел да потрепери.
Тук имаше красота. Имаше съкровище. И ако във всеки от пакетите имаше парче хеманит, това беше богатство, за каквото малко хора са мечтали.
Внимателно сложи гравюрата на пясъка до дупката. Наведе се бързо и извади още един пакет. И още един, и още — докато нареди на пясъка около 25 гравирани хеманита.
Погледна ги, внушително наредени пред него. Сълзи замрежиха очите му и потекоха по брадясалите му страни.
Седмици наред той се беше молил, просил. Седмици наред терзания късаха сърцето му. Ядеше тези противни миди. И през цялото това време, в пясъка под краката му е лежало това съкровище. Това неочаквано и тайнствено укритие, което е чакало откривателя си. И кой знае колко дълго е чакало този момент, когато той реши да изкопае по-дълбока дупка, за да издигне кръста.
Съкровище, замисли се той. Не това, което той търсеше, но несъмнено съкровище и то съкровище, с което човек би могъл да влезе във втория живот със солиден капитал.
Измъкна се от дупката, приклекна до хеманита и впери поглед в него. Не можеше да повярва. Побутна няколко парчета с пръст, за да се увери, че не сънува.
Съкровище, помисли той. Не търсеното, но това, което намери, докато търсеше другото, може би не така ценно съкровище.
Не беше ли това поредно изпитание, учуди се той. Не му ли стигаха мидите, неудобствата, трудностите и мизерията, които изживя на този остров? Възможно ли е по някакъв начин тези гравирани ценности да са поставени тук, за да го изпитат, да проверят дали заслужава онова, другото съкровище?
Дали пък не грешеше с колебанието си? Може би трябва да грабне всичките тези гравирания и да ги захвърли в реката, доказвайки, че презира всичко светско. Да се върне след това и да продължи изкопаването на дупката; да укрепи кръста, та да не може вятърът вече да го събаря. След това, може би като по-нататъшно доказателство за преданост, да изтръгне предавателчето от гърдите си и също да го хвърли в реката и да се отърве от всичко, което го свързва със света?
Той приседна на пясъка, склопи ръце на корема си, заклати се напред-назад и се замисли за собствената си мизерия.
Ще има ли край? — запита се той. Някога ще свърши ли? Няма ли край унижението, което човек трупа отгоре си?
Бог е милостив и великодушен! Всички книги казват, че е. Копнее да спечели душите на хората и да ги привърже към Себе Си. А начин винаги има. Пътя е винаги открит. Единственото, което трябва да се направи, е да се извърви този път и да се стигне до всеобхватното и вечно съвършенство.
На този остров обаче той не почувства милост. Нямаше нито предзнание, нито въодушевление. Път не се откри, нито посочи. А и хеманита беше в някакъв ръждясал метален съд, явно не по вкуса и стила Божи. И най-после, запита се той, защо Бог ще си прави толкова труд, за да постигне някаква намеса? Защо ще вземе да се занимава и безпокои с такъв като него изобщо? С него, един прост и глупав човек, когато има милиарди други? Но чакай, чакай, защо той ще очаква такова нещо от Бога? Как може да се допусне фактът, че си е позволил да очаква такова нещо, не е ли признак на суета и грях?
Пресегна се, взе едно от парчетата, стисна го здраво в ръка и се засили да го хвърли. Разтърси се в хлипове и още сълзи заляха брадата му.
Засили се да го хвърли, но не можа. Стиснатият му юмрук се отпусна. Хеманитът се изхлузи и падна на пясъка.
И в този ужасен момент той разбра, че е загубил това, което толкова беше търсил, толкова му беше нужно в неговото смирение и покорство — ключа към вратите на разбирането и просветлението, което така старателно беше търсил. Сега то му изглеждаше реално, постижимо, но на много висока цена. Цена, която неговата низка груба и недодялана човешка природа никога няма да му позволи да плати.
Тридесет и шест
Някъде през нощта Мона Кямпбъл беше заминала. Колата я нямаше, но нямаше и следи по мократа от росата трева. Не е мислила и да се връща, защото палтото, което беше окачено на куката зад кухненската врата, го нямаше. Нямаше и другите дрехи. В къщата не беше останало нищо, което да свидетелства, че тя изобщо е пребивавала в нея.
Сега изглеждаше празна. Празна не защото нямаше никой в нея, а в смисъл, че повече не представляваше място за обитаване. Принадлежеше на друго време, на отминали дни. Хората вече нямаха нужда от къщи като тази, сгушена в средата на обработваеми земи. Днес те живееха в огромни блокове от камък и желязо, натикани един до друг. Човекът, който едно време е бил скитник и понякога самотник, сега беше член на огромни тълпи, а в близкото бъдеще нямаше да има отделни къщи и отделни постройки въобще. Целият свят ще бъде една огромна постройка и тълпящите се милиарди ще живеят дълбоко под земята и високо в небето. Ще живеят в плуващи градове и огромни капсули на дъното на океана. Ще живеят на големи спътници, които сами по себе си ще бъдат градове, обикалящи в Космоса. Ще дойде времето и да се преселват на други планети, подготвени за тях. Ще се възползват от всяко свободно местенце, където и да се намира то. Ще търсят и откриват нови, когато всичко се изчерпи. Да, ще го направят, защото друго спасение няма. Мечтите и бълнуванията за времето вече са мъртви.
Фрост се изправи на верандата и погледна над обраслата в буренаци и храсти пустош, била някога стопанство. Старата ограда се бе превърнала във ветроупорна развалина. От младите филизи и храстчета, които беше запомнил, когато идваше тук като момче през ваканциите, сега се извисяваха в небето високи дървета. Оградите бяха порутени и почупени и не беше далече денят, когато съвсем нямаше да ги има. А след век, може би, изоставени без грижа и поддръжка и къщата и плевнята щяха да изчезнат. Ще се превърнат в куп развалини. Мона Кямпбъл беше заминала, а сега и той щеше да го направи. Не защото се надяваше да отиде някъде, а просто защото нямаше смисъл да се остава тук. Ще слезе долу на пътя и ще тръгне безцелно, защото за никъде определено не беше тръгнал. Ще се прикрива. Ще се опита и сигурно ще успее да се придвижи, вероятно на юг, защото след няколко месеца по тези земи ще застудее и ще падне сняг.
На югозапад — помисли си той. Към пустинните места и планините; места, които много пъти е искал да посети.
Мона Кямпбъл беше заминала! А защо?
Може би защото се е страхувала, че той може да я предаде с надеждата да бъде реабилитиран като човешко същество. Или пък защото е решила, че не е трябвало да му казва това, което му каза, с което е станала уязвима.
