Някъде в далечината, стори му се, гръмотевица проряза небето. Главата му също тътнеше и той не можеше добре да се ориентира. Ръката на гърлото му се свиваше като менгеме. Събра юмрук и удари надвесеното над него лице, но удара беше много слаб. Удари още веднъж, и още веднъж, но ръката на гърлото му продължи да стиска.
Изневиделица задуха вятър и изпълни въздуха с прах и камъчета. Лицето над него се присви и заотстъпва. Ръката освободи гърлото му и лицето се загуби в прахоляка.
Със залитания Фрост се изправи на крака.
Непосредствено до колата имаше хеликоптер. Витлата му правеха последни завъртания. Двама души излизаха от кабината. И двамата бяха въоръжени. Скочиха на земята и заеха позиции с насочени пушки. Малко настрана беше застанал Маркус Епълтън с безпомощно разперени ръце. Кларънс продължаваше да лежи на земята.
Витлата съвсем спряха и настана тишина. По цялото тяло на хеликоптера беше изписано с големи букви СПАСИТЕЛНА СЛУЖБА. Един от двамата замахна с пушката към Маркус Епълтън.
— Мистър Епълтън — каза той, — ако носите пистолет, хвърлете го на земята. Вие сте арестуван.
— Нямам пистолет — отвърна Епълтън. — Никога не нося такъв.
Сън, помисли си Фрост. Сън и нищо друго. Твърде невероятно и абсурдно е за да не бъде сън.
— По чие нареждане — запита Епълтън, — ме арестувате? И с какво право?
В гласа му звучеше високомерие и подигравка. Явно беше, че не може да приеме и допусне това. Никой, абсолютно никой не можеше да арестува Маркус Епълтън.
— По мое нареждане, Маркус — прозвуча друг глас.
Фрост бързо се обърна. На стълбичката от кабината на хеликоптера беше застанал Б. Дж.
— Б. Дж. — каза Епълтън, — не сте ли се поотдалечили от къщи?
Б. Дж. не отговори. Обърна се към Фрост.
— Как си, Дан? — запита той.
Фрост вдигна ръка и забърса лицето си.
— Няма ми нищо — отвърна той. — Радвам се да ви видя, Б. Дж.
Вторият от въоръжените беше отишъл при Кларънс. Изправяше го на крака и взимаше пистолета му. Кларънс стана, олюлявайки се, и сложи ръка на раната си.
Б. Дж. стъпи на земята. На стълбата се появи Ан Харисън.
Фрост тръгна към хеликоптера. Главата му бучеше и не чувстваше краката си. Изненада се, че е в състояние да се движи. Да, той вървеше, крачеше. Беше добре и не разбираше нищо.
— Ан — запита той. — Ан, какво става?
Тя спря пред него.
— Какво са направили с теб? — запита тя.
— Нищо особено — каза той. — При все че здравата се опитаха. Но кажи ми каква е тази работа?
— Документа, който беше у теб. Спомняш си, нали?
— Да, дето го дадох на теб онази нощ. Или помислих, че съм ти го дал. Беше ли наистина в плика?
Тя кимна с глава.
— Беше една глупост. В него пишеше: „Сложи 2468934“, смешно че съм запомнила цифрите, нали? Ти самия каза, че си го чел и си забравил.
— Да, спомних си. Беше нещо като вписване в списък. И какво значи то?
— Номерът — обади се до него Б. Дж. — е номер на човек в камерите. Списъка беше таен списък на хора, които никога нямаше да бъдат съживени. Всички данни за тях е трябвало да бъдат заличени. Тези хора е трябвало да изчезнат от човешкия род.
— Да не бъдат съживени? Но защо?
— Те притежават големи капитали — каза Б. Дж. — Капитали, които могат да бъдат прехвърляни. Прехвърляни и документирани така, че да не се загубят, ако собствениците им не бъдат съживени и не ги потърсят.
— Лейн! — каза Фрост.
— Да, Лейн, касиера. Той може да манипулира такива неща. Маркус е издирвал и посочвал жертвите. Хора, които нямат близки роднини и приятели. Хора, които никой няма да потърси, ако не бъдат съживени.
— Ти, разбира се, знаеш, Б. Дж. — намеси се без дори следа от настървение Епълтън, — че ще те съдя за това. Ще те докарам до просяшка тояга. Ще смъкна всичко от теб. Тази клевета ти ми отправи пред свидетели.
— Много се съмнявам. Признанията на Лейн са в ръцете ни — отвърна Б. Дж. и кимна с глава към двамата от станцията. — Вкарайте ги в машината.
Двамата мъже заблъскаха Кларънс и Епълтън нагоре по стълбата.
Б. Дж. се обърна към Фрост.
— Ти ще дойдеш ли с нас?
Фрост се подвоуми.
— Ами, де да знам…
— Белезите могат да се премахнат — каза Б. Дж. — Официално ще заявим нашата признателност за всичко направено от тебе. Службата ти те очаква. Имаме сведения и доказателства, че процесът и присъдата са били нередовни — устроени от Маркус. А аз ще се погрижа Вечния Център да оцени по достойнство и осезателно да изрази своята благодарност за откриването на този лист…
— Но аз не го открих.
— Хайде, хайде — упрекна го Б. Дж. — Хайде без излишна гордост. Мис Харисън ни разказа подробно. Тя го донесе при нас. Вечният Център е задължен и на двама ви и никога няма да може да ви се отплати.
Рязко се обърна и тръгна към хеликоптера.
— Всъщност не бях аз — каза Ан, — въпреки че не бих могла да му кажа кой беше. Беше Джордж Сътън. Той го дешифрира и събра фактите и доказателствата.
— Чакай, чакай — каза Фрост. — Джордж Сътън? Не познавам…
— Познаваш — прекъсна го тя. — Човекът, който в онази нощ те взе от улицата — Холито. Старикът, който беше те питал дали вярваш в Бог.
— Дан — обърна се Б. Дж. към тях като стигна до стълбата.
— Да, Б. Дж.
— Маркус дойде тук да търси Мона Кямпбъл. Каза, че имал сведения, че е някъде насам. Ставаше дума за някаква стара стопанска къща. Предполагам, че е тази.
— И на мен каза това — отвърна спокойно Фрост. — Изглежда мислеше, че аз знам нещо за нея.
— А ти знаеш ли?
Фрост поклати глава.
— Абсолютно нищо — отвърна той.
— Е — каза Б. Дж., — ще се ходи пак за гъски. Ще я открием тези дни.
Изкачи се тежко по стълбата.
— Представи си само — каза Ан. — Връщаш се. Мога да ти приготвя още една вечеря.
— Аз пък ще изляза и ще купя червени рози и няколко свещи.
Отново си спомни топлината, утехата и чувството за истински живот, който тази жена можеше да донесе в една бедна и скучна стая. Спомни си също как празнотата и горчилката на окаяния му живот изчезнаха в нейното присъствие, и как той почувства близост и приятелство, които не беше познавал.
Любов? Учуди се той. Любов ли беше това? Как да разбере човек? В този първи живот на човека едва ли има време за любов — нито дори време да помисли и разбере какво е тя. А във втория живот ще има ли време? Сигурно, защото времето ще бъде безкрайно. Но човекът ще продължи ли в безкрая на това време своя материализъм както в първия живот? Ще стане ли друг човек, или ще си остане същия. Ще отнесе ли човек клеймото на първия живот и във вечността?
Тя се обърна с лице към него. По бузите й се стичаха сълзи.
— Ще бъде същото — каза тя.
— Да — отвърна той. — Ще бъде същото.
