формата на семена, познания, събрани от дървета приемници за мисли, които складират придобитите знания в семена, а те се разпръскват и след това се събират от колонии малки гризачи, но не се изяждат, а се разполагат в големи ями и в хранилища, където стоят до деня на жътвата.
Но имаше и нещо друго, казах си. Имаше още нещо, свързано с планетата, освен големия бял град и трупащите познания дървета. На тази планета човек можеше просто да изчезне (или да избледнее като Тък), а къде отиваше, когато избледнее или изчезне? Дали се преместваше в друга реалност, в друг свят, както Бух бе преминал в друг живот? Тук е имало друга култура, по-ранна култура от тази, която е построила града. По-ранната култура е издигнала празната сега сграда от червен камък в предградията на града и е издялала куклата, която стърчеше от джоба на якето ми. Би ли могла тази култура, ако беше оцеляла, да обясни тайната за избледняването на човека?
Роскоу бе говорил за многослойна реалност, но за това ли ставаше дума тук? Ако случаят бе такъв, дали тази разчленена реалност можеше да съществува само на тази планета или бе възможна и другаде?
Бях помислил, че това са глупости и може би наистина бе така, но Роскоу се оказа прав за математиката (или каквото там бе използвал), която освободи кораба. Дали не беше прав и за реалността?
Но всичко това нямаше нищо общо с мен. Докато вървях по пътеката, се бях питал какво ли бих искал и то не съвпадаше с онова, което Сара, Тък или Джордж, а дори и Бух бяха искали. Искаше ми се единствено да се махна от тази планета и вече бях в състояние да го направя. Всеки от нас накрая бе открил каквото искаше. Оставаше ми единствено да затворя люка и да задействам двигателите.
Изглеждаше толкова просто, но все пак се колебаех. Седях си в пилотското кресло и се взирах в таблото. Защо ли, питах се, е това колебание?
Дали беше заради другите? Е, в началото бяхме четирима. Дали не се смущавах, че ще се върна сам?
Седях и се опитвах да бъда честен със себе си — открих, че това никак не е лесно.
С Тък и Джордж не можех да вляза в контакт, същото се отнасяше и за Бух. Нямаше никакъв смисъл да ги търся. Оставаше Сара. Тя можеше да бъде намерена и да бъде върната. Бих се справил някак с това.
Седях и се опитвах да се преборя с тези мисли, а в очите ми странно припари и с нещо почти като ужас осъзнах, че по бузите ми се стичат сълзи.
Сара, мислех си, Боже мой, защо ти трябваше да намираш онова, което търсеше? Защо не можеш да се върнеш и да се прибереш вкъщи заедно с мене? Защо не мога аз да дойда и да те взема?
Спомних си последната нощ, когато край лагерния огън ми беше казала, че между нас би могло да бъде така добре — така добре, ако не се бяхме втурнали да преследваме легенда. И защо глупавата легенда трябваше да излезе истина и всичко между нас да се разруши?
Спомних си и първия ден, когато ме беше посрещнала в коридора на земната къща и ме бе повела за ръка към стаята, където чакаха Тък и Джордж.
Не бяха Тък, Джордж или Бух, тях не можех да открия. Не беше и Сара, защото не можех да се накарам да го направя. Но имаше още един.
Измъкнах се от креслото и отидох към шкафа в края на кабината. Взех оттам резервната лазерна пушка.
— Връщаме се — казах на Роскоу.
— Връщаме се за госпожица Фостър ли? — попита той.
— Не. За Пейнт.
Глава двадесет и осма
Беше лудост, разбира се — Пейнт е само хоби. Ако не бях аз, все още би лежал по гръб в дерето. Колко пъти трябваше да го спасявам? Каза ми, че искал да дойде на Земята, но какво знаеше за Земята той? Никога не е бил там. Дори му се бе наложило да ме попита какво искам да кажа със „земята“. Не беше искал да тръгне преди да му кажа. И все пак не можех да се отърся от спомена за него — как се отдалечаваше бавно по пътеката, за да може да ме чуе, ако реша да го повикам. Спомних си също как смело ме бе понесъл в битката с кентавъра. Макар че, ако става дума за това, нито той, нито аз имахме някаква заслуга там. Заслугата беше единствено на Сара.
— Бих искал — започна Роскоу, като вървеше до мен — да разбера по-пълно постановката за множествените реалности. Сигурен съм, че я има в ума ми, но не мога да я видя. Това е като мозайка от милион парченца — необходимо е само да ги съчетаеш и това е. Толкова е просто, че се чудиш как не си се досетил в началото.
Не би било лошо, помислих си, да се върнеше към мърморенето. По-малко би ме безпокоил. Тогава не би трябвало да го слушам, тъй като бих знаел, че са глупости. Но сега трябваше постоянно да давам ухо, защото в приказките му можеше да има нещо.
— Това е нова способност — нареждаше Роскоу — и тя много ме обърква. Чувство за околната среда, мисля, че би трябвало да се нарече. Където и да си, знаеш и усещащ факторите й.
Не му обръщах кой знае колко внимание, защото имах да мисля за много неща. Дори не бях убеден, че постъпваме правилно, като потегляме отново. Логически най-правилно би било да затворя люка, да потегля и да оставя планетата зад гърба си. Макар че ако исках да припечеля по-нататък, трябваше да взема шепа зърна, които да се изследват, за да се провери наистина ли съдържат познания. Бихме могли да си тръгнем, повтарях си, с чиста съвест. Цялата работа бе свършена. Целта на пътуването бе постигната и всеки бе получил онова, което е искал.
Пет-шест пъти се канех да се върна, но всеки път се отказвах. Като че ли някой ме подпираше с длан в гърба и ме караше да продължа.
Нямаше следа от големите зверове, които ни бяха гонили до града на влизане в него. Наполовина очаквах, че може да ни дебнат и почти съжалявах, че не е така. С лазерната пушка щях лесно да се справя с тях. Но ги нямаше и ние продължихме покрай голямата червена сграда, която дремеше под слънцето, покрай мощния дънер на дървото, открояващ се от километри, покрай шумната яма, която заобикаляше назъбения пън.
Пътят ни се видя по-кратък отколкото при първото пътуване. Бързахме като че ли ни чакаше нещо много спешно. А нощем Роскоу изглаждаше пръстта покрай лагерния огън и пишеше безкрайните си уравнения, като си мърмореше — донякъде на мене, повече на себе си.
Нощ след нощ, докато той пишеше и мърмореше, аз седях до него при светлината на огъня и се мъчех да си обясня защо сме тук, а не на много милиони километри в космоса, запътени към центъра на галактиката. И ясно си отговорих, че причината не е само Пейнт, макар че и той беше част от нея. Беше нещо повече — Сара ме теглеше през многото километри. Виждах в светлината на огъня лицето й с вечно падащата къдрица, с оцапаната от пътуването буза, с внимателно загледаните в мене очи.
Понякога вадех куклата от джоба на якето и се взирах в лицето й — в страшното, измъчено лице — може би за да залича другото лице, което виждах през огъня, може би с нерационалната надежда, че тези дървени устни ще се разтворят и ще заговорят, ще ми отговорят. Защото — отново нерационално — и куклата беше част от това, допринасяше за бъдещия сблъсък на огромни неясноти.
Накрая, след много дни, прехвърлихме едно възвишение и се оказахме пред последната част от пустошта, където хобитата ни бяха изоставили, където бяхме намерили купищата кости и Пейнт.
Пътеката се спусна, премина през равнина и отново се заизкачва в пустошта.
Далече зад нас нещо се движеше по пътеката — миниатюрна просветваща на слънцето точка. Наблюдавах я озадачен за миг, а после тя дойде в положение, когато се открояваше на по-тъмния фон отзад. Люлеещият се, поклащащ се галоп не можеше да се сбърка.
— Това е Пейнт — тихо се обади Роскоу до мене.
— Но Пейнт не би се върнал, без да…
Тогава се затичах по хълма, размахах ръце и завиках. Роскоу вървеше по петите ми.
Тя ни видя отдалече и ни помаха — малка жестикулираща кукла върху подскачащия Пейнт.
Пейнт се носеше като вятър. Кънките му едва докосваха земята. Срещнахме се в равнината, където Пейнт се плъзна и спря. Преди да мога да я подхвана, Сара сама слезе. Беше бясна. Както преди.
— Отново го направи! — извика тя. — Не можех да остана. Ти всичко развали. Колкото и да се опитвах,
