Без да знаем как, но изпълнени с мистична вяра, ние прекрачихме в безкрайното непознато и се озовахме там.
Беше място, в което се чувстваше присъствието на пищни гоблени и на нереалност, но приятелски настроена нереалност. Изглежда тук би трябвало да цари тишина и мир, да цари неподвижност, защото обитателите му са хора, които никога не говорят. Лодката върху водата никога не би трябвало да тръгне по водата. Селото, реката, дърветата, небето, облаците, хората и кученцата — всички те бяха елементи от постоянния мир, установен преди векове и недокоснат от времето. Шарените конци в тапета са вплетени за вечността, стоят замръзнали и си почиват. В небето имаше нещо жълтеникаво и то се отразяваше от реката и от скромните домове, които бяха кафяви и тухленочервени. Зеленината на дърветата също бе необичайна — нормално този цвят би се появил в тапет или картина. И все пак отвсякъде струеше топлина и доброжелателност — човек изпитваше чувството, че след като е попаднал тук, никога не би могъл да си тръгне, че ще се превърне в част от тъканта на гоблените, а тази възможност бе твърде примамлива.
Стояхме на възвишението край селото и реката — бяхме всички освен куклата. Тя вече не беше у Сара. Куклата бе изоставена — може би за да я намери някой друг. Куклата и оръжията. Балистичната пушка вече не бе у Сара, а аз бях оставил лазерната. Такива са правилата, помислих си. Имаше неща и мисловни постановки, които не биваше да се внасят тук.
— Майк — пошепна Сара, — това е мястото, което търсехме. Това е и мястото, което Найт е търсел. Но никога не го е намерил, защото не е попаднал на куклата. Или е пропуснал нещо друго. А е имало толкова много неща, които биха могли да го доведат тук.
Протегнах ръка и я привлякох към себе си. Тя вдигна глава и аз я целунах, а лицето й засия от щастие.
— Няма да се върнем — реши тя. — Никога няма да мислим за Земята.
— Не можем да се върнем — съгласих се аз. — Няма как.
А и не би било нужно. Бяхме оставили всичко зад гърба си, всичко, което знаехме, както детето оставя играчката си, когато порасне.
Селото и реката се простираха под нас, а полята и горите стигаха до хоризонта. Някак знаех, че този свят е безкраен, че в него времето се спира, че тук всичко ще трае вечно и няма да се промени, че ще има място за всички.
Някъде из тези земи навярно бяха Смит и Тък, а може би дори и Бух, но ние никога нямаше да ги намерим, защото нямаше да ги търсим. Разстоянията са големи, а на нас не ни се пътуваше.
Чувството за нереалност бе изчезнало, макар че гоблените си стояха. Лодката се придвижи по водата с блестящи под слънцето гребла. Момчета, момичета и кучета, пищящи и лаещи, тичаха по хълма, за да ни приветстват, а хората от селото се бяха обърнали и някои от тях ни махаха.
— Да слезем при тях — предложи Сара.
Четиримата, един до друг, се спуснахме по хълма, за да навлезем в новия си живот.
Информация за текста
© 1971 Клифърд Саймък
© 1993 Боян Николаев, превод от английски
Clifford Simak
Destiny Doll, 1971
Сканиране и разпознаване: Светослав Иванов, 2006
Редакция: Mandor, 2009 (#)
Издание:
Клифърд Саймък. Куклата на съдбата
ИК „Плеяда“, София, 1993
Поредица „Фантастика Плеяди“ №3
ISBN 954-409-089-4
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2315]
Последна редакция: 2009-06-07 19:25:16
1
Джони Апълсийд или Джон Чапман (1775–1845), един от известните американски заселници, герой на множество легенди — Б.пр.
2
Сър Ланселот, легендарен рицар на кръглата маса, чиято любовна връзка с кралица Гуинивиър довежда до война с крал Артур — Б.пр.
3
Седемте града на Сибола, легендарно място в югозападна Северна Америка, търсено през XVI век от испанските мореплаватели заради предполагаемите му съкровища — Б.пр.
4
Текстът прекъсва в книжното издание. Бел.Mandor.
