— Благодаря, капитане за търпението и вниманието ви към мене. — В гласа му се чувстваше опит да вложи достойнство.
— Изминахме дълъг път — все така утешително продължих аз. — Можем да не бързаме толкова. Ако имаш някакви отговори, аз съм готов да ги изслушам. Аз самият съм напълно изчерпан откъм отговори.
— Има една структура — започна той. — Бялата структура, от която е построен градът, с която е застлан космодрумът и е запечатан корабът.
Спря и направи прекалено дълга пауза. Бях се уплашил, че нещо му се е случило, но той отново заприказва:
— Нормално атомите в материята са свързани само във външния слой. Разбирате ли?
— Мисля, че да. Донякъде.
— При този бял материал връзките се простират по-навътре от външния слой от електрони, дълбоко към ядрото. Схващате ли какво значи това?
Ахнах, като разбрах поне част от думите му:
— И нищо на света не може да разруши връзката.
— Точно така — съгласи се той. — За това си мислех. Сега ще дойдете ли с мене, капитане, моля ви?
— Почакай малко — възразих аз. — Не си ми казал всичко. Спомена, че били две неща.
Той ме изгледа продължително, като че ли се чудеше дали да се впусне в повече подробности, и ме попита:
— Капитане, какво знаете за реалността?
Свих рамене. Беше глупав въпрос.
— Някога — със съмнение в гласа си отвърнах аз — бих ти казал, че различавам реалността. Сега не съм така сигурен.
— На тази планета има слоеве реалност — заяви той. — Реалностите са поне две. Може да са много повече.
Говореше вече почти свободно, макар че понякога се препъваше и се изразяваше с усилие, като правеше неравномерни паузи.
— Но откъде знаеш всичко това? — попитах го. — За атомните връзки и реалностите?
— Не знам. Само знам, че знам. А сега, моля ви, нека да тръгнем.
Обърна се и се спусна по платформата, а аз го последвах. Какво можех да загубя? Самият аз не знаех с какво да се захвана, може би това важеше и за него, може би думите му бяха само продукт от развинтено въображение. Все пак бях в състояние, когато бях готов да се хвана за всяка сламка.
В идеята за тясно свързаните атоми имаше донякъде нещо рационално, макар че изобщо нямах представа как би могло да се направи. Но другите приказки за многослойната реалност си бяха пълна глупост. В тях нямаше никакъв смисъл.
Излязохме на улицата и Роскоу се отправи към космодрума. Вече не си мърмореше и ходеше бързо, като че ли имаше някаква цел — толкова бързо, че трябваше да усиля крачка, за да не изостана. Беше се променил — в това нямаше никакво съмнение, — но ми беше трудно да преценя дали беше действителна промяна или само нова фаза от лудостта му.
Когато излязохме от улицата на космодрума, видях че е сутрин. Слънцето бе стигнало до половината на източния хоризонт. Космодрумът, със снежнобялата си писта, заобиколен от белотата на града, бе огледален и на фона му белите кораби се открояваха като дневни призраци.
Закрачихме през огромното пространство. Роскоу изглежда бе започнал да се движи още по-бързо. От време на време трябваше да подтичвам, за да го настигна. Бих искал да го попитам за какво става дума, но не ми беше останал дъх, а и не бях сигурен какво би ми казал.
Пътят беше дълъг. Доста време изглеждаше, че почти не сме се придвижили, но после изведнъж се оказа, че сме далече от стените на града и по-близо до корабите.
Бяхме почти до кораба на Сара, когато забелязах машината при основата му. Имаше вид на нещо шантаво — с някакво огледало, с предмет, който взех за акумулатор (или поне енергиен източник), с плетеница от жици и тръби. Не беше много голяма — по-ниска от метър и не по-широка от три метра — и отдалече напомняше на абстрактна скулптурна група. По-отблизо вече не приличаше и на това, а на вълшебна машина, построена от няколко отегчени от ваканцията си хлапета, които са събирали какво ли не за целта.
Спрях и я загледах, без да мога да кажа и дума. От всички идиотски глупости, които бях виждал през живота си тази беше най-безнадеждната. През цялото време, докато се бях потил, за да преминавам от свят в свят, този глупав робот е обикалял из града, събирал е всякакви забравени и изхвърлени боклуци, домъквал ги е тук и е сглобил това.
Сега клекна пред нещо, което си представих, че според него е контролно табло, и се пресегна към копчетата и лостчетата по таблото.
— Ето сега, капитане — заяви той, — ако математиката действа.
Размести нещо по таблото, тук-таме просветнаха някои тръбички, чу се нещо като трошащо се стъкло и от кораба започнаха да падат парченца като стъкло, докато той накрая се освободи от млечнобялата глазура, с която го бе напръскала подобната на бръмбар машина.
Стоях замръзнал. Не можех да помръдна. Идиотската машина бе проработила, корабът бе свободен и готов за полет, а аз не можех да помръдна. Беше неразбираемо. Не можех да повярвам. Роскоу не би могъл да го направи. Не и суетящият се, мърморещ Роскоу, когото познавах. Трябваше да сънувам.
Роскоу се надигна и дойде при мен. Протегна двете си ръце, хвана ме за раменете и застана неподвижен:
— Готово е. И за него, и за мене. Когато освободих кораба, освободих и себе си. Сега съм цял и съм добре. Същият като преди съм.
И наистина изглеждаше така, макар че не знаех какъв е бил преди. Говореше без усилие, стоеше и се движеше по-естествено, повече като човек и по-малко като тракащ робот.
— Объркан съм — продължи той — от всичко, което ми се случи, от промените в мозъка ми, промени, които не разбирах и които не знаех как да използвам. Но сега, след като ги използвах и установих, че са полезни, отново съм съвсем на себе си.
Открих, че парализата, която ме бе обхванала, отмина и понечих да се обърна и да побягна към кораба, но той държеше здраво раменете ми и не ме пусна.
— Бух ви говорѝ за съдбата — каза той. — Това е моята съдба. Това и още нещо. Тези, които прекрояват вселената, каквото и да са те, работят по различни начини, за да постигнат всяка отделна съдба. Как иначе може да се обясни, че удрянето на главата ми с бухалки за поло би могло така да промени, да даде на късо и да пренастрои мозъка ми, че да предизвика у мене разбиране, което не притежавах преди…
Отскубнах се от него.
— Капитане.
— Да.
— Вие и сега не вярвате. Още ме мислите за тъпак. А може и да съм бил тъпак. Но вече не съм.
— Не — кимнах аз, — вече не си. Не знам как да ти благодаря.
— Ние сме приятели — каза той. — Няма нужда от благодарности. Вие ме освободихте от кентаврите. Аз ви освобождавам от тази планета. Това би трябвало да ни прави приятели. Стояли сме много пъти един до друг край огъня. Това би трябвало да ни прави приятели…
— Млъкни! — викнах аз. — Стига с тия сантименталности. Ти си по-зле и от Бух.
Заобиколих смешната му машина и се изкачих по стълбата на кораба. Роскоу вървеше по петите ми.
Седнах на пилотското кресло, пресегнах се и погалих таблото.
Това е то. Можехме да отлетим, когато си поискаме. Можехме да напуснем планетата и да отнесем тайната за съкровището й. В момента нямах представа как подобно съкровище би могло да се превърне в пари, но знаех, че ще намеря начин. Когато човек разполага със стока за продан, винаги ще успее да я продаде.
До това ли бях опрял, питах се — да се окаже, че имам нещо за продан? Не друга планета (макар че навярно бих могъл да продам и планетата), а познанията и данните, складирани на тази планета под
