преследвал. Беше нещо, което би могло да се продаде, и в това отношение го оценявах много по-добре, отколкото бих оценил един мит. Найт сигурно също е знаел — би трябвало да знае, за да пише по този начин за това, — но когато е научил, навярно вече е бил така обладан от търсенето на фантома си, че най- вероятно го е отминал като маловажно.
Нещастен глупак, помислих си — да отмине такъв шанс. Макар че си дадох сметка, че е възможно и да е научил, след като е разбрал, че планетата не може да се напусне.
Аз самият не бях убеден, че е така. Не можеше да няма начин. Винаги имаше изход, ако човек го търсеше достатъчно упорито. Бандата глупави градинари нямаше да може да ме задържи тук.
Първо щях да хапна нещо и щях да почина, а после щях да се заема с тези други светове. Въпреки мнението на Сара, че е най-вероятно те всичките да са изолирани светове, не бе разумно да се предполага, че на нито един от тях не съществува разумен живот, който да е дорасъл за пътешествия в космоса. А на мене само това ми трябваше. Нужно ми беше единствено да се добера до кораб, какъвто и да е кораб.
Зачудих се да направя ли нещо с джуджето, но реших да го оставя да си виси на въжето под таванската греда. Дори и да го свалях, нямах представа как да постъпя. Какво би искал той. Явно бе пожелал да увисне от гредата и аз нямаше защо да се намесвам. Въпреки че се чудех защо ли го е направил. Признавах, че самата му постъпка доказваше, че е хуманоид. Единствено хуманоидите прибягваха до обесването като начин за самоубийство.
Погледнах към Роскоу. Той беше престанал да пише цифрите си и сега седеше неподвижен, с протегнати крака и загледан в пространството. Като че ли изведнъж му бе хрумнала мисълта за удивително откритие и той бе замръзнал, за да я прецени.
Глава двадесет и седма
Сара не се бе лъгала. Нямаше къде да се отиде. Другите светове не предлагаха изход. Бях ги прегледал всичките, като дремвах за малко, когато капвах, защото се страхувах да не започна да ги оценявам прибързано и неточно. Не бързах. Отделих повече време от абсолютно необходимото, за да ги огледам всички един след друг.
Бях се позабавил, докато схвана как да задействам контролното колело, с което се извикваха отделните светове, но след като успях, се захванах за работа, без да обръщам внимание на нищо друго. Роскоу не ме безпокоеше и аз, от своя страна, почти не му обръщах внимание. Забелязах само, че доста време го няма наоколо. Бях останал някак с впечатлението, че броди из града, но реших да не губя време в размишления за целта на скитанията му.
Не би могло да се каже, разбира се, че в никой от световете не съществуваше технологията, която търсех. Разкриваше ми се само малка част от тях и би било безразсъдство от моя страна, да вляза във всяка от тях без необходимите доказателства, без да съм убеден, че ми трябва тъкмо тя. Защото след като веднъж се окажех там, шансовете ми да избягам щяха да бъдат минимални. Без Бух и без съществото, което да контролира колелото, ние никога не бихме се измъкнали от света на пясъчните дюни. Фактът беше обаче, че не открих нито един свят, който да ме съблазни поне да вляза в него, нито един с белези от разум, дори и най-примитивен. Всички бяха неприятни, а повечето първични — диви джунгли, сковани от студ пустини или планети, в които земната кора бе в процес на формиране. На някои атмосферата бе плътна и изпълнена с облаци от газ, който ме задушаваше дори само като го гледах. Няколко свята явно бяха мъртви — обширни равни полета без растителност, осветени едва-едва от слаби кървавочервени умиращи слънца. Една планета бе напълно изпепелена в резултат от превръщането на слънцето й в нова.
Защо ли, чудех се, са били въведени тези врати към различните светове? Ако някой е смятал да ги използва естествено би ги разположил в предградията на по-голямо селище или поне село. Не би се спрял на джунглите, ледените пустини или прогорената пепел. Дали не бяха поставени единствено за отърваване от нежелани посетители? Но ако е така, един свят, най-много пет-шест, щяха да са достатъчни. От стотици не би имало нужда. Излишно бе да се осигурява достъп до толкова много светове и то до такива светове. Съзнавах обаче, че в съзнанието на онази друга раса би трябвало да има някакво логично основание, но аз не бих могъл да стигна до това основание, защото то се намираше извън параметрите на човешката логика.
Когато ги разгледах всичките, се оказах в не по-добро положение, а навярно в по-лошо, тъй като в началото поне имаше надежда, а сега и тя бе изчезнала.
Върнах се при огъня, но той бе изгаснал. Опрях длани в пепелта, но не усетих топлина. Роскоу го нямаше. Не си спомнях да съм го виждал няколко дена.
Дали не ме беше изоставил или по-скоро дали не бе тръгнал нанякъде, без да си прави труда да се върне? Признах пред себе си, че това би могло да бъде краят. Човек не беше в състояние да направи нещо повече.
Седях до мъртвата пепел на огъня и се взирах в здрачната улица.
Не бе изключено да има и други възможности — някъде в града би могло да се попадне на някаква следа. Отговорът можеше да се крие и другаде из планетата, на запад или на юг, а не към извисяващите се планини на север. Но не ми достигаше воля. Не исках да се движа. Нямах желание за нови опити. Бях готов да се предам.
Освен да те последвам, джудже, помислих си.
Но знаех, че така не бива да се мисли. Това е пораженско отношение. Драматизирах излишно нещата. Когато дойдеше време за нов опит, когато се мернеше поне лъч на надежда, щях да стана и да тръгна.
Но сега просто си седях и се съжалявах — не само себе си, а и всички останали. Макар че не можех да кажа защо би трябвало да съжалявам за Смит, Тък или Сара. Бяха получили каквото им бе нужно.
В здрача на улицата трепна сянка, по-тъмно петно сред сивотата. У мен припламна ужас, но не се поместих. Ако онова, което беше долу, искаше да се качи и да ме хване, можеше да ме намери тук, край пепелта от огъня. При мене още беше сабята и макар че си служех несръчно с нея, щях да я използвам при бой.
За да мисля така, сигурно бях много напрегнат и изнервен. Нямах никакво основание да мисля, че в града има нещо, което би ме нападнало. Градът бе пуст и изоставен, в него нищо не помръдваше освен сенките.
Но тази сянка продължаваше да се движи, докато я гледах. Излезе от улицата и тръгна към мене по платформата. Движеше се с подскачане като старец, който върви с препъване по тясна алея с неравна повърхност.
Видях, че е Роскоу и му се зарадвах на бедния. Когато се приближи, станах, за да го поздравя.
Той спря до самата врата и заговори внимателно, като че ли се бореше съзнателно с навика си да римува. Правеше умишлено паузи между всички думи:
— Ти ще дойдеш с мене.
— Роскоу, благодаря ти, че се върна — поздравих го аз. — Какво става?
Той стоеше в здрача и ме гледаше глупаво. После каза все така бавно и внимателно, с подчертаване на всяка дума:
— Ако математиката действа… — Спря се. Математиката явно му създаваше големи неприятности.
— Имах неприятности — потвърди го на глас той. — Бях объркан. Но успях да се справя и сега съм по- добре. Успях да се справя и да стана по-добре. — Говорът очевидно му създаваше по-малко затруднения, но все още не му бе лесно. Дългите фрази го напрягаха. Усещаше се как се насилва да говори правилно.
— По-спокойно, Роскоу — посъветвах го аз. — Не се напрягай прекалено. Справяш се добре. Само по- спокойно.
Но той не смяташе да го кара спокойно. Беше обладан от онова, което искаше да ми каже. То се бе трупало у него отдавна и сега просто се налагаше да бъде изречено.
— Капитан Рос — подхвана той отново, — известно време се страхувах. Страхувах се, че няма да се получи. Защото на тази планета има две неща. И двете се бореха да бъдат изразени и аз не можех да ги подредя, наследя, засадя, убедя…
Отидох бързо при него и грабнах ръката му:
— За Бога, по-спокойно. Имаш време колкото си искаш. Нямаме бърза работа. Ще те изслушам. Опитай се да не говориш прекалено бързо.
