замълчи, когато я чуем да плаче. Но ако собствената ни душа измъчва болка тежка, да се оплачем също няма да е грешка.
— Поезия! — извиках аз. — Поезия, Боже мой! Като че ли уравненията и безумното римуване не стигат…
Той се изправи с тракане, затанцува и запя:
— Гори петелът, свинското от шиша пада. Дванайсет удара часовникът отмери. Стопанката ме прасна за награда. Сърдита е, че чак месото е студено. Студено е защото бе сама, а ти се върна късно у дома. Дойде си късно, тъй като не чувстваш глад, защото вече нарушил си поста…
Прекъсна танцовата си стъпка и се загледа удивено в мене:
— Поста… доста, проста, лоста.
Накрая беше дошъл в нормалното си положение.
Отново клекна край огъня, но вече не ми говореше. Мърмореше си сам.
Здрачът се сгъсти и галактиката разцъфна на небето — най-напред яркото централно ядро точно над източния хоризонт, след това, с идването на нощта, се откроиха и спиралните разклонения на отделните части, първо като сребърна мъгла, а после и по-отчетливо. Вятърът шепнеше над главата ми, а димът от огъня се издигаше за малко вертикално, а после полягаше в мрака, като срещнеше въздушните струи. Отдалече се дочуваше кикотът на някакво същество, през тревата и храстите, отвъд кръга светлина, се носеха разни животинки.
Шекспир ли беше, чудех се аз. Дали ми беше рецитирал Шекспир? Думите напомняха за него, но не можех да бъда сигурен, тъй като от много години дори не бях помислял за Шекспир. А като си помисли човек, откъде можеше Роскоу да е чувал за Шекспир? Дали по време на дългия полет из галактиката и дългия преход по пътеката Найт не бе чел на глас край огъня? Дали е носел в раницата си или в джоба на сакото си томче с творбите на древния, почти забравен писател?
Довърших вечерята си, измих съдовете в потока, до който се бяхме настанили, и ги оставих наблизо за сутринта. Роскоу все още клечеше край огъня и пишеше нещо с пръст върху загладената пръст до себе си.
Взех дървеното ковчеже на Найт и го отворих. Вътре имаше дебела купчина листове, които заемаха почти цялото място. Взех първата страница, вдигнах я към светлината на огъня и зачетох:
Синьо и високо. Чисто. Издигаща се синева. Шум от вода. Звезди над главата. Непустинна земя. Смях отвисоко и синева. Син смях. Не се движим умно. Не мислим усилено…
Почеркът бе нечетлив, а буквите наблъскани и дребни. С усилие разчитах думите:
… и тънко. Това начало не води към край, край няма. Вечност и още нещо. Синя вечност. Търсачи на нищото. Нищото е празнота. Празнотата е гола. Приказките са нищо. Делата са празнота. Къде има нещо освен празнота? Отговорът е никъде. Високо, синьо и празно.
Бяха глупости, по-окаяни и от безсмислиците на Роскоу. Погледнах отново към листа и там глупостите продължаваха. Повдигнах част от страниците и извадих нова. „Страница 52“, пишеше в горния десен ъгъл. А текстът:
… колко е далече. Разстоянията са дълбоки. Нито къси, нито дълги, а дълбоки. Някои са бездънни. И не могат да се измерят. Не съществува уред. Лилавите разстояния са най-дълбоките. Никой не тръгва към лилавото. Лилавото не извежда никъде. Нищо не може да отиде до…
Върнах листовете в ковчежето, затворих капака и силно го притиснах, за да не се разсипят. Луд, помислих си, който изживява спокойната си лудост в странно омагьосана гръцка долина. И Сара в момента беше тъкмо там. Без да знае. Или без да се интересува, дори и да знае.
С мъка се удържах да не скоча и да не се разкрещя. Притисках с ръка себе си също както притисках ковчежето. Сдържах се да не скоча и да не хукна по обратния път.
Защото нямах право да го направя, казвах си. За първи път в живота ми се налагаше да мисля за друг, не само за себе си. Тя бе предпочела да се върне в долината. Там имаше нещо, което я привличаше. Дали беше щастие, чудех се аз и се запитах какво е щастието и колко струва то.
Найт е бил щастлив, докато е пишел глупостите си, без да знае, че са глупости и без това да го тревожи. Обвит в пашкула си от щастие, той в известен смисъл е достигнал набожно търсената цел на живота си и е доволен, като не знае, не го е грижа, че целта му е била илюзия.
Ако можеше поне Бух да е тук, помислих си. Макар че знаех какво би ми казал. Не можеш да се намесваш, би твърдял той, не бива да се намесваш. Беше ми говорил за съдбата. А какво е съдбата? Тя не е ли нещо, написано не сред звездите, а в гените на хората, нещо, което определя действията и желанията им, показва им как да достигнат съкровената си цел?
Самотата ме завладя и аз се приближих към огъня, като че ли светлината и топлината биха ме защитили от самотата. От всичките ми спътници беше останал само Роскоу, а у Роскоу нямаше нищо, което би могло да пропъди самотата. По свой начин той беше самотен също като мен.
Всички останали бяха достигнали полувидяната си и полувъображаема цел. Навярно защото са знаели, дълбоко в себе си, какво точно търсят. А аз, какво търсех аз? Опитах се да си представя какво ми се искаше най-много, но колкото и да се мъчех, не ми хрумна нищо.
Глава двадесет и четвърта
Сутринта открихме куклата на Тък на мястото край нашата следа, където бе изпусната. Виждаше се много добре на не повече от два метра от пътеката. Трудно можеше да се разбере как не сме я видели преди това. Опитах се да определя дали точно на това място бяхме търсели Тък. Но не помнех никакъв отличителен знак.
Досега не бях имал възможност да я огледам добре. Бях я зърнал само веднъж, в нощта, когато бяхме принудени да останем в червената сграда в покрайнините на града. Сега, след като я огледах добре, можах да схвана пълното въздействие на тъгата, издялана грубо върху лицето й. Имаше две възможности, помислих си — или майсторът е бил първобитен човек, който съвсем случайно е успял да изобрази тъгата, или е бил опитен скулптор, който с няколко прости щриха е съумял да предаде цялата безпомощност и мъка на интелектуалното същество, изправено пред загадките на вселената и победено от тях.
Лицето не бе изцяло хуманоидно, но все пак имаше достатъчно черти, за да бъде свързано с човешкия род. Човешко лице, загубило нормалните си очертания заради контакта си с важна тайна — явно не тайна, която само е търсило, а тайна, пред която изведнъж се е озовало.
След като я бях взел, се опитах да я захвърля, но не можах. Беше пуснала корени в мене и не ми позволяваше да я оставя. Бе ме обладала и не ме пускаше. Поисках да замахна с ръката, която я държеше, но пръстите ми не поискаха да се отворят, а и ръката не се помести.
Точно така е било и с Тък, помислих си, само че Тък й беше доброволен пленник и намираше в нея привлекателност и значение, които аз не виждах. Може би защото тя му е казвала нещо, което той самият е искал да чуе. Или е виждал в нея състояние, от което и той е искал да избяга. Мадона, беше казала Сара и сигурно така й се е струвало, но аз не виждах никаква мадона в нея.
И така продължих по пътеката също като Тък, с проклетата кукла в ръка, като се ядосвах на себе си — не толкова, че не успявах да я оставя, колкото че това ме правеше своего рода кръвен брат на изчезналия Тък. Ядосвах се, че мога дори и по най-дребното нещо да приличам на него, защото ако имаше човек, когото да презирам, това беше именно Тък.
Преминахме голямото синьо плато, а зад гърба ни лилавите планини загубиха очертанията си и се превърнаха в лилав облак. Чудех се дали прехласването на Найт пред синьото, което личеше в първите страници на ръкописа, не беше отглас тъкмо на тези сини земи, които бе преминал, за да достигне планините и долината, като е оставил Роскоу на портите, а Роскоу по-късно се е замъкнал по пътеката и накрая е стигнал града, където — заради глупостта си — се е превърнал в пленник на джуджето.
