— Професор — радостно и тържествено заяви той, — компресор, агресор…
Но продължи да пише формулите в праха. Пишеше ги уверено, без да се поколебае, като че ли знаеше точно какво прави и какво е значението им. Запълни мястото, което бе изгладил, със символи, после го изтри, отново го заглади и продължи да пише.
Затаих дъх и ми се прииска да мога да прочета какво е написал, защото — въпреки смешната ситуация — бях убеден, че е нещо важно.
Изведнъж той замръзна, задържа показалеца си в праха, но вече без да пише.
— Пейнт — каза той и аз зачаках поредица от римувани съответствия. — Пейнт — единствено повтори той.
Скочих на крака и Роскоу се изправи до мен. Пейнт идваше по пътеката в елегантен галоп. Беше сам — Сара я нямаше с него.
Спря се с плъзгане пред нас.
— Шефе — докладва той, — върнах се. Тя ми каза да побързам. Каза ми да ви кажа довиждане, да ви кажа Бог да ви благослови, но това вече надхвърля скромните ми умствени възможности, Каза ми, че се надява да се завърнете благополучно на Земята. Скромната ми личност, сър, би искала да ви попита какво е Земята.
— Земята е планетата, от която произхожда нашият род — обясних аз.
— Моля ви, видни сър, върнете ме на Земята.
Поклатих глава:
— Защо би искал да отидеш на Земята?
— Вие, сър, сте състрадателно същество — заяви той. — Не избягахте. Дойдохте в ужасното място и не избягахте. Със завидна храброст ме спасихте от смешната ми участ. Не бих искал да се отделям от вас.
— Благодаря ти, Пейнт.
— Тогава с благодарност ще извървя заедно с вас целия път до Земята.
— Не, няма да стане — поклатих глава аз.
— Но вие казахте, благородни сър…
— За тебе имам друга работа.
— С радост ще я изпълня като малка отплата за това, че ме спасихте, драго човешко същество, но аз имах толкова силно желание да отида на Земята.
— Ще се върнеш и ще чакаш Сара — наредих му аз.
— Тя съвсем ясно каза довиждане. Личеше, че наистина го мисли.
— Ще я чакаш — повторих аз. — Не искам да излезе оттам и да няма как да се върне.
— Мислите, че тя ще излезе?
— Не знам — въздъхнах аз.
— Но все пак да я чакам?
— Точно така.
— И аз ще чакам — проплака той. — Вие ще се върнете на Земята, а аз все още ще чакам. Може би ще чакам вечно. Щом тя ви трябва, най-любезно същество, защо не се върнете и не й го кажете…
— Не мога да го направя — прекъснах го аз. — Тя може и да е глупачка, но не трябва да остане без никаква възможност. Както Джордж. Както Тък.
Сам се учудих на думите си.
Решение, бях си казал преди това. Трябва да взема решение. И ето че накрая го бях взел — без да мисля, без да се колебая, без някаква конкретна причина, повече по инстинкт. Като че ли тази стъпка не я бях направил сам, като че ли я бе направил някой друг, зареян из безкрайността на времето. Като че ли бе дело на Бух. И като помислих за него, си спомних как той ми бе казал, че не бива да се намесвам, как почти ме бе помолил да не се връщам в долината и да не я измъквам оттам, както се бях заканвал. Зачудих се стреснат колко ли от себе си ми бе оставил Бух преди да се превърне в третата си самоличност. Опитах се отново да си припомня чувството, когато държах пипалото му, но всичко бе погребано и недостижимо, намираше се дълбоко в съзнанието ми, където не можех да го достигна.
— Тогава ще се върна — тъжно се съгласи Пейнт — изпълнен с тъга, но послушен. — Може и да не е Земята, но все пак е по-добре от дерето.
Обърна се, за да тръгне, но аз го извиках. Взех пушката и патрондаша и ги привързах към седлото.
— Тя остави оръжието за вас — забеляза Пейнт. — На нея не й трябва.
— Ако излезе оттам, ще й потрябва — уверих го аз.
— Тя няма да излезе — заяви Пейнт. — Знаете, че няма да излезе. Когато влизаше между скалите, в очите й имаше звезди.
Не му отговорих. Стоях и гледах как се обръща и поема по пътеката, като вървеше бавно, за да може да чуе, ако реша да го извикам.
Аз не го извиках.
Глава двадесет и трета
Вечерта, докато стоях край огъня, отворих ковчежето, което бях взел от бюрото в колибата на Найт.
Този ден се движехме с добро темпо, макар че при всяка крачка трябваше да се боря с ужасното чувство, че нещо ме тегли назад, че наистина имаше сила, която се мъчи да ме върне. Мъкнех се по пътеката и се мъчех да си представя точно кой се опитва да ме задържи (не какво, а именно кой). Навярно беше Сара или чувството, че е трябвало да направя нещо за нея, най-малкото да се върна и да я чакам с надеждата да се върне. Изпитвах чувство за вина, че съм я изоставил, макар да знаех много добре как стоят нещата — бях я изоставил не повече, отколкото бях изоставил Джордж и Тък. Бях убеден, че някак съм я предал, а в някои случаи наистина я бях предал, макар и не точно в този случай. Мислех си, че повече от всичко ме тревожи как не бе повярвала за онова, което Бух и аз бяхме видели в долината. Преследваше ме мисълта, че някак трябваше да я накарам да разбере, да я убедя колко безсмислено е да се връща там. Можех да разбера защо се е върнала — ако някой останеше само за миг зад портата на рая, той не би понесъл лесно да го откъснат оттам. Не можех да разбера единствено как тя, изправена пред фактите, съвсем съзнателно бе отказала да разбере и бе продължила да вярва в илюзията.
Или пък Бух беше онзи, който ме дърпаше назад? Имаше ли нещо скрито в съзнанието ми, присадено там в последните секунди, което безлично ми оказваше натиск? Още веднъж се опитах да си спомня някои данни — каквито и да е данни, — свързани с последния ни контакт, но отново не успях.
Или беше Пейнт? Бях му изиграл мръсен номер, като го изпратих по пътя, по който не можех или не исках да тръгна сам. Може би, казвах си, трябваше да се върна и да му кажа, че е свободен от задължението, което му бях възложил. Опитвах се да отпъдя мисълта, но не можех да прогоня представата как Пейнт след хиляда години (след милион години, ако още съществуваше тогава) все още стои тържествено на стража пред портите и чака нещо, което няма да стане, верен на думите отпреди толкова години, които отдавна са отнесени от вятъра, а изреклата ги уста е завинаги превърната в прах.
Продължих да се мъкна по пътеката измъчван от тези мисли.
Бихме изглеждали като странна двойка за случайния наблюдател — аз, със смешния си щит и сабята и Роскоу, със завързания на гърба си денк, който трака след мен и си мърмори.
Бяхме изминали доста път, когато спряхме, за да нощуваме. Докато търсех храна из денка, открих ковчежето, което бях откраднал от Найт. Сложих го наблизо, за да го разгледам после. Роскоу събра дърва, а аз стъкмих огъня и си приготвих вечеря, докато големия тромав глупак приклекна от другата страна и започна да бърбори — и този път не в рими, но все така безсмислено.
— Имаш едно око — сладкодумно подхвана той, — с което се обръщаш към рая и търсиш благодат. Едноокото слънце наблюдава целия свят.
Загледах с в него с учудване и се надявах, че вече се е оправил и ще започне да говори смислено — или пък вече е откачил напълно.
— Роскоу — обърнах се към него колкото можех по-тихо, защото не исках да го стресна и да го накарам да изпусне нишката на разума, — не те слушах. Мислех си за нещо друго. Чудя се…
— Кротки са онези, които нямат друга цел в живота — каза той. — Молим се на злочестата душа да
