След няколко дена, повече от скука, отколкото от любопитство, отново отворих ковчежето и извадих ръкописа. Започнах от самото начало и го изчетох внимателно — не наведнъж, разбира се, тъй като бе неясен и труден за разчитане, а и страниците бяха много. Изучавах го както учен, заточен в някой далечен манастир, би се ровил в тайни ръкописи. Мисля, че търсех не толкова данни, колкото исках да разбера що за ум е стоял зад това огромно и напълно ненужно дело, стремях се да достигна през скучните словесни упражнения до някакво зрънце истина, което би могло да е останало подсъзнателно в ума му.
Но там нямаше нищо или поне нищо, което аз можех да видя. Беше напълно неразбираемо, а по- голямата част и напълно неясна за всекиго освен за слабоумния автор, увлечен във възпроизвеждане на думи, от които трябваше да се освободи независимо от значението им.
Едва някъде към десетата нощ, когато бяхме само на два дена път от началото на пустинята, достигнах част от ръкописа, в която изглежда имаше някакъв смисъл:
… И тези търсят синьото и лилавото познание. Търсят го из цялата вселена. Залавят всичко, което може да бъде помислено или познато. Но не само синьо и лилаво, а от целия спектър на познанието. Откриват го на самотни планети, загубени далеч в пространството и времето. В синевата на времето. Улавят го с дървета и после го складират и пазят за часа на златната жътва. Огромни градини от могъщи дървета, които се издигат на километри в синевата. Попиват мисли и знания. Докато другите планети се къпят под златното слънце. И познанието е плодът им. Плодът е много неща. Той е храна за тялото и мозъка. Той е кръгъл и продълговат, твърд и мек. Той е син, златен и лилав. Понякога червен. Узрява и пада. Жъне се. Защото жътва е събирането, а плодене е растежът. И двете са сини и златни…
И се впускаше отново в глупави брътвежи за цвят, форма и размер, които — както навсякъде в ръкописа — се разглеждаха с особено внимание.
Върнах се и прочетох отново абзаца, прегледах внимателно и предишните страници, за да открия кои може да са „тези“, но не открих нищо.
Оставих ръкописа и останах до късно край огъня сериозно замислен. Дали този абзац не представляваше само разхвърляни брожения на полулуд ум, каквито бяха и останалите мисли? Или може би е единичен момент на прозрение, в който се описват действителни важни факти, поднесени в същия разпокъсан и мистичен стил? Или пък Найт е по-малко луд, отколкото си мислех, и всички нелепости в ръкописа служат само за прикритие на съобщението, което той иска да предаде на човека, попаднал някак на страниците? Това предположение изглеждаше малко пресилено. Ако съзнанието му бе достатъчно ясно, за да направи такова нещо, той отдавна би напуснал долината и би побягнал по пътеката с надеждата, че ще успее някак да се измъкне от планетата и да отнесе познанията си в галактиката.
Ако в думите му се криеше някакво послание, как бе стигнал до него той? Имаше ли някакви записки в града, които биха могли да разкрият истината? Или беше говорил с някого или с нещо и бе разбрал защо тази планета трябваше да е планета-градина? А може би Роскоу знаеше истината? Имало е начини, помислих си, Роскоу да се добере до нея, защото той бе все пак телепатичен робот. Макар че точно сега не изглеждаше такъв. Беше клекнал до мене, отново бе загладил пръстта и пишеше символите си, като тихо си мърмореше.
Едва не го запитах, но после реших, че не си струва. Бях убеден, че от този изпотрошен робот не може да се научи нищо.
На следващата сутрин продължихме и на втория ден стигнахме едно от скривалищата, доляхме тубата си за вода и взехме малко храна. Озовахме се пред пустинята с водата и провизиите, натоварени на гърба на Роскоу.
Движехме се добре. Отминахме полето, където се бях бил с кентаврите и продължихме, без да спираме, към дерето, в което бяхме намерили Стария Пейнт. Оставихме зад гърба си следите от огъня, край който бяхме прекарали нощта, разпознахме някои от следите по червено-жълтата земя. „Обикалящите“ бухаха в далечината, а от време на време виждахме и някои от останалите странни обитатели. Но нищо не ни попречи да продължим пътя си.
Сега и другите се присъединиха към нас, неясна, призрачна компания — Сара яздеше Стария Пейнт, Тък крачеше с дългото си кафяво расо и водеше за ръка препъващия се непохватен Джордж Смит, Бух проучваше далече напред, както винаги изследваше пътеката, а аз открих, че му викам, нещо глупаво, тъй като той не можеше да ме чуе. В някои моменти наистина си мислех, че са с нас, а друг път ми беше ясно, че ги няма. Но дори когато знаех, че ги няма, все пак се утешавах — поне си ги бях представил. Едно нещо ме смущаваше. Тък винаги носеше куклата притисната към гърдите, а аз я държах в джоба на якето си.
Куклата вече не се прилепваше към ръката ми. Можех да я махна, но продължавах да я нося. Не знам защо. Някак чувствах, че трябва. Нощем сядах и я разглеждах — полуотвратен, полуочарован, — но изглежда нощ след нощ отвращението намаляваше, а очарованието нарастваше. Или седях и гледах куклата с надеждата, че някой ден ще успея да проумея всичко, което виждам в лицето й, или четях ръкописа, който продължаваше да гъмжи от безсмислици, докато накрая се появи:
… Дърветата са извисености. Дърветата се простират нагоре. Никога не им стига. Никога не престават. Вярно е това, което пиша за дърветата и за плененото познание. Върховете им са газообразни, сини изпарения…
Вярно е това, което пиша за дърветата и за плененото познание…
Дали това единично изречение бе поставено сред останалите глупости, за да подсили и да потвърди написаното преди толкова много страници? Още едно просветление на фона на всички нелепости? Звучеше примамливо, но нямаше как да се провери.
Следващата вечер довърших ръкописа. Не срещнах нищо повече.
А на третата вечер забелязахме града — далече пред нас, като устремена към небето снежна планина.
Глава двадесет и пета
Дървото все още лежеше там, където го бях повалил с лазерния лъч. Назъбеният му дънер се забиваше в небето като огромно копие. Стволът му се простираше на километри наоколо с увехнала вече растителност, под която се виждаше дървената основа.
Зад него се виждаха контурите на червената каменна сграда, в която бомбардировките на дървото ни бяха накарали да се скрием. Докато я гледах, чувах отново, в паметта и във въображението си, звука от милионите криле под покрива, които летяха от никъде към никъде.
Откъм дървото лъхна неприятен и кисел мирис и когато се приближихме, видях, че подобното на градина място, което се беше простирало около дънера, сега бе вдлъбнато и се бе превърнало в яма. Вонята идваше именно от ямата и аз видях от могилата, на която стояхме, че вътре има лигави скелети — със странна форма, но несъмнено скелети, — които плуват в мазната течност, изпълваща ямата до половината.
Бе пожертван не само един живот, казах си, не само животът на дървото, но и на цяло общество — малките, плачещи и скимтящи същества, които се бяха струпали, за да ни изобличат, а сега и това, другото общество, живяло в резервоара под дървото. Живот, който бе някак тясно свързан с дървото, който не можеше да продължи след смъртта на дървото, който може би бе съществувал само за да поддържа живота на дървото. Огледах се за някои следи от скимтящите същества, които вече също би трябвало да са умрели. Нямаше никакви следи. Зачудих се дали те в смъртта си са се изсушили дотолкова, че след това са били разпръснати от вятъра.
Аз съм виновникът, помислих си. От моята ръка бе излязла смъртта. Смятах да убия само дървото, но бях унищожил още много живот. Чудех се какво ли ми е станало, че да започна да мисля така. Сами си бяха виновни, нали? Дървото ни бе нападнало и аз имах всички морални и правни основания да отвърна на удара. И всичко бе станало както трябва, мрачно добавих за себе си аз. По време на целия ни дълъг път до планините и по обратния път сега нито едно дърво не ни бе нападнало. Някак се бе разчуло: оставете този човек на мира, той е по-лош от отрова, ако се закачате с него. Без да знаят, че вече нямам лазерна пушка и явно без да искат да проверят.
