— Приятелю — каза Бух. — Приятелю, и аз плача за тебе.
— Стига с тия сантименталности — викнах аз. — Ще ме накараш да се разрева заедно с тебе.
— Това толкова ли е лошо?
— Да, лошо е — кимнах аз.
— Аз се надявах да чакам — заяви Бух.
— Какво да чакаш? — попитах го аз. — Сара ли? За тебе не е толкова важно. Сега аз ще се върна и…
— Не Сара. Себе си. Надявах се да чакам, но повече не мога да чакам.
— Бух, престани да ми говориш със загадки. Какво става?
— Сега те напускам — обясни той. — Не мога да остана повече. Останах дълго време във втората си самоличност, сега трябва да премина в третата…
— Виж какво — прекъснах го аз, — бърбориш нещо за различните си номера още откакто се срещнахме.
— Три фази — съобщи ми Бух. — Почваш с първата самоличност, после идва втората и накрая третата…
— Чакай малко — помолих го. — Искаш да кажеш, че си нещо като пеперудите. Първо си гъсеница, после пашкул и идва третата форма.
— Не я знам тази пеперуда.
— Но по време на живота си се превръщаш в три неща.
— Втората самоличност може би е малко по-дълга — тъжно призна Бух, — но понякога може за миг да се превърне в третата, например да види какво всъщност представлява този твой Лорънс Найт.
— Бух — натъжих се и аз, — съжалявам.
— Няма за какво да съжаляваш. Третата самоличност е радост. Тя е много желана. Аз я очаквам с голямо нетърпение и преливам от щастие.
— Ами добре — махнах с ръка аз. — Щом това е всичко, давай. Преминавай в третата си самоличност. Нямам нищо против.
— Третата самоличност е отдалеченост — запъна се Бух. — Тя не е тук. Другаде е. Не знам как да ти го обясня. Съжалявам за тебе, Майк. Съжалявам, че се разделяме. Ти ми даде живот. Аз ти дадох живот. Бяхме много близки. Изминахме един до друг тежката пътека. Говорехме си с нещо повече от думи. Бих споделил и третия си живот с тебе, но това е невъзможно.
Пристъпих и коленичих до него. Протегнах ръце и едно от пипалата му се подаде, обви ръцете ми и ги стисна здраво. Когато ръцете и пипалата ни се бяха слели, аз също представлявах едно същество с приятеля си. За миг надникнах в необятността и славата на съществуването му и видях какво знаеше, какво си спомняше, какво се надяваше, какво представляваше, каква е целта му (макар че за това не бях съвсем сигурен). Видях невероятната и почти непонятна структура на обществото му, бледите, неясни и мъгляви контури на нравите там. Всичко това заля ума ми с ревяща буря от информация, разум, усещания, възторг, щастие и удивление.
Това трая само миг и после изчезна — заедно със стисналите ме пипала и самия Бух. Бях коленичил с протегнати ръце, а пред мене нямаше нищо. Мозъкът ми ме болеше от студ, чувствах струйката пот, която бе започнала да се стича по челото ми. Бях толкова близо до нищото, колкото бе възможно да се приближа и все пак да остана човек. Знаех, че съществувам — може би го усещах по-остро и по-фино от когато и да е, — но мисля, че не си давах сметка къде съм, защото по време на единението ни се намирах на много места едновременно и не можех просто да отделя едно от тях. Стоях си така — с безучастен ум, претрупан от множеството нови усещания, които задръстваха мисловността ми.
Не мога да кажа колко продължи това — навярно беше съвсем кратко, макар че ми се струваше повече, — а после изненадващо рязко, с шока, който човек изпитва, когато се опре в повърхността след дълго падане, дойдох обратно на себе си заедно с високия син свят и глупавия робот, който стоеше неподвижен до изгасналия огън.
Изправих се на крака и се опитах да си спомня какво си бях мислил преди последното си преживяване, но бях забравил всички подробности, всичко бе засенчено от човешката ми същност, която като порой бе покрила камъчетата върху сухото дъно на старинно речно корито. Всичко, или поне голяма част от него, беше там, тъй като го усещах под пороя на човешката си същност. Стоях с объркана глава и си задавах въпроса дали това затрупване на всичко, предадено от приятеля ми, не бе предназначено за моя защита, не бе събудило защитни рефлекси в ума ми, не бе го предпазило, за да остана нормален. Чудех се каква ли тайна пазеше вътрешната ми същност, която аз самият вече не знаех — наистина не си спомнях нищо, което да изглежда опасно и което не би трябвало да знам.
Замъкнах се до огнището и клекнах до него. Взех една подпалка, разбърках пепелта и в самата й среда открих все още живо въгленче. Внимателно сложих няколко тресчици до него, появи се тънка струйка дим и след малко се подхвана малък огън.
Останах така приведен, гледах и поддържах пламъците. Мъчех се внимателно да съживя снощния огън. Огъня можех да върна, мислех си, но нищо друго. От предишната нощ не бе останало нищо освен мене и тромавия робот. Ето докъде се бе стигнало. От четирима души и един чужденец бях останал единственият човек. У мене затрептя самосъжаление, но аз бързо се отървах от него. По дяволите, изпадал съм в тежки положения и преди. Бил съм и сам — всъщност обикновено съм сам. Така че няма нищо ново. Джордж и Тък си бяха отишли — за тях нямаше да се разплача. Бух го нямаше и това можеше да доведе до сълзи — не, не за него, а по-скоро за самия мене, защото той ме бе променил, не можех да кажа точно как, в нещо по- съвършено, което живее с чувствителност от по-висок разряд. Знаех, че единственият човек, който имаше някакво значение, единственият наистина важен за мене човек, беше Сара, а и тя, също като Бух, бе отишла където искаше.
Донякъде се стреснах, като се досетих, че Джордж и Тък също си бяха отишли по собствено желание. Всички имаха къде да отидат — всички освен мене.
Но какво да направя със Сара, питах се. Можех да се върна в долината и да я измъкна, като я оставя да ме рита и да пищи. Или можех да остана тук още малко и да почакам тя да дойде на себе си и да се върне сама (с което, казах си, само ще си губя времето, тъй като тя никога няма да се върне). Или можех просто да пратя всичко по дяволите и да се замъкна по пътеката към града.
Можех да го направя, разсъждавах аз, без особено чувство за вина. Със сигурност вече се бях отървал от някои задължения. Бях устоял на дадената от мене дума, когато ме беше наела. Освен това резултатът бе излязъл много по-добър, отколкото очаквах. Все пак не бе излязло безцелно пътуване — наистина имаше Лорънс Арлън Найт, а мястото, което бе търсел, съществуваше. Всички останали имаха право, аз единствен бях бъркал и може би тъкмо затова си седях тук сам, без нещо специално, което да търся.
Чу се тракане и когато вдигнах глава, видях, че Роскоу се беше приближил и сядаше до мен — сякаш, след като вече нямаше никой, той искаше да ми е приятел.
Като се настани удобно, той се пресегна и изглади едно петно до огъня — наполовина прах и наполовина пепел. Имаше и малък участък с трева, поувяхнала от огъня. Той внимателно я изкорени с палец и показалец и отново заглади мястото.
Наблюдавах го изумен. Чудех се какво ли е намислил, но нямаше смисъл да питам. Той отново щеше да ме залее с глупостите си.
Протегна показалец, начерта крива линия в праха, после добави и други знаци, които, макар и не съвсем криви, не означаваха нищо. Изглежда пишеше някаква математическа или химическа формула — не че можех да разбера защо, но някои от надрасканите символи бях виждал, когато бях разлиствал научни списания.
Вече не можах да се сдържа и извиках:
— Е, какво е това, по дяволите?
— Това — отговори той, — слова, трева, баклава, тава, халва, чернова. — После изведнъж престана да римува и заговори, но отново безсмислици според мене: — Валентно свързаната вълнова функция е равна на производното от асиметричната вълнова функция, умножено по симетричната вълнова функция, по функцията на въртенето на асиметричната и на симетричната вълнови функции…
— Почакай малко, моля ти се — викнах аз. — Какво става? Досега говореше като Кума Лиса, а сега започна като професор…
