Уверено и безпощадно Блейн се прицели в брадичката му.
Ударът му избумка кухо и главата на Грант се отметна назад. Тялото му се отпусна и той се пльосна на пода като парцалена кукла.
Блейн отпусна ръце. Усети паренето но местата, където бе разранил кокалчетата на ръцете си, и приглушената, тъпа болка в мускулите.
Обзе го лека изненада — че е успял да направи такова нещо; че той, със собствените си два юмрука, бе превърнал едрия мъжага в отпусната кървава купчина.
Беше нанесъл първия точен удар, а това си беше чисто и просто късмет. Беше открил ключа, отварящ наметалото, а дали и това не беше късмет?
Замисли се и разбра, че това не е било късмет, а резултат на полезната и пълна информация от картотеката, вложена в мозъка му от отдалеченото на пет хиляди светлинни години същество. Фразата просто е била команда за наметалото да пусне това, което е хванало. Преди време, при менталните си скитания из невъобразими местности, Розовото е събирало значително количество информация за кактусовия народ. И от тази удивителна купчина с най-различни факти невероятно проницателният мозък, принадлежащ на човешкия индивид, бе успял да подбере точно този, който в дадения момент бе означавал оцеляване.
Блейн стоеше и се взираше в Грант. Той не помръдваше.
Какво да правя сега, запита се Блейн.
Разбира се, трябваше да се измъкне от това място по най-бързия възможен начин. Защото всеки момент от транзото можеше да се появи някой от „Фишхуук“, чудейки се защо той още не е доставен — прилежно опакован и смирен.
Трябваше отново да бяга, помисли си Блейн с горчивина. Бягството беше единственото, с което можеше да се справи наистина добре. Вече бягаше от седмици, но край така и не се виждаше.
Той знаеше, че някой ден ще трябва да спре. Някъде трябваше да се изправи срещу преследвачите си, ако не за друго, то поне за да спаси самоуважението си.
Но времето за това още не бе дошло. Тази нощ той отново щеше да побегне, но този път щеше да бяга с цел. Тази нощ щеше да спечели нещо от бягството си.
Обърна се да вземе бутилката от масата и се натъкна на пълзящото по пода наметало. Яростно го срита и то немощно се сви в ъгъла до камината.
Блейн грабна бутилката в ръка и отиде до купчината стоки, подредени в склада. Откри една бала, опипа я и установи, че съдържанието й е меко и сухо. Изля отгоре й остатъка от бутилката и я хвърли в стаята.
После взе с ръжена няколко въглена от камината и ги хвърли върху напоената с алкохол стока.
Малки сини пламъчета заблизаха балата, като постепенно се разрастваха с пращене.
Блейн знаеше, че това е достатъчно.
След около пет минути цялото място щеше да е в пламъци. Складът щеше да се превърне в пещ. Транзото щеше да се стопи и връзката с „Фишхуук“ щеше да изчезне.
Той се наведе и сграбчи ръката на Грант. Повлече го към вратата. Отвори я и го изнесе навън, на около тридесет фута от сградата.
Грант простена, опита се да се изправи и отново припадна. Блейн се наведе и го отдалечи на още около десет фута, след което го пусна. Грант измуча и се загърчи, но беше твърде смазан, за да се изправи.
Блейн спря за момент и погледна назад. С голямо задоволство откри, че прозорците на Търговския пункт грееха с червенината на бумтящия огън.
Блейн се обърна и бавно се отдалечи по алеята.
Сега, каза си той, е идеалният момент да се обади на Фин. Само след малко градът ще разбере за пожара, а полицията ще е твърде заета, за да се занимава с някакъв човек на улицата, който нарушава полицейския час.
26.
Група хора стояха на стълбите пред хотела и гледаха към пожара, който бушуваше в нощното небе само на две преки разстояние. Не обърнаха никакво внимание на Блейн. Наоколо не се виждаше и полиция.
— Пак е работа на ония реформатори — каза един човек.
Друг до него кимна.
— Да се чудиш как им работят мозъците. През деня ходят да търгуват там, а през нощта се промъкват и подпалват пункта.
— Кълна се — каза първият, — че не разбирам защо „Фишхуук“ ги търпи. Не трябва да стои със скръстени ръце.
— Във „Фишхуук“ не им пука. Прекарах пет години там и да знаеш — мястото е доста странно.
Репортери, помисли Блейн. Хотелът е тъпкан с журналисти, дошли да отразяват утрешната реч на Фин. Погледна към мъжа, прекарал пет години във „Фишхуук“, но не го позна.
Блейн се качи по стълбите и влезе в празното фоайе. Пъхна юмруците си в джобовете на якето, за да не види някой подутите му и окървавени кокалчета.
Хотелът беше стар, а мебелите във фоайето не бяха сменяни от години. Мястото беше овехтяло и старомодно и издаваше слабата неприятна миризма на много хора, прекарали кратки часове под покрива му.
Няколко души бяха насядали тук-там, четяха вестници или просто гледаха с притеснено изражение наоколо.
Блейн хвърли поглед към часовника над рецепцията и видя, че е 11:30.
После се насочи към асансьора.
— Шеп!
Блейн рязко се извърна.
Един мъж се бе надигнал от голямо кожено кресло и прекосяваше фоайето към него.
Блейн го изчака да се приближи, а в това време по гърба му сякаш лазеха насекоми с малките си крачка.
Мъжът протегна ръка.
Блейн извади десницата от джоба си и му я показа.
— Паднах. Препънах се в тъмното. Човекът погледна ръката му и отвърна:
— Най-добре е да я измиеш.
— Това и смятам да направя.
— Позна ме, нали? Казвам се Боб Колинс. Срещали сме се няколко пъти във „Фишхуук“. В бара „Червения призрак“.
— Да, разбира се — каза смутено Блейн. — Сега се сетих. Просто не те познах веднага. Как си?
— Горе-долу. Жалко, че ме изтеглиха от „Фишхуук“, но човек все се натъква на разни спънки в тоя вестникарски бизнес.
— Тук си заради Фин, така ли? Колинс кимна и попита:
— А ти?
— Качвам се, за да се срещна с него.
— Ще си късметлия, ако успееш. Той е в 210 стая. Една горила седи точно пред вратата му.
— Мисля, че ще пожелае да се срещнем.
Колинс вирна глава.
— Чух, че си духнал. Но явно са били клюки.
— Правилно си чул.
— Не изглеждаш много добре — каза Колинс. — Не се обиждай, но имам няколко долара в повече…
Блейн се засмя.
— Може би ще приемеш поне едно питие?
— Не. Бързам да се срещна с Фин.
— С него ли си?
— Не точно…
