скрити и да използва за свои собствени цели. Предвиждайки, без съмнение, че за този предмет могат да се намерят някои уникални приложения.
Блейн претърси паметта си, но там нямаше нищо — нищо, което дори да подсказва за нещо подобно, за тази може би паразитна форма на живот, която може вечно да лежи отпуснато като наметало, но която се събужда за хищното си съществуване, когато се докосне до нещо топло и живо.
Сега го беше пипнала и може би след малко щеше да започне да се храни с него или каквото друго реши. Той знаеше, че е безполезно да се бори, защото при всяко движение на тялото му това нещо около него само щеше да се затяга.
Отново затърси в паметта си някаква следа за това нещо, но успя да открие само едно място — да види едно място, една мрачна, намираща се в безпорядък планета с объркана плетеница от растителност и странни обитатели, които плющяха, пълзяха и се тътреха. Видяно неясно през мъглите от спомени, мястото вдъхваше ужас, но най-стряскаща беше почти пълната увереност, че макар да го откри, той няма никакъв спомен за това място. Никога не го беше посещавал и не бе говорил с някой, който го е посетил. Можеше да е нещо, което бе взел от димензиното — от някой момент на почивка преди много години, — заровено дълбоко в паметта му и неподозирано до този момент.
Картината ставаше все по-ясна и светла, като че ли някъде в мозъка му някой изтриваше обектива, за да получи по-ясен образ. Сега той можеше да види в смразяващи разсъдъка детайли формата на живот, която обитаваше хаотичната джунгла. Тя беше отвратителна и ужасяваща, придвижваше се с пълзене и от нея лъхаше една заучена, хладна жестокост — жестокостта на невежеството и незачитането, създадена само от примитивен глад и примитивна омраза.
Блейн лежеше вцепенен от ужаса на това място, защото му се струваше, че всъщност е там, че част от него лежи на пода пред камината, а останалата част съвсем реално е сред гнусната джунгла.
Стори му се, че чу шум, че останалата част от него чу шум и пак тя погледна нагоре към нещо, подобно на дърво, макар и твърде чепато, бодливо и противно, за да прилича на нормално дърво. На един от клоните му той видя наметалото с блестящия по него пръснат диамантен прах, готово да се хвърли върху него.
Той изкрещя или му се стори, че крещи, и планетата с нейните обитатели изчезна, сякаш ръката в ума му бе преместила обектива в друга посока.
Блейн отново беше до камината. Беше се върнал в склада, с транзото, изправено в ъгъла. Вратата, водеща към магазина, се отвори и Грант влезе.
— Мистър Блейн — каза той тихо. — Мистър Блейн, буден ли сте? Блейн не отговори.
— Очите ви са отворени, мистър Блейн. Има ли ви нещо?
— Не, нищо — каза Блейн. — Просто лежах и размишлявах.
— Хубави неща ли си мислехте, мистър Блейн?
— Да, наистина. Много хубави.
Грант бавно се прокрадна напред, сякаш дебнеше нещо. Стигна до масата и взе бутилката. Вдигна я и отпи, след това я остави обратно.
— Мистър Блейн, защо не станете? Можем да поприказваме и да изпием още една-две чашки. Не разговарям с много хора. Идват тук и пазаруват, но не говорят с мен, поне не повече от необходимото.
— Не, благодаря. Чувствам се съвсем удобно.
Грант седна на един от столовете пред камината и каза:
— Срамота е, че не се върнахте във „Фишхуук“ с мистър Ренд. „Фишхуук“ е толкова интересно място.
— Напълно сте прав — отвърна Блейн почти машинално, без да му обръща особено внимание.
Защото сега той разбра — разбра откъде се е сдобил с онзи спомен, откъде е взел менталната картина на онази друга картина. Бе го получил от картотеката на Розовото. Самият той, разбира се, никога не бе посещавал планетата, но Розовото бе ходило там.
В спомена се съдържаше повече от вълшебния образ на мястото. Имаше още и файл с информация за планетата и живота на нея. Но твърде объркана, без да е още подредена и много трудно достижима.
Грант се хилеше на стола си. Протегна се и потупа с пръсти наметалото. То издаде звук като заглушен барабан.
— Е, харесва ли ви, мистър Блейн?
— Ще разбереш, когато те докопам.
Грант стана от стола и се върна при масата, като подигравателно обиколи проснатия на земята Блейн. Взе бутилката и отпи още една глътка.
— Няма да ме докопаш, защото само след минутка ще те хвърля в транзото и ще те върна във „Фишхуук“.
Отпи отново, след което остави бутилката на масата и продължи:
— Не зная какво си извършил. Не зная защо те преследват, но изпълнявам заповедта.
Пак вдигна бутилката, но размисли и я тласна обратно към центъра на масата. После се доближи до камината и се изправи над Блейн.
Появи се друга картина, от друга планета, където някакво същество вървеше по нещо като път. Съществото не приличаше на нищо, което Блейн бе срещал преди. Наподобяваше ходещ кактус, но не беше кактус, а едва ли беше изобщо някакво растение. Но нито съществото, нито пътят бяха от някакво значение. Най-важното бе, че дузина наметала следваха съществото по петите, подскачайки странно по това, което можеше да е път.
Ловни кучета, помисли си Блейн. Кактусът бе ловецът, а наметалата бяха неговите кучета. Или пък беше трапер и това бяха неговите капани.
Опитомени наметала, може би взети от някой космически търговец и достатъчно устойчиви на звездната радиация, за да бъдат донесени на тази планета и използвани за нещо полезно.
Може би наметалото, което го бе омотало в момента, е било открито и докарано във „Фишхуук“ точно от тази планета.
В ума му витаеше и нещо друго — нещо като фраза, може би на езика на кактуса. Беше му абсолютно непозната, езикът му доста се измъчи при произнасянето й. Звучеше съвсем безсмислено. Но докато Грант се навеждаше над него, Блейн извика фразата с цяло гърло.
При вика му наметалото се разхлаби и вече не го държеше. Блейн се търкулна към краката на мъжа, който се навеждаше към него, извъртайки рязко тялото си.
Грант се препъна и падна с лице към пода, ръмжейки от ярост. Блейн запълзя на колена и лакти, освободи се от тялото на агента и скочи на крака.
Грант се вдигна от земята. От носа му бавно закапа кръв. Кокалчетата на едната му ръка също кървяха на местата, където ги беше одрал.
Той бързо пристъпи напред, а лицето му се разкриви от двоен страх — страхът от човека, успял да се освободи от наметалото, и страхът, че е провалил задачата си.
После се втурна към Блейн с приведена глава и изпънати напред ръце. Беше едър и силен и беше тласкан от крайно отчаяние, което го правеше двойно по-опасен, тъй като нямаше да мисли за рисковете, на които се излага.
Блейн се завъртя, но не достатъчно. Една от протегнатите ръце на Грант го докопа за рамото, хлъзна се по него, пръстите задращиха яростно и се сключиха около крайчеца на ризата на Блейн. Платът за миг устоя, след което се сцепи и разкъса с тихо пращене.
Грант се изви, после отново се хвърли напред, а в гърлото му се надигаше ръмжене. Блейн, със здраво забити в пода пети, бързо изпъна юмрука си и почувства сътресението при сблъсъка му с кост и плът, долови потреперването на тялото на Грант, докато едрият мъж се люшна назад.
Блейн удари отново и отново, чувствайки ръката си като механичен чук от лакътя надолу. Ударите разтърсваха и отблъскваха Грант назад неумолимо и безмилостно.
Макар че бе ядосан, водеше го не гняв, нито страх или злоба, а простата и ясна логика, че това е единственият му шанс, че трябва да довърши мъжа пред себе си, ако не иска сам да пострада.
Беше нанесъл един силен и точен удар и сега не трябваше да спира. Тъй като не беше кой знае колко як бияч, щеше да загуби всичко, ако позволеше на Грант да възвърне равновесието си, ако му дадеше възможност отново да атакува или дори да нанесе един-единствен удар.
Грант беше гроги от ударите и махаше слепешком ръце из въздуха, клатушкайки се напред-назад.
