си бил съучастник на Стоун.
— Ти знаеш, че Стоун е мъртъв.
— Не, не бях чул за това.
Но гласът му не звучеше убедително.
И изведнъж от интонацията на Ренд Блейн интуитивно разбра, че Кърби не се интересува дали Стоун е мъртъв и дали Фин е в града. Всичко беше само заради него. А можеше и да е по-лошо. Може би Ренд беше доволен да разбере, че Стоун е мъртъв, може би до голяма степен одобряваше действията на Фин. Защото монополът на „Фишхуук“ се крепеше на един непаранормален свят, на това, че милионите хора в целия свят бяха принудени да търсят „Фишхуук“, когато искаха да търгуват със звездите. И затова „Фишхуук“ и Ренд, осъзна Блейн с нещо като шок, може би дори с желание гледаха как кръстоносния поход на Фин се движи към своя фатален край.
А ако това беше истина, то можеше ли вместо Фин „Фишхуук“ да е нанесла смъртоносния удар върху Стоун?
Той отблъсна тази мисъл с отвращение, но тя заседна в ума му. Защото ситуацията се оказа много по- сложна от една обикновена борба между Фин и Стоун.
Може би най-добре щеше да е веднага да отрече всякаква връзка със звездната машина, помисли си Блейн. Може би трябваше да отрече още в депото, когато Ренд за пръв път бе споменал за нея. Но ако кажеше истината, ако сега кажеше на Ренд, че не бе имал представа за звездната машина допреди няколко часа, можеше да загуби всякаква възможност за пазарлък. А дори и да му кажеше, Ренд сигурно нямаше да му повярва, защото той все пак беше помогнал на Райли да поправи камиона, който я бе пренесъл през почти цялото разстояние от Мексико до тук.
— Отнело ти е много време да ме догониш — каза Блейн. Може би вече си отхлабил желязната си хватка. Или просто беше удивен?
Ренд се намръщи.
— Ние почти те бяхме изтървали, Шеп. Стигнахме до следите ти в оня град, където без малко щяха да те обесят.
— Ти дори си бил там онази вечер, а?
— Е, не лично аз, но имаше мои хора.
— И щеше да позволиш да ме обесят?
— Ами да ти кажа честно, мненията за това бяха разделени. Но ти сам взе решение…
— Но ако не бях…
— Мисля, че по-скоро щяхме да позволим да те обесят. Естествено, имаше вероятност да ни насочиш към звездната машина, ако те отървем. Но бяхме убедени, че ще можем и сами да си я открием.
Ренд блъсна чашата си в масата и викна:
— Това беше лудост. Да пренасяте такава машина в оня капан за мишки. Защо…
— Много просто — каза Блейн. — И ти прекрасно знаеш отговора. Никой не би бил толкова луд. Ако ти откраднеш нещо ценно, ще го отнесеш възможно най-бързо колкото се може по-далеч…
— Всеки би постъпил така — Ренд видя Блейн да му се усмихва и на свой ред оголи зъби. — Шеп, дай да играем на чисто. Едно време бяхме добри приятели. Може би все още е така.
— Какво искаш да знаеш?
— Само преди малко ти отнесе машината някъде.
Блейн кимна.
— И можеш да я върнеш обратно.
— Не — каза Блейн. — Напълно съм убеден, че не мога. Аз просто… е, просто изиграх шега на един човек.
— Може би на мен?
— Не, на Ламбърт Фин.
— Ти не го харесваш, нали?
— Никога не съм го виждал.
Ренд вдигна бутилката и още веднъж напълни чашите. Изпи половината от съдържанието на своята и се изправи.
— Трябва да тръгвам — каза той, поглеждайки часовника си. — Един от купоните на Шарлин. Не бих го изпуснал за нищо на света. Сигурен ли си, че няма да дойдеш? Шарлин ще се радва да те види.
— Не, благодаря. Ще остана тук. Поздрави Фреди от мое име.
— Фреди — каза Ренд — вече не е сред нас. Блейн се изправи и отиде с Ренд до транзото.
Ренд отвори вратата. Вътрешността на машината приличаше на товарен асансьор.
— Жалко — каза Ренд, — че не можем да използваме такива машини в космоса. Щеше да се освободи много човешка енергия.
— Предполагам, че работите над това.
— О, разбира се. Въпросът е само в подобряване на управлението — Той протегна ръка. — До скоро, Шеп. Пак ще се видим.
— Довиждане, Кърби. Не, ако зависеше от мен.
Ренд се усмихна, влезе в машината и затвори вратата. Нямаше никакви мигащи светлини — нищо, което да показва, че транзото е влязло в действие.
И все пак Блейн знаеше, че Кърби Ренд вече се е върнал във „Фишхуук“.
Той се обърна и тръгна обратно към стола си.
Вратата откъм магазина се отвори и Грант влезе в стаята. През рамото му беше преметнато раирано наметало.
— Сега открих това — каза той, — бях забравил за него.
Той вдигна наметалото и го разтърси.
— Не е ли красиво.
Наистина беше. Цялото бе от някаква кожа, която блестеше на огъня, сякаш някой я бе обсипал с малки диаманти. На цвят беше златисто-жълта с черни ивици, които минаваха диагонално. Приличаше повече на коприна, отколкото на кожа.
— Тук е от години — обясни Грант. — Един човек лагеруваше край реката и ми го поръча. „Фишхуук“ имаше трудности при намирането му, но най-накрая го достави. Както знаете, сър, те винаги успяват.
— Да, зная.
— Но след това мъжът не се появи повече. А кожата бе толкова красива, че не можех да я върна. Оставих я тук, преструвайки се, че някога ще мога да я продам. Никога няма да мога да го направя, разбира се. Струва прекалено много за беден градец като този.
— От какъв материал е?
— Най-топлата, лека и мека кожа на света. Използват я при лагеруване. По-добра е от спален чувал.
— Нямаше нужда — възпротиви се Блейн. — Просто едно одеяло…
— Трябва — настоя Грант. — Ще ми доставите удоволствие, сър. Условията тук са толкова лоши, че чак се срамувам. Нека поне зная, че спите в нещо толкова разкошно…
— Добре — засмя се Блейн и протегна ръка.
— И благодаря.
Грант му подаде наметалото и Блейн го претегли на ръка, като не вярваше, че може да е толкова леко.
— Имам още малко работа — каза агентът.
— Ако не възразявате, ще отида да я довърша. Можете да се разполагате за сън, където пожелаете.
— Вървете — отвърна Блейн. — Първо ще си довърша питието. Не бихте ли изпили едно с мен?
— По-късно. Винаги си сръбвам преди лягане.
— Ще ви оставя бутилката.
— Лека нощ, сър. Ще се видим сутринта. Блейн отново седна на стола си, с наметалото, проснато в скута му. Потупа го с ръка — то беше толкова топло и меко, че оставяше впечатление за живост.
Той вдигна чашата и мързеливо се зае с алкохола, чудейки се на Ренд.
