за страх. Мозъчните вълни прииждаха безспирно.
„Ако се измъкнем оттук — помисли си Търсача, — ако се измъкнем оттук…“
Усети как собственият му страх пропълзява в тялото му, почувства растящата тежест на неувереност и съмнение.
„Променливи?“
„Давай напред. Справяш се отлично.“
Той се спусна по третото стълбище и се изправи пред вратата.
„Тази ли?“
„Да, и давай бързо. Този път с ръцете, запомни. Ако блъснеш вратата с тяло, можеш да не я отвориш достатъчно широко. Може да се върне обратно и да те заклещи.“
Търсача протегна ръце и се хвърли към вратата.
„Променливи, наляво ли? Към левия отвор ли?“
„Да. На около десет дължини на тялото ти.“
Протегнатите ръце на Търсача се сблъскаха с вратата и я отвориха. Тялото му излетя в стаята. Изпита обърканото усещане за уплашени писъци, отворени усти и бързо движещи се същества, после видя отвора вляво, завъртя се и се метна натам. Глутница същества се насочваше към отвора отвън — още от странните същества, които обитаваха тази планета, но обвити в други видове изкуствени кожи. Те отвориха усти да изкрещят срещу него и вдигнаха ръце, в които имаше някакви черни предмети. Внезапно изригна огън и във въздуха се разнесе остра смрад. Нещо се блъсна в нещо съвсем близо до него и издаде кух виещ звук. Нещо друго се вряза с хрущене в парче дърво. И изведнъж Търсача, неспособен да спре въпреки желанието си, се оказа сред съществата и в тялото му затътна старият боен вик, главата му заудря на всички страни, ръцете му се размахаха. За миг остана сред тях, после се измъкна и се понесе пред огромната, издигаща се към небето пещера.
Зад него се разнасяха остри викове и някакви малки, но тежки предмети, които се движеха много бързо, се забиха в повърхността, по която тичаше. Разхвърчаха се парчета.
Може би беше нощ, помисли си той, защото в небето нямаше голяма звезда, но пък блестяха много далечни звезди и това бе добре, тъй като всяка планета трябваше да има звезден покров.
И имаше миризми, но сега те бяха различни, не толкова силни, остри и тръпчиви, колкото в сградата, а по-приятни и по-слаби.
Пукотът зад него продължаваше и покрай тялото му прелитаха мънички неща, после той стигна до ъгъла на пещерата, която се издигаше до небето, и зави зад него, все още тичайки, тъй като си спомняше, че Променливия му беше казал да тича. И се наслаждаваше на тичането, на плавното гладко плъзгане на мускули, на усещането на повърхността, по която тичаше, на твърдостта под възглавничките на краката си.
Сега за пръв път, откакто бе започнало всичко това, имаше възможност да обхване различните страни на планетата и тя му се стори в много отношения доста оживено място. А в друго отношение много странна. Защото кой някога беше чувал за планета с такава повърхност? Повърхност, която излизаше от края на пещерата, извисяваща се в небето, и се губеше в далечината. И навсякъде, накъдето погледнеше, имаше други пещери, издигащи се от повърхността, и по много от тях блестяха жълти правоъгълници светлина, а пред някои в малки заградени участъци от повърхността се виждаха метални или каменни изображения на обитателите на планетата. И защо, зачуди се Търсача, трябва да съществуват такива неща? Възможно ли е, питаше се той, когато тези същества умрат, да се превръщат в метал или камък и да остават там, където са умрели? Макар че това изглеждаше малко вероятно, защото много от съществата, превърнали се в камък или метал като че ли бяха по-големи, отколкото живите. Но от друга страна, бе напълно възможно, разбира се, съществата да са различни по големина и само по-големите да се превръщат в камък или метал.
Виждаха се малко от живите обитатели на планетата и всички бяха надалеч. Но по пода много бързо се движеха метални неща, които имаха отпред блестящи очи и издаваха свистящ звук, а също и пращаха въздушна вълна, когато профучаваха покрай него. От тях се донасяха мозъчни вълни и усещане за живо същество, но за живо същество, което в много случаи имаше повече от един мозък — и мозъчните вълни бяха спокойни и нежни, а не натоварени с омразата и страха, които беше почувствал в пещерата.
Това бе странно, разбира се, но Търсача си каза, че би било необичайно да срещне на планетата само една форма на живот. Засега беше видял съществата, които вървяха на двата си задни крака и бяха обвити в протоплазма, както и металните неща, които се движеха много бързо и целенасочено, излъчваха светлина от очите си и имаха повече от един мозък. А той си спомняше и за онази влажна гореща нощ, когато бе усетил много други форми или със съвсем малко, или без никакъв разум, същества, които не бяха нищо повече от късчета материя, носещи дара на живота. Само тази планета да не беше толкова гореща и атмосферата и да не бе толкова тежка и потискаща, тя би могла да се окаже много интересна. Макар че беше и много объркваща.
„Търсачо.“
„Какво има, Променливи?“
„Надясно. Дърветата. Големите растения. Можеш да ги видиш на фона на небето. Тръгни към тях. Ако успеем да навлезем сред тях, ще можем да се скрием там.“.
„Променливи — попита Мислителят, — какво ще правим сега?“
„Не знам. Ще трябва да помислим. Тримата заедно.“
„Тези същества ще ни преследват ли?“
„Предполагам, че да.“
„Трябва да бъдем един ум. С Търсача трябва да знаем всичко, което знаеш ти.“
„Ще го знаем — каза Търсача. — Досега нямаше време. Случваха се прекалено много неща. Постоянно се разсейвахме.“
„Когато стигнем дърветата — рече Променливия, — ще имаме време.“
Търсача се отклони от страната на огромната пещера и се насочи към дърветата. С тихата въздишка на предизвикваното от него въздушно течение от мрака изскочи едно от металните същества. Двете му очи силно блестяха. То зави и се насочи право към него. Търсача се обърка. Краката му ускориха ход, тялото му се притисна към блестящата повърхност, ушите му се свиха назад, опашката му се изпъна право зад него. Променливия го насърчи.
„Тичай, крастав вълк такъв! Тичай, чакал мършав! Тичай, проклета лисицо!“
ГЛАВА 15
Шефът на болницата беше спокоен и услужлив човек. Не бе от хората, които да ударят с юмрук по масата. Но сега удари с юмрук.
— Искам да знам кой глупак е позвънил на полицията изрева той. — Можехме да се справим и сами. Нямахме нужда от полицията.
— Според мен който и да ги е извикал, си е мислил, че има причина за това — отвърна Майкъл Даниълс. — Коридорът беше претъпкан с изпохапани хора.
— Можехме да се погрижим за тях — каза шефът на болницата. — Това ни е работата. Можехме да се погрижим за тях и после да действаме много по-дисциплинирано.
— Навярно всички са били объркани — каза Гордън Барнс. — Един вълк в…
Шефът махна на Барнс да замълчи и се обърна към сестрата.
— Госпожице Грегърсън, вие първа сте видели онова нещо.
Момичето все още бе пребледняло и уплашено, но кимна.
— Излязох от стаята и то беше в коридора. Вълк. Изпуснах таблата, която носех, изпищях и избягах. Уплаших се…
— Сигурна ли сте, че е било вълк?
— Сигурна съм.
— Откъде можете да сте сигурна? Да не е било куче?
— Доктор Уинстън — каза Даниълс, — опитвате се да объркате въпроса. Няма никакво значение дали е било вълк или куче.
Шефът на болницата гневно го погледна, после нетърпеливо махна с ръка и каза:
