към който винаги се е движил?“
Човекът се приближаваше, камъните се пързаляха под краката му, ръцете му дращеха по земята, за да не се свлече надолу по склона, привлечен от гравитацията; светлината на фенерчето, стиснато в дланта му, подскачаше и хвърляше променяща се дъга от светлина. Той прехвърли лакът през входа на пещерата и се изтегли нагоре, така че главата му се изравни с отвора.
Човекът задъхано извика:
— Хей, Боб, тази пещера мирише странно. Тук е имало нещо. Съвсем скоро.
Мислителя разшири полето си, силно го тласна навън и то удари човека като с юмрук. Лакътят му се изхлузи от ръба на скалата и човекът се запремята надолу по склона. Той изкрещя веднъж — писък на ужас, откъснал се от гърдите му. После се удари в земята и започна да се пързаля. Мислителя можеше да усети пързалянето на тялото му, увличащо със себе си камъни и дървета, които отскачаха, громоляха и се плъзгаха надолу. Шумът утихна и в подножието на склона се чу плясък.
Човешки тела заподскачаха надолу, лъчи светлина се замятаха във всички посоки по храсти и лъскави дънери. Разнесоха се викове.
— Боб, нещо стана с Хари!
— Да, чух го да вика.
— Той е долу, в потока. Чух го как пльосна във водата.
Подскачащите тела ги подминаха и продължиха надолу по склона. Пет-шест лъча се мятаха безумно към подножието на хълма, неколцина от хората нагазиха в потока. От далечината се разнесоха други викове. Нещо в ума на Мислителя въпросително се размърда.
„Да — попита той, — какво има?“
„Какво ще правим сега? — изръмжа Търсача. — Чу какво извика той. Сега всички те са възбудени, но някой от тях ще си спомни. Неколцина ще се изкатерят дотук. Може да започнат да стрелят срещу нас.“
„Съгласен съм — каза Променливия. — Ще проучат нещата. Човекът, който падна…“
„Не е паднал! — унищожително го прекъсна Мислителя. — Аз го бутнах.“
„Добре тогава. Човекът, когото бутна, ги предупреди. Може да е усетил миризмата на Търсача.“
„Аз не мириша“ — възрази Търсача.
„Това е смешно — каза Мислителя. — Струва ми се, че и тримата имаме характерна телесна миризма. Твоето тяло беше тук достатъчно дълго, за да усмърди пещерата.“
„Може да е била пък твоята телесна миризма — рече Търсача; — Не забравяй, че…“
„Стига — остро ги прекъсна Променливия. — Въпросът не е чия миризма е усетил, а какво ще правим сега. Мислителю, можеш ли да се превърнеш в нещо тънко и плоско, в незабележима форма, която да е в състояние да изпълзи оттук и да се покатери по хълма?“
„Съмнявам се. Планетата е прекалено студена. Губя енергия твърде бързо. Ако разширя телесната си повърхност, ще я изгубя още по-бързо.“
„Трябва да решим този проблем — каза Търсача. — Проблема за запазване на достатъчно енергия. Променливия ще трябва да яде. Ще трябва да ни снабди с енергията, като смели наличната храна в собствената си телесна форма. И да остане в тялото си достатъчно дълго, за да смели храната. За Мислителя има няколко енергийни източника, а навярно няма храна, която аз да мога да изям и организмът ми да се справи с нея. Подозирам, че…“
„Всичко това е вярно — прекъсна го Променливия. — Но нека го обмислим някой друг път. Сега нека се върнем към настоящия си проблем. Можеш ли да поемеш контрола, Търсачо? Мен ще ме забележат. Тялото ми ще се белее в мрака.“
„Естествено, че мога“ — отвърна Търсача.
„Добре. Изпълзи от пещерата и тръгни нагоре по хълма. Върви спокойно и тихо. Но колкото можеш по- бързо. Претърсващата група се е събрала на едно място и ако не те чуят, не е много вероятно да се натъкнем на който и да е от тях.“
„Да прехвърля хълма — попита Търсача. — А после какво?“
„После ще тръгнем по някой път — отвърна Променливия. — И ще търсим обществен телефон.“
ГЛАВА 19
— Ако това, което казвате, е вярно — рече Чандлър Хортън, — не бива да губим нито минута. Трябва да се свържем с Блейк.
— Какво, ви кара да смятате, че той все още е Блейк? — попита шефът на болницата. — Онова, което избяга оттук, не беше Блейк. Ако Даниълс е прав, той е бил извънземно същество.
— Но в същото време е бил и Блейк — възрази Хортън. — Може да е бил в тяло на извънземно, но е в състояние отново да се превърне в Блейк.
Сенатор Стоун презрително изсумтя.
— Ако искате да знаете какво мисля аз — каза той, — всичко това са пълни глупости.
— Ние се интересуваме от мнението ви, разбира се — отвърна Хортън. — Но наистина ми се иска, Соломон, поне веднъж то да е конструктивно.
— Ами че как ще е конструктивно? — извика Стоун. — Това са някакви детински измишльотини. Още не съм вникнал докрай, но знам, че е така. И мога да се обзаложа, че в дъното на всичко това сте вие, Чандлър. Винаги сте били склонен да правите фокуси. Нагласили сте това, за да докажете нещо. Знаех си, че става нещо, когато докарахте този шут Лукас да свидетелства.
— Доктор Лукас, ако не възразявате, сенаторе — отвърна Хортън.
— Е, добре. Доктор Лукас. Какво знае той за това?
— Нека да разберем — рече Хортън. — Доктор Лукас, какво знаете за всичко това?
Лукас сухо се усмихна.
— Що се отнася до онова, което се е случило в тази болница, абсолютно нищо. Що се отнася до това дали може да се е случило така, както смята доктор Даниълс — е, трябва да се съглася с него.
— Но това са предположения — подчерта Стоун. — Само предположения на доктор Даниълс. Чудесно! Добре! Браво! Има богата фантазия. Но това, че той смята така, не означава, че наистина се е случило.
— Трябва да отбележа, че Блейк беше пациент на доктор Даниълс — каза шефът на болницата. — Това означава ли, че и вие му вярвате?
— Не непременно. Не знам какво да мисля. Но ако някой има право на каквото и да било мнение, това е Даниълс.
— Хайде всички да се поуспокоим малко и да видим с какво разполагаме — предложи Хортън. — Не мисля, че трябва да приемем обвинението на сенатора, че всичко това е измишльотина, но струва ми се, всички ще се съгласим, че тази вечер тук се е случило нещо странно. Освен това се съмнявам, че решението на доктор Уинстън да ни събере е било лекомислено. Сега той казва, че не може да даде твърдо становище, но сигурно трябва да е почувствал, че има основание за тревога.
— И продължавам да смятам така — потвърди шефът на болницата. — Доколкото разбирам, вълкът или каквото там е било…
Соломон Стоун пак изсумтя. Хортън го погледна ледено и продължи:
— Или каквото там е било е пресякъл улицата и е влязъл в парка, а полицията е започнала да го преследва.
— Точно така — отвърна Даниълс. — В момента са там и се опитват да го заловят. Някакъв шофьор го е засякъл с фаровете си, когато е пресичал пътя, и се опитал да го догони.
— Не виждате ли, че точно това не трябва Да позволим да се случи — каза Хортън. — Всички тук очевидно са били полудели…
— Трябва да разберете, че всичко това беше съвсем невероятно — поясни шефът на болницата. — Никой не можеше да разсъждава хладнокръвно.
— Ако Блейк е онова, което Даниълс смята, че е — рече Хортън, — трябва да го върнем. Загубили сме два века напредък в човешкото биоинженерство, защото се е смятало, че проектът на Космическата администрация се е провалил, и поради това, че случаят е бил потулен. Бих добавил, потулен толкова ефикасно, че е бил забравен. От него са останали единствено митове и легенди. Възможно е точно сега някъде в гората да разполагаме с доказателство за неговия успех.
