— Провалил се е, така е — каза Лукас. — Защото не е станало така, както е възнамерявала Администрацията. Струва ми се, че подозрението на Даниълс е правилно. Щом характеристиките на някое извънземно бъдат вкарани в андроида, те не могат да се изтрият. Превръщат се в постоянна особеност на самия андроид. Той се превръща в две същества — в човек и в извънземно. Във всяко едно отношение. И като физически особености, и като мисловна нагласа.
— Тази работа с мисленето — попита шефът на болницата. — Изкуствена ли е била мисловната система на андроида? Искам да кажа — внимателно разработена мисловна система, предварително синтезирана и вградена в него?
— Съмнявам се, докторе — поклати глава Лукас. — Това би бил примитивен и доста глупав метод. В документите или поне в онези, които съм виждал аз, не се споменава подобно нещо, но предполагам, че върху мозъка му е бил отпечатан мисловният модел на истински човек. Вече са разполагали с такива методи. Преди колко време са били създадени мисловните банки?
— Преди малко повече от триста години — отвърна Хортън.
— Значи са разполагали с методиката за такова отпечатване. А тази работа със създаването на изкуствен разум би била трудна дори днес, да не говорим за преди двеста години. Съмнявам се, че дори в наше време са ни известни всички компоненти за създаването на уравновесен разум — разум, който да е човешки. Той се състои от прекалено много неща. Можем да синтезираме разум да, предполагам, че бихме могли, — но странен разум, който предизвиква странни постъпки, странни емоции, не съвсем човешки, в едно по-малко от човешки, в друго — навярно повече.
— Значи смятате, че Блейк носи в мозъка си копието на разума на човек, живял по времето, когато андроидът е бил произведен? — попита Хортън.
— Почти съм сигурен — отвърна Лукас.
— Аз също — каза шефът на болницата.
— В такъв случай — продължи Хортън, — той наистина е човек — или поне има човешки разум?
— Не виждам друг начин, по който биха могли да му дадат разум — рече Лукас.
— Всичко това са пълни глупости — обади се сенатор Стоун. — През целия си живот не съм чувал толкова много глупости накуп.
Никой не му обърна внимание. Шефът на болницата погледна Хортън и попита:
— Смятате ли, че е жизненоважно да върнем Блейк?
— Да — отвърна Хортън. — Преди полицията да го е убила — него или каквото и тяло да обитава. Преди да го накарат да се скрие в толкова дълбока дупка, че да ни трябват месеци, за да го открием, ако изобщо успеем.
— Съгласен съм — каза Лукас. — Помислете за всичко онова, което има да ни каже той. Помислете за онова, което бихме могли да научим, като го подложим на изследване. Щом Земята се готви да започне програма за човешко инженерство, било то сега или в бъдеще, онова, което бихме могли да научим от Блейк, ще е безценно.
Шефът на болницата объркано поклати глава.
— Но Блейк е специален случай. Той е екземпляр, представляващ принципа за отворената завършеност. Доколкото разбирам, предложената програма за биоинженерство няма предвид такова същество.
— Докторе — каза Лукас, — това, което казвате, е вярно, но всеки вид андроид, всеки вид организиран изкуствен…
— Губите си времето, господа — прекъсна го Стоун. Няма да има никаква програма за човешко биоинженерство. Аз и някои мои колеги ще се погрижим за това.
— Соломон — търпеливо каза Хортън, — хайде да се занимаем с политическата страна на въпроса по- късно. В момента някъде там в гората се крие един уплашен човек и трябва да измислим някакъв начин да му покажем, че не му мислим злото.
— И как предлагате да направим това?
— Ами, изглежда ми съвсем просто. Да прекратим преследването, после да разпространим новината. Да съберем вестниците и електронните медии и…
— Смятате, че един вълк ще седне да чете вестник или да гледа димензино ли?
— Най-вероятно той няма да остане вълк — отвърна Даниълс. — Имам предчувствието, че ще възвърне човешката си форма колкото е възможно по-скоро. Поради факта, че, за едно извънземно същество тази планета може да е объркваща и непригодна.
— Господа — каза шефът на болницата. — Моля ви, господа.
Всички се обърнаха към него.
— Не можем да направим това — продължи той: — Такава история би представила болницата в смешна светлина. Така или иначе ще е достатъчно лошо, но помислете си какво ще кажат за върколака! Представяте ли си заглавията във вестниците? Представяте ли си какъв празник ще настъпи за пресата за наша сметка?
— Но ако сме прави? — попита Даниълс.
— Това е въпросът. Не знаем дали сме прави. Може и да имаме всички основания на света да смятаме, че сме прави, но това все още не е достатъчно. При това положение трябва да сме абсолютно сигурни, а ние не сме.
— Значи отказвате да допуснете разгласяването на всичко това?
— Не, що се отнася до болницата. Ще се съглася, ако Администрацията даде разрешение. Но на своя глава не мога. Дори да сме прави. Администрацията ще се стовари върху мен, като цял тон тухли. Ще вдигнат такава врява…
— Дори след двеста години?
— Да, дори след толкова време. Не разбирате ли, че ако Блейк е такъв, какъвто смятаме, той принадлежи на Администрацията? Всичко зависи от тях. Той е тяхна рожба, не моя. Те са го започнали и…
— Чандлър — изсмя се Стоун. — Давайте, разкажете на вестниците всичко. Лично разпространете историята. Нали сте смел. Последвайте убежденията си. Наистина се надявам да го направите.
— Знам — отвърна Хортън.
— Но ако го направите — продължи Стоун, — предупреждавам ви, приятелю. Една публична дума от вас и ще ви направя на нищо.
ГЛАВА 2О
Звъненето на телефона най-после стигна до илюзорния свят, създаден от димензиното. Илейн Хортън се изправи и излезе от кабината, в която наблюдаваше сенчестия свят на старите времена.
Телефонът продължаваше да звъни, видео екранът примигваше с нетърпеливи пулсации. Тя отиде до него и го включи на приемане. Към нея погледна едно лице, осветено от слаба електрическа крушка на тавана на телефонна кабина.
— Андрю Блейк? — изненадана извика тя.
— Да, аз съм. Виждате ли…
— Нешо лошо ли се е случило? Сенаторът беше извикан в…
— Попаднах в малко затруднение — каза Блейк. — Навярно сте чули какво се случи.
— Искате да кажете в болницата? Гледах известно време, но нямаше какво толкова да се види. Нещо за някакъв вълк, а казаха, че като че ли и един от пациентите бил изчезнал… — Тя рязко си пое дъх. — Един от пациентите е изчезнал! Вас ли са имали предвид, Андрю?
— Боя се, че е така. Имам нужда от помощ, а вие сте единственият човек, когото познавам, единственият, когото мога да помоля…
— За каква помощ?
— Трябват ми някакви дрехи — отвърна той.
— Искате да кажете, че сте тръгнали от болницата без никакви дрехи? Но навън е студено и…
— Това е дълга история — каза той. — Ако не искате да ми помогнете, кажете. Ще ви разбера. Не искам да ви забърквам в това, но постепенно започвам да замръзвам. Избягах и…
— Искате да кажете, че сте избягали от болницата?
