анкетата по биоинженерството, всички започнаха да се чудят дали не е възможно вие да сте другият. Но вие изчезнахте преди да може да се направи нещо по въпроса.
— А другият? Все още ли е на Земята? В Администрацията ли е?
— Не мисля — отвърна умът на Тиодор Робъртс. — Всъщност не знам. Той изчезна. Толкова ми е известно…
— Изчезнал? Искате да кажете, че са го унищожили!
— Не знам.
— По дяволите, трябва да знаете! — изкрещя Блейк. — Кажете ми! Ще отида и ще ги разкъсам на парчета. Ще го открия…
— Безполезно е — каза Тиодор Робъртс. — Той не е там. Вече не.
— А кога? Преди колко време?
— Преди години. Доста преди да ви върнат от космоса.
— Вижте, откъде знаете? Кой ви каза?
— Тук сме хиляди — отвърна Тиодор Робъртс. — Каквото знае един, е достъпно на всички. Не пропускаме почти нищо.
Блейк усети, че го обгръща смразяващият дъх на безплодността. Другият човек беше изчезнал. Казваше го Тиодор Робъртс, а той несъмнено би трябвало да знае. Но къде? Мъртъв ли беше? Скрит някъде? Отново пратен в космоса?
Единственият човек, единственото друго същество във Вселената, към което би могъл да изпитва тясна близост — а сега този човек го нямаше.
— Сигурен ли сте?
— Сигурен съм — каза Тиодор Робъртс и след кратко мълчание попита: — В космоса ли се връщате? Решихте ли вече?
— Да — отвърна Блейк. — Да. Струва ми се, че трябва. Тук на Земята няма нищо!
И той знаеше, че тук на Земята наистина няма нищо. Ако другият бе изчезнал, на Земята не беше останало нищо. Илейн Хортън отказваше да разговаря с него, баща и, толкова приятелски настроен преди, се бе държал официално и хладно, когато се сбогуваха, а Тиодор Робъртс беше леден глас, говорещ от пустотата на едноизмерния свят.
— Когато се върнете — каза Тиодор Робъртс, — аз все още ще съм тук. Обадете ми се, моля ви. Нали ще се свържете с мен?
„Ако се върна — помисли си Блейк. — Ако все още сте тук. Ако тук изобщо има някой. Ако Земята заслужава да се върна.“
— Да — отвърна той. — Да, разбира се. Ще ви се обадя. Протегна ръка и натисна копчето, за да прекъсне връзката.
И остана седнал неподвижно в мрака и тишината, чувствайки как Земята се отдръпва от него, как изтича навън в разширяващ се кръг, който го оставяше съвсем сам.
ГЛАВА 35
Земята остана назад. Слънцето се отдалечаваше, но все още си оставаше Слънцето, а не някоя друга звезда. Корабът летеше в дългия тунел от гравитационни вектори, който скоро щеше да увеличи скоростта му дотолкова, че щеше да му се струва, че звездите започват да изменят формата и цвета си. И тогава корабът щеше да започне бавното си прехвърляне в онази друга вселена, която съществуваше отвъд скоростта на светлината.
Блейк седеше на мястото на пилота и гледаше през заоблената прозрачност, която разкриваше пред него космосът. Тук беше толкова тихо, толкова тихо и мирно със спокойствието на пустотата, която изпълваше пространството между звездите. Скоро трябваше да стане и да обиколи кораба, за да се успокои, че всичко е наред, макар да знаеше, че ще е така. С такъв кораб не можеше да се случи нищо лошо.
„Връщаме се у дома — тихо каза Търсача в ума на Блейк. — Отново у дома.“
„Но не за дълго — рече му Блейк. — Само за толкова, колкото да съберем данните, които пропуснахме по-рано — които нямаше време да събереш. После продължаваме натам, откъдето сетивата ти ще могат да стигнат до други звезди.“
„И ще продължаваме все напред — помисли си той — ще пътуваме вечно, за да жънем плодовете на други звезди, и ще обработваме данните, събрани от тях чрез биологичния компютър ума на Мислителя. Ще търсим, вечно ще търсим загатвания и отговори, които да впишат модела на Вселената в разбираема рамка. Много неща, които все още никой не подозира.“
„Търсача греши — каза Мислителя. — Ние нямаме дом. Ние не можем да имаме дом. Променливия разбра това. След време ще осъзнаем, че не се нуждаем от дом.“
„Корабът ще бъде наш дом“ — рече Блейк.
„Не корабът — възрази Мислителя. — Щом настояваш за дом, нека бъде Вселената. Целият космос е наш дом. Цялата Вселена.“
Това по същество беше същото, което се беше опитал да му каже умът на Тиодор Робъртс, че Земята е точка в пространството. Както, разбира се, и всички други планети, всички други звезди. — само точки от материя и енергия, концентрирана някъде, с пустота помежду им. Разумът, беше казал Робъртс, е единственото, което има значение. Не животът, материята или енергията, а разумът. Без разума цялата тази пръсната материя, цялата пламтяща енергия, цялата пустота не беше от значение, защото нямаше никакъв смисъл. Макар че, помисли си Блейк, би било добре да има пристан някъде из цялата тази пустота, да може да посочи, дори само наум, някоя конкретна точица от енергия и да каже — „Това е моят дом“. Да има място, с което да се свързва, да притежава някаква отправна точка.
Седеше и гледаше космоса, спомняйки си отново за онзи миг в параклиса, когато за първи път беше изпитал чувството, че няма дом — че никога не би могъл да принадлежи към нещо, нито на Земята, нито където и да било другаде, че макар и от Земята, никога не би могъл да е от Земята, че макар и човек по форма, никога не би могъл да бъде човек. Но онзи миг, осъзна той, му бе показал също, че колкото и бездомен да е, не е сам и не би могъл да е сам. Че има другите двама и нещо много повече. Че има Вселената и всички идеи, всички фантазии, целия интелектуален кипеж, надигал се някога в нея.
Земята би могла да бъде негов дом и той имаше право да го очаква от нея. Точка в пространството. Да, Земята бе мъничка точка в пространството. Но колкото и мъничка да беше, човек имаше нужда от такава точка като сигнал за завръщане, като пристанищен фар. Вселената не бе достатъчна, защото беше прекалено голяма. Като човек от Земята той представляваше нещо, притежаваше самоличност, но човекът на Вселената бе загубен сред звездите. Чу тихи стъпки, скочи и се обърна. На вратата стоеше Илейн Хортън. Той понечи да пристъпи, но спря и замръзна.
— Не! — извика Блейк. — Не! Ти не знаеш какво правиш!
Пътник без билет! Един смъртен на безсмъртен кораб. А тя беше отказала да разговаря с него, беше…
— Напротив — възрази тя. — Знам какво правя. Аз съм там, където е мястото ми.
— Андроид — горчиво каза той. — Изкуствен човек. Пратен да ме направи щастлив. Докато истинската Илейн…
— Андрю — прекъсна го тя. — Аз съм истинската Илейн.
Той понечи да вдигне ръце, да направи някакъв жест и тя внезапно се оказа в ръцете му, а той я прегръщаше, силно, тялото го болеше от щастие, че тя е тук, че има още един човек, най-желания човек.
— Но ти не можеш! — извика той. — Не можеш. Не разбираш какво става. Аз не съм човек. Не винаги изглеждам така. Превръщам се в други неща.
Тя вдигна глава, погледна го и каза:
— Знам — каза Илейн. — Ти не разбираш. Аз съм другият — другият от двама ни.
— Имало е още един мъж — малко глупаво рече той.
— Имало е… — Не мъж. Жена. Другият е жена. Аз съм другият.
— Но Хортън? Нали си дъщеря на Хортън? Тя поклати глава.
— Имало е Илейн Хортън, но тя е умряла. Самоубила се е. Поради някаква жалка причина. А това щяло
