поглед към Блейк. — Не е трябвало да се страхувате, ако това искахте да кажете. Това не е капан. Корабът ще изпълни всичко, което са ви казали.
— Радвам се да го чуя.
— Корабът не е построен — продължи Хортън. — Може да се каже, че е отгледан. От четирийсет или повече години постоянно е върху чертожните маси. Проектираха го отново и отново. Построяваха го и после пак го разглобяваха, за да добавят нови подобрения или нова конструкция. Подлагаха го на безброй изпитания. Нали разбирате, опит за построяване на съвършен кораб. В него са вложени милиони човекодни и милиарди долари. Това е кораб, който може да работи вечно, и в него човек може да живее завинаги. Това е единственият начин личност, създадена като вас, да излети в космоса и да върши работата, за която е предназначена. Блейк сбърчи вежди.
— Един въпрос, сенаторе. Защо да си правим целия този труд?
— Труд ли? Не ви разбирам.
— Ами, вижте — онова, което казвате, е вярно. Странното създание, за което говорим — от което аз представлявам една трета част — може да излети и да се скита с такъв кораб из Вселената, за да върши работата ни. Но какво ще получи в замяна? С какво е задължено то на човешката раса? Вярвате ли, че някой ден ще изминем всички тези мега светлинни години, за да се върнем и да ви предадем онова, което сме научили?
— Не знам — отвърна сенаторът. — Може да е така. Може дори да го сторите. Може би във вас има достатъчно човечност, за да се върнете.
— Съмнявам се, сенаторе.
— Е — рече Хортън, — няма никакъв смисъл да разговаряме за това. Навярно ще е невъзможно, дори да искате. Ние съзнаваме колко време ще отнеме работата ви и човечеството не е толкова глупаво — или поне аз не мисля, че сме толкова глупави, — за да си въобразяваме, че сме вечни. Когато намерите отговора си, ако изобщо стигнете до него, вече може да не съществува човешка раса.
— Ще открием отговора. Ако тръгнем, ще го открием.
— И още нещо — каза сенаторът. — Идвало ли ви е наум, че човечеството е в състояние да ви прати, да направи така, че да излетите в космоса, за да търсите своя отговор, дори да разбираме, че няма да имаме никаква изгода от това? Само защото знаем, че някъде във Вселената трябва да има някакъв разум, за който вашите данни и отговор ще бъдат полезни.
— Не съм се сещал за това — призна Блейк. — И не съм сигурен, че го вярвам.
— Мразите ни, нали?
— Не съм сигурен — отвърна Блейк. — Не знам какво точно чувствам. Чувствам се като човек, който отново се е върнал у дома си и не му позволяват да остане. Когото изритват едва ли не в момента, в който пристига.
— Не е задължително да заминете, разбира се. Мислех си, че искате да го направите. Но ако желаете да останете…
— За какво да оставам? — извика Блейк. — За да ме затворят с официална любезност в красива клетка? За да ме гледат и сочат с пръст ли? За да могат разни глупаци да коленичат пред клетката, както, коленичеха и се молеха на онзи хълм в Уилоу Гроув?
— Да, няма да има никакъв смисъл — каза Хортън. — Да останете тук, искам да кажа. В космоса поне ще имате да вършите работа и…
— Това е друго — прекъсна го Блейк. — Откъде знаете толкова много за мен? Откъде изровихте всичко това? Как разбрахте какъв е истинският проблем?
— Разбрах — отвърна сенаторът, — че е въпрос на принципна дедукция, основана на усилено наблюдение и проучване. Но нямаше да стигнем доникъде без помощта на брауните. Значи това беше. Отново брауните.
— Те се интересуват от вас — продължи Хортън. — Изглежда, че се интересуват от всичко живо. От полските мишки, насекомите, таралежите — дори от човешките същества. Предполагам, че могат да се нарекат психолози. Макар че думата не е точна. Способността им далеч надхвърля психологията.
— Не са се интересували от мен, разбира се — каза Блейк. — От Андрю Блейк, искам да кажа.
— Не. Като Андрю Блейк, вие бяхте просто още един човек. Но те са усетили трима ви — много преди да го разберем ние, макар че накрая щяхме да стигнем до истината. Прекарали са много време с Мислителя. Просто са клечали и са го гледали, макар да подозирам, че ние сме го наблюдавали много повече.
— Значи вие хората и брауните сте разбрали основните факти.
— Не всички — отвърна Хортън. — Но достатъчно, за да разберем способностите, които притежавате, и какво бихте могли да направите с тях. Разбрахме, че тези способности не бива да бъдат хвърлени на вятъра. Трябва да имате шанс да ги използвате. А освен това решихме, че не можете да ги използвате тук на Земята. Именно тогава Администрацията реши да ви даде кораба.
— Значи всичко се свежда до това — каза Блейк. — Че имам да върша работа. Независимо дали искам, имам да върша работа.
— Предполагам, че зависи от вас — малко притеснено отвърна Хортън.
— Не съм молил за тази работа.
— Да — съгласи се сенаторът. — Знам, че не сте. Но тя трябва да ви донесе известно удовлетворение.
Известно време мълчаха, и двамата притеснени от насоката, която беше приел разговорът. Хортън допи брендито си и остави чашата настрани. Блейк се пресегна към бутилката.
Сенаторът поклати глава.
— Не, благодаря. Трябва да тръгвам. Но преди това искам да ви задам един въпрос. Какво очаквате да откриете там? Какво вече знаете?
— Що се отнася до това какво очаквам — отвърна Блейк, — нямам ни най-малка представа. А какво вече знаем… — много неща, които не ни дават нищо.
— Нито дори някакво загатване? Никаква идея какво могат да ви дадат накрая? Не е ли започнал да се долавя някакъв принципен модел?
— Има едно указание. Не е много явно, но го има. Универсален разум.
— Искате да кажете разум, който движи Вселената — който натиска всички необходими бутони?
— Може би — отвърна Блейк. — Може би нещо подобно.
— О, Боже мой! — въздъхна Хортън.
— Да — о, Боже мой — рече Блейк. Не иронично, но доста близо до иронията.
Хортън сковано се изправи и каза:
— Трябва да тръгвам. Благодаря ви за питието.
— Сенаторе — рече Блейк, — пратих писмо на Илейн и не получих отговор. Опитах се да и телефонирам.
— Да — каза Хортън. — Знам.
— Трябва да я видя. Преди да тръгна. Искам да и кажа някои неща…
— Блейк — каза сенаторът, — моята дъщеря не иска нито да се среща, нито да разговаря с вас.
Блейк бавно се изправи и го погледна.
— Но каква е причината? Можете ли да ми кажете защо?
— Струва ми се, че причината трябва да е очевидна дори за вас — отвърна Хортън.
ГЛАВА 34
В стаята вече бяха започнали да пропълзяват сенки, а Блейк все още седеше неподвижен на кушетката и мислите му уморено продължаваха да се въртят около безпощадния факт.
Тя не искаше да го види, нито да разговаря с него — а именно споменът за лицето и го беше накарал най-после да изплува от мрака и тишината. Ако онова, което му каза сенаторът, бе вярно, всички усилия и копнежи бяха напразни. Спокойно можеше да си остане там, където си беше, докато Мислителя не завършеше размишленията и изчисленията си, да остане там и да се изцели.
Но дали сенаторът казваше истината? Дали не скриваше огорчението си от ролята, която Блейк беше изиграл в отхвърлянето на биоинженерния проект? Дали по този начин не му връщаше, поне отчасти, за
