електроните около ядрото, и установяваше ритъма на галактиките.
Всичко беше разпокъсано и изключително озадачаващо. А това бе просто звезда. Това беше само реколтата от един миг на една-единствена планета. Но бе важно всичко това, всяко късче информация, всяко бледо впечатление. Някъде всичко това се подреждаше, някак си намираше мястото си в принципа на закона и реда, причината и следствието, действието и противодействието, които изграждаха Вселената.
Имаше нужда единствено от време. С още данни и логика цялата картина щеше да се подреди. А факторът време не беше от значение. То бе цяла вечност.
Настанил се на пода на параклиса, Мислителя леко пулсираше и логичният механизъм, който представляваше умът му, се устремяваше към универсалната истина.
ГЛАВА 32
Променливия се бореше. Трябваше да се измъкне. Трябваше да избяга. Не можеше да остане погребан в тази чернота и тишина, в спокойствие и сигурност, в братството, което го заобикаляше и обгръщаше.
Не искаше да се бори. Предпочиташе да остане точно където си е, да остане онова, което беше. Но нещо го караше да се съпротивлява — изглежда, не нещо в, а извън него, създание, същество или ситуация, което го викаше и му казваше, че не може да остане, че колкото и да иска, не може да го направи. Нещо бе останало недовършено и не можеше да остане така, а той беше единственият, който бе в състояние да изпълни задачата каквато и да беше тя.
„Тихо, тихо — каза Търсача. — Най-добре остани там, където си. Навън те очаква прекалено много скръб, прекалено много мъка.“
„Навън?“ — зачуди се той. И си спомни нещо. Женско лице, високи борове и порта — друг свят, видян така, както някой би го видял през стена от течаща вода, далечен и невероятен.
„Ти ме затвори! — извика Променливия. — Трябва да ме пуснеш.“
Но Мислителя не му обърна внимание. Мислителя продължаваше да мисли и цялата му енергия беше насочена към многобройните късчета информация и факти — към огромните черни кули, синапените куполи, подозрението за нещо или някой, който създава законите на Вселената. Силата и волята му се изтощиха и той потъна в чернотата и тишината.
„Търсачо“ — каза Променливия.
„Не — отвърна Търсача. — Мислителя работи усилено.“
Той безмълвно беснееше в ума си към другите двама. Но от това нямаше полза.
„Аз не се отнесох към тях така — каза си той. — Когато бях в тялото си, винаги се вслушвах в тях. Не ги изолирах.“ Лежеше отпуснат и из ума му витаеше мисълта, че е по-добре да остане в спокойствието и тишината. Какво значение имаше онова друго нещо каквото и да бе то? Каква значение имаше Земята? И ето, това беше — Земята!
Земята и човечеството. Те имаха значение. Навярно не за Търсача или за Мислителя — макар че онова, което имаше значение за един от тях, трябваше да има значение и за тримата.
Той немощно се опита да се съпротивлява, но нямаше сила, а навярно и воля.
Затова отново се отпусна и зачака, събирайки сила и търпение.
Те го обичаха. Бяха се пресегнали и го бяха прибрали в час на болка, а сега го държаха плътно до себе си, за да го излекуват, и нямаше да го пуснат.
Опита се да си спомни отново болката, надявайки се, че в нея ще открие силата и волята. Но не успя. Болката беше изчезнала от ума му. Можеше да стигне до краищата и, но не и да я обхване цялата. Затова се сгуши плътно в мрака и остави тишината да го обгърне, но въпреки това знаеше, че отново ще се мъчи да се освободи, слабо и навярно с надеждата, че най-вероятно няма да успее, но знаейки, че трябва да продължава и не бива никога да спира, защото има някаква не съвсем разбираема, но наложителна причина за това.
Лежеше тихо и си мислеше колко прилича на сън всичко това, сън, в който се изкачва по планина, но никога не стига до върха или в който се е вкопчил в ръба на пропаст, докато пръстите му не се изплъзват и не започва да пада безкрайно, изпълнен с ужас от мисълта за падането и за удара долу, но без никога да стига дотам.
Времето и безплодността се простираха пред него и самото време, той разбираше това, бе безплодно, защото Променливия знаеше, че Мислителя знае — че времето не е фактор.
Опита се да постави положението си в правилна перспектива, но то не искаше да се вмести в модела, на фона, на който можеше да се измери перспективата. Времето беше неясно петно, а реалността — мъгла и през мъглата към него доплува лице — лице, което отначало не означаваше нищо за него, но после той разбра, че е на някой, когото познава, и накрая осъзна, че лицето, което вижда в мрака само наполовина, завинаги се е запечатало в ума му.
Устните се мърдаха и той не можеше да чуе думите, но и те, споменът за тях, също бяха вдълбани в ума му.
„Когато можеш — казваха те, — ми се обади.“
Това беше. Трябваше да и съобщи. Тя чакаше да чуе какво се е случило с него.
Той изплува от мрака и тишината и му се стори, че около него се разнася рев — яростният рев на протеста на другите двама.
В мрака навсякъде около него се въртяха черни кули — черно въртене в тъмното, с усещането за движение, но без да вижда нищо. И изведнъж прогледна.
Стоеше в параклиса. Мястото беше полутъмно от слабата светлина на свещника и отвън се чуваше стенанието на боровете.
Някой викаше и той видя, че по пътеката към него тича войник, а друг е вдигнал сепнат оръжието си.
— Капитане! Капитане! — викаше тичащият мъж. Другият войник направи крачка напред.
— Спокойно, приятел — рече Блейк. — Не отивам никъде.
Около глезените му беше увито нещо и той видя, че е въже. Изрита го, наведе се да го вдигне и го провеси на рамото си. По пътеката към него вървеше мъж със златни пагони. Доближи го и спря.
— Аз съм капитан Сандърс — каза той. — От Космическата администрация. Ние ви пазим.
— Пазите ли ме? — попита Блейк. — Или не ме пускате?
Капитанът съвсем леко се усмихна и отвърна:
— Навярно по малко от двете. Позволявам си да ви поздравя с превръщането ви отново в човек.
Блейк загърна робата около раменете си.
— Грешите — отвърна той. — Вече трябва да сте разбрали, че грешите. Знаете, че аз не съм човек — че не съм изцяло човек.
Навярно в сегашното си тяло беше само човек. Нали бе създаден като човек, предназначението му беше човешко. Бе настъпила промяна, разбира се, но не толкова голяма, че да го превърне в не-човек. Просто достатъчно не-човек, за да е неприемлив. Просто достатъчно не-човек, за да е чудовище в очите на човечеството.
— Ние чакахме — каза капитанът. — Надявахме се…
— От колко време? — попита Блейк. — Колко време е изминало?
— Почти година — отвърна капитанът.
Година! Не му се беше сторило чак толкова дълго. Струваше му се, че са изминали само часове. Колко ли време го бяха държали, без да знае, в целителните глъбини на общия ум преди да разбере, че трябва да се освободи? Или пък е разбрал още отначало и е започнал да се съпротивлява още от мига, в който Мислителя го е изместил? Едва ли можеше да научи. Времето в откъснатия от света ум можеше да изгуби напълно смисъла си, можеше да стане съвсем безполезно за измерване на периодите.
Но поне достатъчно дълго, за да има някакъв целителен ефект, защото сега ужасът и изостреното страдание бяха изчезнали, сега той можеше да се изправи и да застане лице в лице с перспективата, че не е човек в достатъчна степен, за да претендира за място на Земята.
— А сега? — попита той.
— Заповядано ми е да ви отведа във Вашингтон, в Космическата администрация, веднага щом това
