— Можете да се приближите още два-три реда напред — рече капитанът. — Възможно е да стане опасно, ако се опитате да се приближите повече. Всъщност не знаем точно. Думите сами изскочиха от устата и.
— Да го уплаша ли?
— Не знам — отвърна капитанът. — Така се държи. Сякаш се плаши от нас. Или е подозрително. А може би просто не иска да има нищо общо с нас. Доскоро беше така. Беше съвсем невидимо, къс пустота, сякаш там нямаше нищо. Създаваше свой собствен свят, скрило се в защитната си стена.
— А той сега знае, че няма да му направим нищо лошо, така ли?
— „Той“?
— Андрю Блейк — отвърна тя.
— Познавате ли го, госпожице? Господин Уилсън каза, че го познавате.
— Виждала съм го три пъти — рече Илейн.
— Относно това, че няма да му сторим нищо лошо — каза капитанът, — може би е така. Някои учени смятат така. Мнозина се опитваха да го проучат. Но не постигнаха нищо. Нямаше върху какво да работят.
— Сигурни ли са? — попита тя. — Сигурни ли са, че е Андрю Блейк?
— Под повърхността на пирамидата — каза капитанът. — В основата и, откъм дясната страна.
— Робата! — възкликна тя. — Онази, която му дадох!
— Да. Онази, която е носил. Тя е там, на пода. Стърчи само краят и. Тя пристъпи напред по пътеката.
— Не прекалено близо — предупреди я капитанът. — Не чак толкова. Тя направи още една крачка и спря.
„Това е глупаво — помисли си Илейн. — Ако той е там, той знае. Ще разбере, че съм аз, и няма да се уплаши — ще разбере, че изпитвам към него единствено любов.“
Пирамидата леко пулсираше.
„Но навярно не знае — каза си тя. — Навярно се е оградил от света и ако е така, има причина да го стори.“ Какво ли беше да знаеш, че умът ти е ум на друг човек взет на заем ум, след като не можеш да имаш свой собствен, защото изобретателността на човека не е била достатъчна, за да го създаде? Изобретателност, достатъчна, за да създаде кости, плът и мозък, но не и ум. А колко ли по-тежко е да знаеш, че си част от два други разума — поне два други разума.
— Капитане? — обади се тя.
— Да, госпожице.
— Знаят ли учените колко разума има там? Възможно ли е да са повече от три?
— Изглежда, не знаят — отвърна той. — При това положение е възможно да няма граница.
Да няма граница! Пространство за безброй разуми, за цялата мисъл, която се крие във Вселената.
— Аз съм тук — тихо каза тя на създанието, което някога бе Андрю Блейк. — Аз съм тук. Не разбираш ли, че съм тук? Ако някога имаш нужда от мен, ако отново се превърнеш в човек…
Но защо трябваше да се превръща отново в човек? Навярно се беше превърнал в това, за да не изпитва нужда да бъде човек, за да не вижда човечеството, от което не можеше да е част. Тя се обърна да си тръгне, после пак се извъртя да го погледне.
Пирамидата леко блестеше и изглеждаше толкова спокойна и солидна, и в същото време толкова изоставена, че гърлото и се сви и очите и се наляха със сълзи.
„Няма да плача — яростно си каза тя. — Няма да плача, защото за кого бих плакала? За Андрю Блейк? За самата себе си? За обърканата човешка раса?“
„Не е мъртъв“ — помисли си тя. Но това сега навярно беше още по-лошо от смъртта. Ако той бе човек и бе мъртъв, тя щеше да може да си отиде. Щеше да може да се сбогува.
Веднъж той се беше обърнал към нея за помощ. Сега вече бе отвъд нейната помощ, отвъд помощта на който и да било човек. Навярно дори отвъд всякаква човечност. Тя отново се обърна и каза:
— Тръгвам си. Капитане, моля ви, бихте ли тръгнали с мен?
Той я хвана под ръка и тръгна до нея по пътеката между столовете.
ГЛАВА 31
Всичко беше тук. Огромните черни кули, забити в гранитната кора на планетата, се извисяваха в небето. Зелената поляна с цветята и весело играещите животни стоеше неподвижна във времето. Розово-бялата сграда се издигаше във весели заоблени линии и спирали над лилавото, покрито с пяна море. И по огромното сухо плато — навсякъде, докъдето можеха да стигнат сетивата — тичаха оцветените като синап куполи на отшелнически разум.
И много друго — и не само образи, уловени от ледените звезди, пръснати като кристалчета по небето, покриващо една планета на носещи се пясъци и снегове — а идеите, мислите и концепциите, които вървяха с всички образи, като парченца пръст, полепнали по коренчета. Повечето от мислите и концепциите бяха просто отделни късчета без връзка помежду си, но всички бяха отправна точка за създаването на огромна логична мозайка.
Задачата беше необятна и от време на време объркваща, но различните данни парченце по парченце попадаха на местата си и веднъж определени, вече не се подлагаха на активно анализиране, а оставаха на местата си и бяха подръка в случай, че възникнеше нужда от тях.
Работеше със задоволство и щастие — и това го безпокоеше. Задоволството бе съвсем оправдано и напълно допустимо, но щастието беше нередно. То бе нещо, което не познаваше и не би трябвало да изпитва; то бе чуждопланетно чувство. За да постигне оптимален резултат, не биваше да допуска никакви чувства, и той се дразнеше от щастието и се опитваше да го заличи.
То бе зараза. Зараза, прихваната от Променливия, а навярно и от Търсача, който в най-добрия случай беше нестабилно създание. Положение, от което трябваше да се пази, защото щастието бе достатъчно лошо — но другите двама изпитваха и други нелогични чувства, които можеха да са още по-опасни.
Така че той заличи щастието, постави защита срещу него и продължи да работи, редуцирайки идеите, мислите и концепциите дотолкова, доколкото можеха да се редуцират, във формули, аксиоми и символи, като внимаваше да не загуби в процеса същината им, защото по-късно щеше да му трябва.
Изпитваше тревожното подозрение, че има нужда от още анализи и навярно дори от още данни. Логичният модел беше потенциално солиден, но дотолкова екстраполиран, че оставяше място за грешки и се нуждаеше от още данни, които да покажат насоката. Имаше много фини моменти и нищо не ставаше лесно. Процесът изискваше строга дисциплина и постоянен самоанализ, за да е сигурен, че е елиминирал субективността. Именно това правеше щастието толкова неприятно.
Материалът на черната кула например. Беше толкова тънък, че изглеждаше невъзможно да стои, камо ли да има някаква здравина. Но в тънкостта му не можеше да има никакво съмнение — информацията бе съвсем ясна и солидна. Но подозрението за неутроните беше нещо друго — неутроните се сгъстяваха толкова силно, че възприемаха особеностите на метал и в това състояние на здрава връзка ги държеше сила, за която нямаше определение. Подозрението му насочваше към времето, но беше ли то сила? Навярно изкривено време. Време, опънато, за да заеме съответното си място или в миналото, или в бъдещето, завинаги устремено към цел, която някакъв фантастичен механизъм правеше невъзможна, като изкривяваше хода му.
И космическите рибари, които хвърляха мрежите си през пустите светлинни години и улавяха енергията, изхвърлена там от всички гневни слънца. И в процеса улавяха невероятни останки от непознати неща, които някога бяха пътували или живели в космоса — отпадъците на огромните пространства от изоставения космос. Нищо за рибарите, за мрежите, които хвърляха, или за това как тези мрежи улавяха енергията. Просто мисълта, че рибарите я улавят. Навярно някаква фантазия или някакъв замъглен общ разум, религия, вяра или мит — а може би рибарите наистина съществуваха?
Тези и много други неща, а също и онова бледо впечатление, толкова слабо, че едва го регистрира, слабо, навярно, защото идваше от толкова далечна звезда, че разстоянието уморяваше дори светлината. Универсален разум, гласеше то, и това бе всичко. Навярно разум, от който произхождаше цялото мислене. Навярно разум, който побираше цялото мислене. Или разум, който определяше законите и реда, въртящи
