стане безопасно — отвърна капитанът.
— В момента е безопасно — каза Блейк. — Няма да ви създавам проблеми.
— Не исках да кажа това — рече капитанът. — Имах предвид тълпата отвън.
— Какво искате да кажете — каква тълпа?
— Тълпа от поклонници. Изглежда, има култове, според които вие сте месия, пратен да избави човека от цялото зло в него. Друг път идват групи, които твърдят, че сте чудовище… Моля да ме извините.
— Тези групи — попита Блейк, — имам предвид и двете, създавали ли са ви някакви проблеми?
— От време на време — отвърна капитанът. — Понякога големи проблеми. Затова трябва да се измъкнем незабелязано.
— Но няма ли да е по-добре просто да излезем? Да сложим край на всичко това?
— За съжаление положението не е такова, че да сме в състояние да се справим с него толкова лесно — рече капитанът. — Мога да бъда откровен с вас. Никой освен неколцина от нас не трябва да разберат, че ви няма. Часовият отпред ще остане на пост…
— И ще карате хората да си мислят, че все още, съм тук?
— Да. Така ще е най-лесно.
— Но някой ден…
Капитанът поклати глава.
— Дотогава ще мине много, много дълго време. Никой няма да ви види. Приготвили сме кораб, който ви очаква. Така че можете да тръгнете — ако искате да тръгнете, разбира се.
— За да се избавите от мен?
— Навярно — призна капитанът. — Но така и вие ще можете да се избавите от нас.
ГЛАВА 33
Земята искаше да се избави от него. Навярно се страхуваше или просто се отвращаваше от него, от гнусния продукт на собствените си амбиции и фантазия, който бързо трябваше да бъде изметен изпод чергата. Защото на Земята и сред човечеството за него нямаше място и все пак той беше човешки продукт, осъществен от сръчните мозъци и мъглявите познания на земните учени. Бе се чудил и размишлявал над този въпрос още когато беше влязъл в параклиса за пръв път, и сега, застанал до прозореца в стаята си, загледан към вашингтонските улици, знаеше, че е бил прав, че точно е преценил реакцията на човечеството.
Макар че нямаше откъде да знае до каква степен тази позиция наистина се застъпваше от хората на Земята, от Космическата администрация. За Администрацията той бе само една стара грешка, съвсем погрешен план, и колкото по-бързо се избавеха от него, толкова по-добре.
Спомняше си, че на хълма пред гробището имаше тълпа — тълпа, събрала се, за да изрази почитта си към онова, което смятаха, че представлява той. Фанатици естествено, най-вероятно членове на култове — от онези хора, които прегръщат всяка нова сензация, за да запълнят празния си живот, но все пак хора, все пак човешки същества, все пак представители на човечеството.
Стоеше и гледаше облените в слънчеви лъчи улици на Вашингтон, малкото коли, които се движеха по булеварда, ленивите минувачи, които се шляеха по тротоарите. Земята. Земята и хората, които живееха на нея — хора, които имаха работа и семейство, при което да се прибират, които имаха своите задължения и хобита, тревоги и малки триумфи, и приятели. Но хора, които принадлежаха на общността. Дори да можеше да принадлежи към тях, ако по някаква невъобразима случайност човечеството го приемеше, щеше ли да е в състояние да реши? Защото той не беше сам. Не можеше да вземе решение на своя глава, защото имаше още двама и те притежаваха наравно с него тази маса от материя, която изграждаше тялото му.
Това, че бе попаднал в емоционален капан, не беше техен проблем, макар там, в параклиса, да го бяха превърнали в свой. Нямаше никакво значение, че самите те не бяха способни на такива чувства — макар че, като се замисли за това, той се зачуди дали емоционалният капацитет на Търсача не бе толкова голям, колкото и неговия.
Но да бъде отхвърлен, да бъде изгонен от Земята да се скита из Вселената, му се струваше повече, отколкото би могъл да понесе.
Корабът го чакаше вече почти готов и зависеше само от него — да замине или да остане. Макар Администрацията да му беше дала ясно да разбере, че е за предпочитане да замине. Всъщност нямаше какво да спечели като останеше освен слабата надежда, че някой ден отново може да стане човек.
И ако можеше да стане — само да можеше — щеше ли да го иска?
Мозъкът му кънтеше от отсъствието на отговор и той стоеше, загледан през прозореца, без да вижда улицата. Към действителността го върна почукване на вратата. Тя се отвори и Блейк вида стража, който стоеше в коридора.
После влезе някакъв мъж и за миг, полуослепен от ярката слънчева светлина на улицата, — Блейк не можа да го познае. Сетне видя кой е.
— Сенаторе — каза той и тръгна към влезлия, — много любезно от ваша страна да дойдете. Не мислех, че ще го сторите.
— Защо да не дойда? — попита Хортън. — В писмото си казвате, че бихте искали да разговаряте с мен.
— Не знаех дали ще искате да се срещнем — отвърна Блейк. — В края на краищата, навярно имам известен принос за резултата от референдума.
— Навярно — съгласи се Хортън. — Да, навярно имате. Стоун постъпи крайно неетично, като ви използва за ужасяващ пример. Макар че трябва да му отдам дължимото — използва ви изключително ефикасно.
— Съжалявам — рече Блейк. — Точно това исках да ви кажа. Бих дошъл да ви видя, но изглежда, че за момента съм под някаква мека форма на арест.
— Е, вижте — каза Хортън. — Струва ми се, че има какво още да си поговорим за това. Референдумът и последствията от него, както можете да се досетите, са доста болезнен въпрос за мен. Онзи ден си подадох оставката. Честно казано, ще ми трябва малко време, за да свикна, че вече не съм сенатор.
— Няма ли да седнете? — покани го Блейк. — Може би на онзи стол. Мога да намеря и малко бренди.
— Добра идея — рече сенаторът. — Подкрепям я с цялото си сърце. Тъкмо е време да започнем с пиенето за деня. Онзи път, когато дойдохте в къщата ми, нали си спомняте, пийнахме бренди. Не знам дали си спомняте, но беше наистина от най-доброто. Той седна на стола и огледа стаята, после каза:
— Личи, че се грижат добре за вас. Това е най-малко офицерска квартира.
— И с часовой пред вратата — допълни Блейк.
— Е, сигурно малко се страхуват от вас.
— Може и да е така. Но не е необходимо.
Блейк отиде при барчето, извади бутилка и две чаши, върна се и седна на канапето с лице към Хортън.
— Доколкото разбирам — каза сенаторът, — вие се готвите да ни напуснете. Казаха ми, че корабът е почти готов.
Блейк кимна, наля и подаде едната чаша на сенатора.
— Малко се чудех за кораба — отвърна той. — Без никакъв екипаж. Само аз. Напълно автоматичен. Да постигнат всичко това само за една година…
— О, не е за една година — възрази сенаторът. — Никой ли не си е направил труда да ви разкаже за кораба?
Блейк поклати глава.
— Обясниха ми. Казаха ми кои лостове да натискам и кои копчета да въртя, за да отида, там, където искам. Как работят машините за храна и за поддържането на кораба. Но това е всичко, което ми казаха. Аз питах, разбира се, но не ми отговориха. Изглежда, основният им проблем е да ме изхвърлят колкото може по-бързо от Земята.
— Разбирам — отвърна сенаторът. — Вечната игра на военните. Наследство от старите дни. Правителствени канали и прочее. И най-вече секретност. — Той разклати брендито в чашата си и вдигна
