Защото, макар да бе от Земята, той не можеше да има претенции към човечеството. Беше хибрид — от ужасните замисли на човека се бе появило нещо, което преди не беше съществувало.
Той бе сбор, сбор от три различни същества. Този сбор даваше възможност и способност за развитие и навярно за решаване на основен универсален проблем, но този проблем нямаше конкретна връзка със Земята или с живота, който я обитаваше. Тук той не можеше да направи нищо и нищо не можеше да бъде направено за него.
Навярно на някоя друга планета, на някой пуст и необитаем свят, където никой нямаше да му пречи, където нямаше култура нито културни смущения — навярно там би могъл да изпълни функцията си — той, сборът, не човекът, а той, тримата заедно.
През мъглите на времето и разстоянието той отново си спомни вълнението на осъзнаването, че е по силите им да разберат целта и смисъла на Вселената. И ако не изцяло да ги разберат, то поне да стигнат по-близо до същността, отколкото който и да било друг разум преди.
Отново си помисли за онова, което може би се криеше в мощта на тези три разума, свързани в едно от несъзнателната и непреднамерена изобретателност, родена от човешките умове — мощта и красотата, чудото и величието. И отново потръпна от мисълта, че тук е създадено оръдието, нарушаващо целта и смисъла, които биха могли да се потърсят във Вселената.
Навярно след време трите разума можеха да се превърнат в един и ако това се случеше, неговата човечност вече нямаше да има значение, защото щеше да е изчезнала. Връзката му с планетата, наречена Земя, и с расата от двуноги същества, които обитаваха Земята, щеше да бъде прекъсната и той щеше да е свободен. Тогава щеше да може спокойно да се отпусне, да забрави. И когато забравеше, когато вече нямаше да бъде човек, щеше да е в състояние съвсем спокойно да погледне на силите и възможностите, които се криеха в този общ разум. Защото човешкият ум, той знаеше, макар че можеше да е пъргав, беше много ограничен. Той зяпваше в почуда и страх от цялостната концепция за Вселената. Но макар да бе ограничен, той беше сигурен, топъл и уютен.
Бе надраснал човечността, с която го бяха надарили, и това го караше да страда. Правеше го слаб и пуст, изгонен от уюта и топлотата.
Приклекна и обгърна ръце около себе си. Дори това ограничено пространство, дори това малко помещение, в което клечеше — дори то не му принадлежеше, нито пък той принадлежеше на него. За него нямаше място. Той бе объркано нищо, създадено случайно. Изобщо не го бяха замислили така. Беше натрапник. Навярно натрапник не само на тази планета, но човечността, която все още бе в него, придаваше точно на тази планета огромно значение — тя бе единственото място във Вселената, което имаше значение.
След време може би щеше да се отърси от човечността, но ако изобщо станеше, това щеше да е след хилядолетия. А за него бе важно настоящето. Настоящето и Земята, а не вечността и Вселената. Почувства, че към него се протяга състрадание, и смътно осъзна откъде идва то. Въпреки мъката и отчаянието си разбра, че това е капан, и извика срещу него.
Съпротивляваше се, но те продължаваха да го впримчват и Блейк чу думите и мислите, които двамата си разменяха, както и онези, които отправяха към него, макар да не ги разбираше.
Те се протегнаха, хванаха го и го свиха плътно до себе си, а извънземната им топлота го държеше сигурно и здраво.
Блейк потъна в спокойствието на забравата и смазаната същност на страданието му като че ли се стопи в свят, в който нямаше нищо друго освен тях тримата — само той и другите двама завинаги.
ГЛАВА 29
Декемврийският острозъб вятър брулеше земята и отнасяше последните кафяви сбръчкани листа от самотния дъб, който растеше по средата на склона. Гигантските борове на билото, където беше гробището, стенеха в студа на отиващата си година. Дрипави облаци се влачеха по небето и вятърът донасяше мирис на сняг. На портата на гробището стояха две сини фигури. Слабите зимни лъчи за миг пробиха през разкъсаните облаци и проблеснаха по излъсканите копчета и дулата на пушките им. Край портата се беше скупчила малка група зяпачи, загледани през железните пръчки към белия параклис.
— Днес няма много хора — каза Райън Уилсън на Илейн Хортън. — Когато времето беше хубаво, особено през почивните дни, се събираха цели тълпи. — Той затегна яката на дивата си роба и добави: — Не че одобрявам това. Че Тиодор Робъртс е там горе. Не ме интересува каква форма приема, но той пак си е Тиодор Робъртс.
— Доколкото разбрах — каза Илейн, — в Уилоу Гроув много са го обичали.
— Така е — потвърди Уилсън. — Бил е единственият от града, достигнал такова положение. Градът се гордее с него. — А вие се възмущавате от всичко това.
— Не знам дали може да се нарече възмущение. Докато се поддържа съответното благоприличие, струва ми се, ние нямаме нищо против. Но тълпите от време на време се разбесняват и това не ни харесва.
— Навярно не трябваше да идвам — рече Илейн. — Мислих дълго за това. Но колкото повече мислех, толкова повече ми се струваше, че трябва да го направя.
— Бил е ваш приятел — сериозно каза Уилсън. — Имате право да дойдете. Не мисля, че е имал чак толкова много приятели. Малката тълпа настръхнали от студ хора вече се спускаше надолу по хълма.
— В ден като този няма много какво да видят — рече Уилсън. — Затова не остават дълго. Само параклиса. При хубаво време, разбира се, вратите на параклиса са отворени и можете да надзърнете. Но дори и тогава няма много за гледане. В началото само парче мрак, парче нищо, пък и невинаги можете да го видите. Но когато вратата е отворена, зървате блясък, нещо, което блести вътре. Отначало не блестеше. Не можеше да се види нищо. Все едно гледате в дупка, която виси точно над пода. Всичко е съвсем скрито. Някакъв щит, предполагам. Но после щитът, защитната маскировка, наречете го както искате, постепенно падна и сега можете да го видите да блести.
— Ще ме пуснат ли вътре? — попита Илейн.
— Мисля, че ще ви пуснат — отвърна Уилсън. — Ще съобщя на капитана. Не можете да обвинявате Космическата администрация за това, че го пази толкова усърдно. Отговорността е изцяло тяхна. Те са започнали проекта преди двеста години. Онова, което се случи тук, нямаше да се случи, ако го нямаше проекта „Върколак“.
Илейн потръпна.
— Извинете — рече Уилсън. — Не трябваше да казвам това.
— Защо не? — попита тя. — Колкото и да е неприятно, така го наричат всички.
— Разказах ви за онзи ден, когато той дойде в офиса ми — продължи Уилсън. — Симпатичен младеж.
— Уплашен младеж — каза Илейн, — който бягаше от целия свят. Само да ми бе казал…
— Навярно още не е знаел…
— Знаел е, че е в беда. Заедно със сенатора щяхме да му помогнем. Доктор Даниълс щеше да му помогне.
— Не е искал да ви забърква. Това не е нещо, в което човек би забъркал приятелите си. И е искал да запази приятелството ви. Най-вероятно се е страхувал, че ако ви каже, ще го загуби.
— Мога да разбера — отвърна Илейн. — Но дори не се опитах да го накарам да ми каже. Обвинявам себе си за това. Но не исках да го нараня. Мислех си, че трябва да получи шанс да намери сам отговора. Тълпата се спусна по склона, мина покрай тях и продължи надолу.
ГЛАВА 30
Пирамидата стоеше вляво пред редицата столове. Блестеше мътно, леко пулсираше и около нея висеше завеса от светлина.
— Не се приближавайте много — каза капитанът. — Може да го уплашите.
Илейн не отговори. Загледа се в пирамидата и ужасът и удивлението от нея се надигнаха задушаващо в гърлото и.
