— Дори да съм върколак?
— Дори да е така — отвърна адвокатът. — Можете да се обърнете и да излезете, ако желаете, а аз ще се върна към работата си. Но ако искате да останете, има въпроси, които трябва да ви задам, и вие да се опитате да ми отговорите…
— Въпроси ли?
— Да. Само два съвсем прости въпроса.
Блейк се поколеба.
— Работя за един клиент — каза Уилсън. — Клиент, който е умрял преди век и половина. Това е въпрос, предаван от поколение на поколение в тази адвокатска кантора. Прадядо ми е бил човекът, поел отговорността да изпълни искането на клиента ми.
Блейк поклати глава в опит да прочисти мъглата от мозъка си. Тук имаше нещо ужасно объркано. Беше го почувствал в мига, в който бе видял града.
— Добре — отвърна той. — Задайте въпросите си.
Уилсън издърпа едно от чекмеджетата на бюрото си и извади два плика. Единия остави настрани, а другия отвори и извади от него лист хартия, който пропука, докато го разгръщаше. Постави листа пред себе си и се втренчи отблизо в него.
— Добре, Блейк — рече той. — Първият въпрос: как се е казвала първата ви учителка?
— Ами казваше се — почна Блейк, — казваше се… Сляпо започна да търси отговора и веднага го откри.
— Казваше се Джоунс — довърши Блейк. — Госпожица Джоунс. Ада Джоунс, струва ми се. Беше толкова отдавна…
Но някак си не му изглеждаше толкова отдавна. Още докато произнасяше думите, внезапно я видя в ума си. Превзета, със старо момински маниери, с бухнала прическа и строга уста. И носеше лилава блуза. Как можеше да забрави онази лилава блуза?
— Добре — рече Уилсън. — Какво направихте с Чарли Брийн с пъпешите на дякона Уотсън?
— Ами ние — запъна се Блейк, — ние… как разбрахте за това?
— Няма значение — каза Уилсън. — Просто отговорете на въпроса.
— Добре — съгласи се Блейк. — Струва ми се, че беше мръсен номер. И двамата се чувствахме отвратително, след като го направихме. Не казахме на никого. Чарли задигна една спринцовка от баща си — старецът му беше лекар, предполагам, че знаете.
— Не знам нищо — рече Уилсън. — Е, взехме спринцовката и кутия с керосин и инжектирахме по малко във всеки от пъпешите. Не много, нали разбирате. Точно колкото да имат странен вкус.
Уилсън остави листа, взе другия плик и каза:
— Издържахте изпитанието. Предполагам, че това е ваше. И подаде плика на Блейк.
Блейк го взе и видя, че е надписан — думите бяха изписани с треперливия почерк на грохнал старец, мастилото бе избледняло в мътно кафяво. Надписът гласеше:
„На човека, който има моя ум“. А отдолу имаше подпис: „Тиодор Робъртс“. Ръката на Блейк затрепери.
Вече знаеше — вече отново знаеше, вече всичко си беше на мястото, всички неща, които бе забравил, всички стари хора и лица.
— Това съм аз — рече той, като движеше с усилие вцепенените си устни. — Това бях аз. Теди Робъртс. Аз не съм Андрю Блейк.
ГЛАВА 28
Стигна до огромната желязна порта, която беше заключена, отиде при задния вход и откри чакълената пътека, извиваща се по склона. Под него лежеше градът Уилоу Гроув, а тук, навсякъде около него, обозначени с полегнали, обрасли в мъх камъни, заобиколени от боровете и старата желязна ограда, бяха всички онези, които бяха млади в детството му.
— Тръгнете по пътеката наляво — беше му казал Уилсън. — Ще откриете фамилния парцел по средата на склона, точно отдясно. Но Тиодор, нали знаете, всъщност не е мъртъв. Той е в Мисловната банка, а също и във вас. Там горе е само тялото му. Не ги разбирам тия неща.
— Аз също — отвърна Блейк. — Но чувствам, че трябва да отида.
Така и направи. Изкачи се по стръмния, неравен и рядко използван път до портата на гробището. И когато стигна горе, си помисли, че от целия град гробището му изглежда най-познато. Боровете, заобиколени от желязната ограда, бяха по-големи и по-високи, отколкото си ги спомняше и ако изобщо бе възможно на ярката слънчева светлина, по-мрачни, отколкото си мислеше, че са. Но вятърът, който стенеше сред тежките им иглички, свиреше реквием, идващ направо от детските му спомени.
Тиодор, гласеше подписът на писмото. Но това не беше Тиодор, а по-скоро Теди. Малкият Теди Робъртс, а по-късно все още Теди Робъртс, младият физик, завършил Калифорнийската политехника и Масачузетския технически институт, пред когото Вселената беше поставила ярък и блестящ механизъм, плачещ да бъде разбран. Тиодор щеше да дойде по-късно — Тиодор Робъртс, доктор на науките, стар и важен човек, с бавна походка, тежък глас и побеляла коса, човек, когото никога не беше познавал и нямаше да познава. Защото умът, който носеше, умът, отпечатан върху изкуствения мозък в изкуственото му тяло, бе умът на Теди Робъртс.
Сега единственото, което трябваше да направи, за да поговори с Теди Робъртс, беше да вдигне слушалката, да набере номера на Мисловната банка и да се представи. И тогава, след като навярно почакаше малко, щеше да се разнесе глас и зад гласа — умът на Тиодор Робъртс. Но не гласът на самия човек, защото гласът бе мъртъв; нито умът на Теди Робърт, а по-старият, по-мъдър, по сериозен ум, развил се от ума на Теди Робъртс. Нямаше да му бъде от полза — щеше да е разговор с непознат. Дали? Защото Тиодор, а не Теди му беше написал писмото, човек в дълбока старост, със слаба, трепереща ръка, надраскала обръщението и текста.
Можеше ли умът да бъде човек? Или умът бе самостоятелно същество, съвсем отделно от човека? Каква част от този човек беше ум и каква — тяло? И каква част от човечеството представляваше самият той, присъстващ като обикновена идея за човек в тялото на Търсача — и като нещо още по-малко в тялото на Мислителя? Защото Мислителя бе същество, много далеч от човешките представи, биологична машина, която преработваше енергия, със сетива, които не съответстваха съвсем на човешките, с нещо средно между логика, инстинкт и разум, което заместваше ума.
Той спря под плътната сянка на боровете. Въздухът беше изпълнен с тежкия мирис на иглолистна растителност, вятърът стенеше и далеч нагоре по хълма, сред обраслите с мъх гранитни плочи се виждаше някакъв мъж, а слънчевите лъчи се отразяваха в инструмента, с който работеше.
Зад портата бе параклисът — древната белота на облицованите му с дърво стени блестеше сред зелените сенки на боровете, острият му покрив се издигаше нагоре, безуспешно опитвайки се да достигне върхарите на дърветата. През отворената врата Блейк зърна мекия блясък на светлини.
С бавна крачка той мина покрай параклиса и пое нагоре: Чакълът под краката му го приветстваше с хрущене. По средата на хълма и вдясно. И когато стигна дотам, откри камъка, който спокойно съобщаваше на света, че в земята под него лежи тялото на Тиодор Робъртс. Блейк се поколеба. Защо беше поискал да дойде?
За да посети мястото, където почиваше тялото му — не, не неговото тяло, а тялото на мъжа, чийто ум носеше.
И ако онзи ум все още бе жив — ако двата ума бяха все още живи, — какво общо имаше тялото? То беше обвивка и смъртта му не би трябвало да предизвиква съжаление, а мястото му на покой нямаше значение.
Той бавно се обърна и се насочи обратно към портата. Когато стигна до параклиса, спря и се загледа надолу към града.
Не бе готов да се върне в града, знаеше го — и надали изобщо някога щеше да стане готов. Защото когато отново влезеше в него, трябваше да знае какво ще прави. А той не знаеше. Нямаше никаква представа. Обърна се, изкачи се до параклиса и седна на стъпалата пред него.
Какво щеше да прави сега? Какво му беше останало да направи?
