Пресече долината, изкачи се по следващия дълъг хълм и спря на хребета му да си почине преди да продължи.
Уилоу Гроув, беше казал Променливия; Сто и шейсет километра. Можеше да стигне дотам по разсъмване, ако тичаше, както досега. А какво ли щеше да очаква, когато стигнеха в Уилоу Гроув? Името означаваше Върбова горичка. Имената, с които хората наричаха някои географски точки, бяха странни. В тях нямаше никаква логика, тъй като върбовата горичка можеше да загине и да изчезне и тогава името на мястото щеше да загуби смисъла си.
„Непостоянно“ — помисли си той. Но пък самите хора като раса бяха непостоянни. Вечната промяна на лицата им и онова, което те наричаха прогрес, допринасяха за непостоянството. Той направи крачка надолу по хълма, сетне спря, напрегна се и се заслуша. Звукът отново се разнесе — слаб, далечен лай.
„Куче — каза си Търсача. — Куче, надушило следа.“
Заспуска се надолу бързо, но предпазливо, като протягаше сетивата си напред и настрани. В края на гората спря, за да провери равното дъно на долината пред себе си. Нямаше нищо, което да представлява интерес, и той препусна по долината, стигна до някаква ограда, прескочи я и продължи нататък.
За първи път почувства наченки на умора. Въпреки сравнително студената нощ Търсача не беше привикнал към топлината на Земята. Тичаше усилено, опитвайки се да измине колкото се можеше по-голямо разстояние, за да стигне в Уилоу Гроув до сутринта. Трябваше да поуспокои темпото за известно време с надеждата, че ще възстанови силите си. Трябваше да тича по-бавно.
Пресече долината в тръс, стигна до отсрещния склон и бавно се заизкачва по него. На билото щеше да седне и да си почине, а когато поемеше отново, навярно щеше да е в състояние да възобнови предишното си темпо.
По средата на склона отново чу лая и сега му се стори, че е по-близо и по-силен. Вятърът обаче го разнасяше и той не можеше да е сигурен за точното разстояние или посока.
На билото спря и седна. Луната изгряваше и дърветата, сред които се намираше, хвърляха — дълги сенки по малката поляна.
Лаят определено се бе приближил и кучето не беше само едно. Той се опита да ги преброи. Бяха поне четири, може би и пет-шест.
Лов на миещи мечки, навярно. Брауни бе казал, че някои хора използват кучета, за да преследват мечки, и наричат това спорт. Но разбира се, това изобщо не беше спорт. Такава гледна точка изискваше особена извратеност — макар че, като се замислеше за това, хората изглеждаха извратени в много повече отношения. Доблестната война бе нещо друго, разбира се, но това нито беше война, нито бе честно.
Лаят бързо се приближаваше по склона зад него. Сега в джавкането на кучетата имаше нещо диво и обезумяло. Бяха на гореща следа и бързо приближаваха. На гореща следа!
Търсача скочи на крака и се обърна, насочвайки сетивния си лъч надолу. И те бяха там — катереха се по хълма, без вече да свеждат носове към земята, а вдигнали високо муцуни, за да не изпуснат миризмата, която следваха.
С изумление осъзна — а трябваше да се досети още на предишния хълм, когато за първи път беше чул лая, че кучетата не преследват миеща мечка. Бяха попаднали на по-едър дивеч.
Обзе го ужас и той се обърна, за да се втурне надолу по хълма. Кучешката глутница зад него стигна до хребета и дивата песен на преследването, вече незаглушавана от стръмния склон, закънтя съвсем ясно.
Търсача се приведе ниско над земята, краката му се превърнаха в размазано от скоростта петно, опашката му се носеше зад него. Той стигна долината, пресече я и пое нагоре по следващия склон. Беше успял да спечели преднина пред кучетата, но отново почувства, че изтощението изсмуква силата на тялото му, и разбра какъв ще е крайният резултат — можеше да надбяга преследвачите си в отчаяни изблици на бързина, но накрая щеше да загуби, щеше да бъде победен, когато умората се усилеше и го забавеше. Навярно по-разумно беше да спре и да се обърне, за да ги изчака. Но те бяха прекалено много. Две-три — той бе сигурен, че е в състояние да се справи с две-три. Но те бяха повече. Можеше да захвърли раницата и облекчен от тежестта и, възстановил равновесието си, да тича по-бързо. Но това нямаше да му помогне много, а беше обещал на Променливия да я носи. Променливия щеше да се ядоса, ако я оставеше. Променливия вече му се бе ядосвал за това, че от време на време забравя за ръцете и дланите си.
Странно, че кучетата го бяха проследили. Като чуждоземец на тази планета, той сигурно беше различен от всичко, което кучетата познаваха, сигурно оставяше различна следа и имаше различна миризма. Но разликата (ако имаше такава), изглежда, не пораждаше у тях страх, а като че ли само усилваше ловната им ярост. Навярно не бе чак толкова различен от съществата на тази планета, колкото си мислеше.
Продължи напред с решителни скокове, но с по-бавно темпо, защото вече се изтощаваше прекалено бързо. Скоро щеше да му се наложи да тича с усилие на волята и знаеше, че когато това стане, краят му ще е близо.
Можеше, разбира се, да накара Променливия да поеме контрола. Навярно, ако следата се превърнеше в човешка, кучетата щяха да я загубят, а дори да продължеха да го преследват, нямаше да нападнат човек. Но не искаше да стори това. Би трябвало да се справи сам. Търсача откри в себе си упорита гордост, която не му даваше да се обърне към Променливия.
Стигна на хребета и под него се разпростря долината, а там светеше самотният прозорец на къща. И в ума му започна да се оформя план.
Не Променливия, а Мислителя. Това можеше да свърши работа.
„Мислителю, можеш ли да извлечеш енергия от къща?“
„Да, разбира се. Вече го направих веднъж.“
„Ако си извън къщата?“
„Стига да съм достатъчно близо.“
„Добре тогава. Когато стигна…“
„Давай напред — прекъсна го Мислителя. — Знам какво си си наумил.“
Търсача запрепуска надолу по хълма, остави кучетата да се приближат, увеличи скоростта си, когато стигна долината, и се насочи към къщата. Лаят прекъсна, когато кучетата, вече забелязали жертвата си, използваха цялата си сила, всеки дъх, за да, я настигнат.
Обърна се за миг и видя глутницата — ужасни, устремени напред силуети, очертани на фона на лунната светлина. До него се донесе тревожно скимтене, възбудено дишане на животни, готови да убиват.
Внезапно лаят отново избухна — вик за кръв, който отекна в небето и заехтя по хълмовете.
Къщата вече бе на съвсем малко разстояние и изведнъж, докато лаят кънтеше в нощта, светнаха още прозорци и пред нея с ослепителен блясък грейна лампа. Очевидно някой вътре се беше събудил от кръвожадния лай на кучетата.
Ниска ограда от колове отделяше къщата от полето и Търсача я прескочи, попадайки под ярките лъчи на прожектора. С изненадващ скок той се хвърли към къщата и се долепи до нея.
„Давай — извика той на Мислителя. — Давай!“
ГЛАВА 26
Беше студено — хапещ, вцепеняващ студ, като физически удар, който караше тялото и ума да залитат.
Спътникът на планетата висеше над неравните върхари на извисилите се растения, земята бе стерилна и суха, а оттатък сградата хората викаха на разярените същества, определени като кучета, да прескочат оградата.
Но някъде наблизо имаше източник на енергия и Мислителя отчаяно, почти панически се протегна към него. Протегна се и изсмука повече, много повече, от което се нуждаеше. Светлините в къщата и прожекторът навън угаснаха, Студът беше изчезнал, тялото му придоби пирамидална форма и заблестя. Данните отново бяха там, както преди, по-отчетливи, по-стегнати, отколкото когато и да било по-рано, строени в редици и картотеки, в очакване да бъдат използвани. Логичният процес в ума му бе ясен и силен — беше минало прекалено много време, откакто го бе прилагал.
„Мислителю — извика Търсача. — Махни ги! Кучетата! Кучетата! — Кучетата!“
И това беше правилно, разбира се. Той бе разбрал за кучетата и за плана на Търсача и планът
