една дупка, прекалено, малка за хора.
Брауни се обърна, за да излезе.
— Не знам как да ти се отблагодаря — каза Блейк.
— Ти вече ни се отблагодари — отвърна Брауни. — Прие ни и прие помощ от нас. А това е най-важното. Уверявам те, че обикновено именно ние търсим помощ от хората. За нас е много важно да се отплатим за частица от тази помощ.
Блейк погледна към миещата мечка. Тя все още го гледаше с ярките си като огън очи. Когато отново се обърна, Брауни беше излязъл.
Блейк свали раницата и провери съдържанието и. Тънко одеяло, каквото никога не бе виждал, със странна металическа лъскавина; нож в ножница; сгъваема брадва; малък комплект с прибори за готвене; запалка и кутия с течност; сгъната карта; фенерче…
Карта!
Той я извади, разгъна я и освети с фенерчето, навел се към нея, за да може да чете надписите.
Уилоу Гроув, на около сто и шейсет километра оттук, беше му казал техникът. Това бе мястото, където можеше да отиде. Най-после цел в този свят и в това положение, в което му се беше струвало, че няма никакви цели. Точка на картата и човек с незапомнено име, разполагащ с информация, която можеше да представлява интерес за него.
Той остави одеялото настрани и прибра останалите вещи обратно в раницата.
Мечката бе пропълзяла малко по-близо — очевидно любопитството и беше привлечено от нещата, които бе извадил от раницата.
Блейк се приближи до стената, разгъна одеялото, уви се с него и легна на земята. То като че ли се прилепи до тялото му, сякаш тялото му беше магнит, и въпреки че бе тънко, топлеше много. Земята бе мека и равна. Блейк загреба с шепа от нея и я остави бавно да изтече между пръстите му. Малки парченца гнило дърво, парченца падали с години от кухия дънер.
Затвори очи и сънят го обгърна. Съзнанието му като че ли потъна в яма и в нея имаше нещо — други две същества, които го хванаха и го поеха, така че той се сля с тях. Сякаш се връщаше у дома, сякаш се срещаше със стари приятели, които не беше виждал от много дълго време. Тук го посрещнаха топло и с разбиране и той вече не бе Андрю Блейк, не беше човек, а същество, което нямаше име, нещо, което бе много по-голямо и от Андрю Блейк, и от човек.
Но в единението, покоя и топлотата се промъкна и го загложди натрапчива мисъл. Той се бореше с нея, измъкна се и отново се превърна в себе си, отново придоби самоличност — не Андрю Блейк, а Променливия.
„Търсачо, когато се събудим, ще е по-студено. Можеш ли да вземеш контрол за през нощта? Така ще пътуваме по-бързо, ще усещаш пътя в мрака и…“
„Мога. Но тук са дрехите и раницата и после пак ще бъдеш гол, и…“
„Можеш да ги носиш. Имаш ръце и длани, спомняш ли си? Непрекъснато забравяш, че имаш ръце.“
„Добре! — отвърна Търсача. — Добре. Добре. Добре.“
„Уилоу Гроув“ — каза Променливия.
„Да, знам — рече Търсача. — Прочетохме надписите на картата заедно с теб.“
Сънят отново започна да го обгръща, но нещо докосна ръката му и го накара да отвори очи.
Миещата мечка беше допълзяла още по-близо и сега лежеше до него.
Той повдигна ъгъла на одеялото и зави косматото тяло, после заспа.
ГЛАВА 25
Променливият беше казал, че ще е по-студено, и наистина бе така, но въпреки това бе прекалено топло за тичане, наистина прекалено топло. Но когато Търсача стигна хребета на хълма, режещият северен вятър приятно го поразхлади.
Той застана върху каменистата земя, изложен на вятъра, защото поради някаква геологическа причина тук не растяха дървета, а спираха на малко разстояние от върха. Необичайно обстоятелство, тъй като повечето от хълмовете бяха изцяло покрити с гъста гора.
Небето бе чисто и тази нощ имаше звезди, макар на Търсача да му се струваше, че не са толкова много, колкото можеха да се видят на родната му планета. А тук, на това високо място можеше да стои и да улавя образи от звездите, макар вече да знаеше от Мислителя, че това не са само образи, а цяла мозайка от впечатления за други раси и култури. Именно те осигуряваха необработените данни, от които някой ден можеше да се изгради истината за Вселената.
Той потрепери при тази мисъл — при мисълта как умът и сетивата му можеха да се протягат през светлинните години, за да пожънат плодовете на други умове и сетива. Потрепери, но в същото време знаеше, че Мислителя няма да потрепери, дори да беше създаден така — с мускули и нерви, — че да е в състояние да го направи. Защото нищо, абсолютно нищо не можеше да удиви Мислителя; за него във Вселената и живота нямаше нищо мистично, те представляваха маса от факти и данни, от принципи и методи, които умът му можеше да поеме и да използва със способността си за логично мислене.
„Но за мен — помисли си Търсача, — за мен всичко това е мистика. Аз нямам нужда от анализиране, нямам причина да търся логика, не изпитвам непреодолимо желание да се ровя във факти.“
Той стоеше на каменистия хребет със спусната почти до земята опашка, вдигнал сребристата си муцуна към режещото острие на вятъра. За него бе достатъчно, че Вселената е пълна с чудеса и красота, и той никога не беше искал повече — и сега Търсача разбра, че горещо се надява нищо никога да не притъпява тези чудеса и красота.
А може би този процес на притъпяване вече бе започнал? Дали не се беше оказал в положение (дали не го бяха поставили в положение), което повече от всякога му даваше възможност да търси нови чудеса и тайнства, но чието въздействие бе отслабено от знанието, че осигурява материал за логиката на Мислителя?
Той се опита да провери тази мисъл, но мистиката и почудата все още си бяха тук. Тук, на този брулен от вятъра хребет, с блестящите в небето над него звезди, с вятъра, който люлееше дърветата надолу по склона и те разговаряха с мрака, със странните чуждопланетни миризми и непознати вибрации, които тръпнеха във въздуха, все още имаше място за почуда, която пробягваше като хлад по нервите му.
Разстоянието до следващия хребет изглеждаше безопасно. В далечината наляво ленти от движещи се светлини бележеха преминаването на коли по пътя, който прорязваше хълмовете. В долината имаше къщи — издаваха ги лъчите светлина и вибрациите, струящи от тях — вибрации и излъчвания (както и да ги наречеше) на самия човешки живот и на онази странна сила, която хората наричаха електричество.
По дърветата бяха накацали птици и някакво по-голямо животно (макар и по-малко от самия него) се прокрадваше в гъсталака от дясната му страна, мишки се гушеха в гнездата си, мармот лежеше в бърлогата си — безчетни орди от малки същества, които се движеха под земята и сред гниещите на повърхността и листа. Но той ги усещаше само подсъзнателно, защото за момента не го интересуваха. Търсача тихо се спусна по гористия склон, като оглеждаше всяко дърво и храст по пътя си, каталогизираше и преценяваше всички по-големи същества, готов за всякаква опасност и страхуващ се единствено, че може да срещне опасност, която да не разпознае.
Гората свърши и започнаха полетата — полета, пътища и къщи — и тук той отново се забави, за да провери района пред себе си.
Край потока вървеше човек с куче, по пътя, който водеше до една къща оттатък потока, бавно се движеше кола, на полето спяха стадо крави, но освен всичко това, освен мишките, лалугерите и други малки създания, долината изглеждаше чиста.
Той стисна раницата под лявата си мишница. Раницата беше издута, защото в нея бяха дрехите и другите вещи на Променливия. Пречеше му, защото нарушаваше равновесието му, и Търсача трябваше да компенсира това, а също и да внимава да не се закачи за някой храст или клон.
Той спря за миг, пусна раницата на земята и разтърси лявата си ръка. Освободена от товара си, тя уморено се намести в раменната му става. Търсача протегна дясната си ръка, взе раницата, намести я под мишницата си и отново пое напред. Навярно трябваше да премества товара си по-често. Така може би щеше да му е по-лесно.
