Стигна до билото на хълма и видя пред себе си дървета, не просто малка горичка, а гъста гора, която покриваше по-голямата част от стръмния склон от двете страни на пътя. Нататък в долината се простираха поля, но склонът отвъд нея отново беше покрит с дървета. Тук хълмовете, изглежда, започваха да се издигат прекалено стръмно за земеделие и това редуване на обработваеми долини и гористи възвишения може би продължаваше с километри.
Спусна се по склона и на края на гората долови плахо движение. Можеше да е птица, прехвръкваща от клон на клон в ниския шубрак, или някакво животно. Гората бе спокойна, сред пъстроцветните листа шумолеше ленив ветрец. После нещо му подсвирна. Блейк спря и се обърна.
— Насам! — прошепна висок писукащ глас и той го видя чак сега — с кафява козина и тъмнозелени панталони, скрито в гората.
Още един. Мили Боже, още един, а този път нямаше храна, която да му предложи. Е, поне знаеше как да го нарича. Всичките се казваха Брауни.
Той бързо слезе от бордюра, прескочи канавката, и навлезе в гората. Докато не го наближи съвсем, съществото оставаше само неясен силует, който се сливаше с дърветата.
— Търсех те — каза Брауни. — Разбрах, че си уморен и може би ти трябва място, където да си починеш.
— Вярно е — отвърна Блейк. — Досега нямаше нищо друго освен поля.
— Тогава — рече Брауни — си добре дошъл в моя дом. Ако нямаш нищо против да го споделиш с едно нещастно създание, на което предложих закрилата си.
— Ни най-малко — отвърна Блейк. — Какво е другото създание?
— Миеща мечка — каза Брауни. — Била е най-безжалостно преследвана от кучета, доста се е изтощила, но накрая успяла да избяга. Сред тези хълмове, нали разбираш, има един популярен човешки спорт, за който може и да си чувал, известен като лов на миещи мечки.
— Да — отвърна Блейк, — чувал съм.
Но съвсем ясно разбираше, че не си бе спомнял за това, докато Брауни не заговори за него.
Отново няколко думи бяха събудили други спомени, неподозирани до този момент, и още едно късче от човешката му памет се беше върнало точно на мястото си. Той осъзна тази памет, осъзна я остро — осветената от фенер нощ, той, застанал на билото на хълма с пушка в една ръка в очакване на кучетата да открият и проследят жертвата, а после внезапно далечният лай на куче, попаднало на следа. А след миг и на други кучета, докато хълмът и долината не закънтяват от лай. Блейк отново усети сладкия характерен мирис на покрити със скреж паднали листа, отново видя голите клони на дърветата на фона на изгряващата луна и усети вълнението на предстоящото преследване. После стремглавото спускане по склона, подскачащата бледа светлина на фенера, бързо при кучетата…
— Опитах се да и обясня — каза Брауни, — че ако дойдеш, ще бъдеш приятел. Не съм съвсем сигурен обаче, че ме разбра. Както можеш да си представиш, не е много умно животно, пък и е ранено.
— Ще се опитам да не го плаша — увери го Блейк. — Няма да правя резки движения. Ще има ли място и за двама ни?
— О, да, разбира се — отвърна Брауни. — Домът ми е едно кухо дърво. Достатъчно е широко.
Мили Боже, възможно ли беше това наистина да се случва — да стои в гората, да разговаря със същество, което би трябвало да е в някоя детска книжка, да го канят да се скрие в някакво кухо дърво и да сподели хралупата с миеща мечка?
И откъде идваше споменът за лов на миещи мечки? Дали наистина беше участвал в такъв лов? Струваше му се невъзможно. Защото Блейк знаеше какво представлява — химически създаден човек, при това създаден с една-единствена цел, и от тази гледна точка изглеждаше съвсем невероятно някога да е ходил на лов за мечки.
— Последвай ме и ще те отведа до дървото — каза Брауни.
Блейк го последва и му се стори, че попада във вълшебното царство на луд художник. Навсякъде по храстите се виждаха златисто червени, напомнящи на скъпоценности листа с всякаква форма, които повтаряха по-фино детайлите и по-изящно и ярко багрите на палитрата от есенни краски на надвисналите над тях дървета. И отново го връхлетя споменът за друго място или може би много други места като това. Спомени без подробности за време и място, но спиращи дъха с красотата на друга гора и друг ден, уловени в онзи миг, когато есенните багри са най-ярки и прелестни преди да са ги докоснали първите признаци на смъртта, точно в онзи момент преди да започнат да вехнат. Вървяха по незабележима пътека, толкова незабележима, че едва ли някой би могъл да я различи.
— Красиво е тук — рече Брауни. — Есента ми харесва най-много. Разбрах, че на старата родна планета не е имало такова нещо като есен.
— Все още ли си спомняте за вашата планета?
— Разбира се — отвърна Брауни. — Старите разкази се предават от един на друг. Това все пак е наше наследство. След време, струва ми се, ще забравим за нея, защото тогава нашата планета ще бъде Земята. Но засега трябва здраво да се държим и за двете.
Стигнаха до огромно дърво, мощен дъб с дънер, дебел около два и половина метра, чворест и изкорубен, изкривен, с дебели люспи от лишеи, обагрили кората му в сребристокафяво. Брауни разтвори настрани листата на папратите и каза:
— Тук е. Извинявай, но трябва да застанеш на четири крака и да пропълзиш вътре. Това място не е предназначено за хора.
Блейк коленичи и пропълзя вътре. Папратите докоснаха лицето и врата му и той се оказа в нежен и прохладен мрак, който миришеше на старо дърво. Някъде отгоре се процеждаше слаба светлина и разкъсваше мрака. Той внимателно се обърна и предпазливо седна.
— След малко очите ти ще привикнат и отново ще можеш да виждаш — рече Брауни.
— И сега виждам малко — отвърна Блейк. — Има някаква светлина.
— От дупките нагоре по дънера е. Дървото умира от старост. То е просто една обвивка. Някога, много отдавна, е пострадало от горски пожар и това е поставило началото, на загниването му. Но ако не го разтърси прекалено силен вятър, ще оцелее още дълги години. Междувременно служи за наш дом, а по- нагоре е дом за семейство катерички. Пък и много птици са свили гнезда по клоните му, макар че повечето птици вече отлетяха. През годините това дърво е било дом на много същества. Като живееш в него, изпитваш усещане за принадлежност.
Очите му донякъде свикнаха с мрака и сега Блейк можеше да се огледа. Вътрешната на дървото бе сравнително гладка — очевидно всички изгнили части бяха почистени. Кухината се издигаше като шахта над главата му и далеч нагоре в този тунел той видя малки петна светлина, където лъчите се процеждаха през дупките.
— Никой няма да те безпокои — рече Брауни. — Тук има още двама от нашите. Предполагам, че хората биха ги нарекли съпруги. Но те много се срамуват от хората. Има и няколко деца.
— Извинявай — каза Блейк. — Не помислих, че…
— Не е нужно да се извиняваш — каза Брауни. — Съпругите ще използват времето, за да съберат коренчета и орехи, а децата така или иначе никога не стоят тук. Имат толкова много горски приятели, че прекарват цялото време с тях.
Блейк огледа хралупата. Вътре нямаше нищо.
— Няма мебели — тихо каза Брауни. — Никаква материална собственост. Никога не сме имали нужда от такова нещо, не се нуждаем и сега. Имаме малко храна — складове с орехи, царевица, зърно и корени, натрупани за зимата, но това е всичко. Надявам се, че няма да си помислиш лошо за нас заради непредвидливостта ни. Блейк поклати глава, наполовина в отговор, наполовина от смущение. Нещо лекичко се помръдна в тъмния ъгъл на хралупата и Блейк обърна глава. Едно напомнящо на маска космато лице го гледаше втренчено с блестящи в мрака очи.
— Нашият друг приятел — каза Брауни. — Като че ли не се страхува от теб.
— Няма да му сторя нищо лошо — малко сковано отвърна Блейк.
— Гладен ли си? — попита Брауни. — Имаме…
— Не, благодаря — прекъсна го Блейк. — Ядох сутринта с един от вашите. Брауни разбиращо кимна.
— Той ми каза, че идваш. Затова те чаках. Нямал възможност да ти предложи място за сън, имал само
