удоволствие.
— Миришат вкусно — рече той.
— Не пипай! — извика Ресторанта. — Изчакай да станат готови твоите. Някъде отдалеч се разнесе слаб вой. Брауни се вцепени, ушите му щръкнаха и пламнаха. Воят се разнесе отново.
— Още един! — извика Ресторанта. — Нали трябваше да ни предупреждават, а не да идват така изведнъж. А ти, измамнико, също би трябвало да си навън и да следиш за първия признак за тях. Затова те храня.
— Прекалено рано е за тях — каза Брауни. — Следващият би трябвало да дойде късно вечерта. Освен това трябва да се движат по различни пътища, а не всички да вървят по един и същ. Воят се разнесе отново, по-високо и по-близо — самотен, стенещ звук откъм хълмовете.
— Какво е това? — попита Блейк.
— Крайцер — обясни му Брауни. — Голям морски товарен кораб. Превозва нещо чак от Европа, а може би и от Африка, пристигнал е на брега преди около час и сега се изкачва по пътя.
— Искаш да кажеш, че не спира, когато стигне до брега?
— Че защо да спира? — попита Брауни. — Той се движи на същия принцип като земеходите, на въздушна възглавница и с реактивен двигател. Може да пътува и по суша, и по вода. Качва се на брега, без изобщо да се колебае — просто се понася по пътя.
Чу се скърцане и тъп звук на метал в метал. Блейк видя, че прозорците се покриват с огромни стоманени капаци. От стената излязоха скоби и здраво залостиха вратата.
Стенанието изпълни стаята и се разнесе ужасен вой, сякаш бушуваше страшна буря.
— Всички долу! — кресна Ресторанта, за да надвика шума. — Най-добре легнете на пода. По звука ми се струва, че е голям. Сградата се тресеше.
Брауни се беше шмугнал под столчето и се бе вкопчил здраво, прегърнал с две ръце стълба, върху който беше монтирано. Устата му бе отворена и очевидно викаше нещо на Блейк, но гласът му потъваше във воя, който се разнасяше от пътя.
Блейк скочи от стола си и се хвърли на пода. Опита се да забие нокти в пода, но покритието му беше твърда и гладка пластмаса, за която не можеше да се хване.
Ресторантът направо подскачаше. Воят на крайцера бе непоносим. Блейк откри, че се плъзга по пода.
После звукът се отдалечи и заглъхна, превърна се в слаб далечен вой. Блейк се изправи.
Върху тезгяха, където беше стояла чашата му, имаше локвичка кафе, а от самата чаша нямаше и следа. Чинията с питките и бекона бе на пода, разбита на парчета. Питките лежаха върху столчето. Онези, които бяха предназначени за Брауни, все още бяха в тигана, но пушеха и бяха почернели.
— Ще разтребя — каза Ресторанта.
Ръката се протегна, грабна една лъжица, изстърга изгорелите питки от тигана и ги пусна в кошчето за боклук под печката.
Блейк погледна над тезгяха и видя, че пространството зад него е покрито с изпотрошени съдове.
— Да, вижте това! — изкряска Ресторанта. — Трябва да има закон. Ще уведомя шефа и той ще ги накара да си платят — винаги досега е успявал. Вие, момчета, също можете да подадете жалба. За нанесени психически страдания или нещо подобно. Имам готови бланки, ако искате да го направите.
Блейк поклати глава.
— Ами шофьорите? Какво ще стане, ако се сблъскаш с такова нещо на пътя?
— Нали сте видели онези бункери край пътя, високи около три метра и с пътеки, които водят към тях?
— Да, видях ги — отвърна Блейк.
— Крайцерът трябва да надуе клаксона си още щом излезе от водата и поеме по сушата. Щом чуете сирена, тръгвате към най-близкия бункер и се скривате.
Чучурът целенасочено се придвижи по релсата си и изсипа тесто в тигана.
— Как така, господине — попита Ресторанта, — не знаете за крайцерите и бункерите? Може би идвате от затънтената провинция?
— Не е твоя работа — отвърна Брауни вместо Блейк. — Я побързай закуската ни.
ГЛАВА 23
— Ще те поизпратя малко по пътя — каза Брауни, когато излязоха от ресторанта.
Утринното слънце се беше показало на хоризонта зад тях и издължените им сенки подскачаха по пътя. Настилката бе разбита и разядена.
— Вече не поддържат пътищата — каза той. Едно време не беше така.
— Не е необходимо — отвърна Брауни. — Вече няма колела. Няма нужда от равна повърхност, тъй като няма контакт. Всички коли се движат на въздушни възглавници. Пътищата са необходими единствено като обозначение, за да държат движението настрани от хората. Сега, когато прокарват нови пътища, поставят само двоен ред от бордюри, за да покажат на шофьорите разположението на магистралата.
Вървяха, без да бързат. Откъм блатото от лявата им страна в облак от пляскащи криле се издигна ято косове.
— Събират се на ята — рече Брауни. — Скоро ще отлетят. Нахални създания са тези косове. Не са като чучулигите или червеношийките.
— Какво знаеш за тези диви същества?
— Ние живеем с тях — отвърна Брауни. — Научили сме се да ги разбираме. С някои сме свикнали толкова, че почти можем да разговаряме. Не с птици обаче. Птиците и рибите са глупави. Но миещите мечки, лисиците, мускусните плъхове, норките — всички те са истински народ.
— Доколкото разбирам, вие живеете в горите.
— В горите и из полята. Приспособяваме се към средата. Приемаме нещата такива, каквито ги намираме. Адаптираме се към условията. Ние сме кръвни братя с всички форми на живот. Не се караме с никого.
Блейк се опита да си спомни какво му беше казал Даниълс. Странен малък народ, който харесал Земята не заради обитаващата я господстваща форма на живот, а заради самата планета. „Навярно — помисли си той, — защото сред подчинените видове, сред малкото оцелели диви обитатели на горите и полята са открили онези простички връзки, които са харесвали. И упорито продължават да водят собствения си начин на живот, макар в същото време да са просяци и крадци, присламчващи се към всеки, който задоволява непретенциозните им нужди.“
— Преди няколко дни срещнах един от твоя народ — рече Блейк. — Извинявай, но не съм сигурен. Да не си…
— А, не — отвърна Брауни. — Беше друг от нас. Онзи, който те откри.
— Който ме е открил ли?
— Да де. Каза, че сте били повече от един от теб и че си бил в беда. Съобщи ни при възможност всеки от нас да те наглежда.
— Очевидно се справяте добре с това. Не ти трябваше много време, за да ме намериш.
— Когато се захванем с нещо — гордо отвърна Брауни, — го правим отлично.
— Ами аз? Каква е моята роля?
— Не съм съвсем сигурен — рече Брауни. — Ние просто трябва да те наглеждаме. Това ти стига. Можеш да разчиташ на нас.
— Благодаря ти — каза му Блейк. — Много ти благодаря.
Това ли беше всичко, от което се нуждаеше? Тези невероятни малки същества да го наглеждат? Известно време вървяха мълчаливо, после Блейк попита:
— Той ти е казал — онзи, с когото се срещнах — да ме наглеждаш…
— Не само на мен…
— Знам, разбрах — прекъсна го Блейк. — Казал е на всички ви. Имаш ли нещо против да ми обясниш, как е съобщил на останалите? Или може би въпросът ми е глупав? По пощата и телефона?
Брауни изпръхтя с погнуса.
