Стигнаха до едно кръстовище. Илейн намали скоростта, зави и спря.
— Дотук мога да ви докарам — рече тя. — Не трябва много да закъснявам.
Той отвори вратата, поколеба се за момент и каза:
— Благодаря. Помогнахте ми много. Надявам се някой ден…
— Не бързайте — прекъсна го момичето. — Ето ви раницата. Вътре има малко пари…
— Я почакайте…
— Не, вие почакайте. Ще имате нужда от тях. Не са много, но ще ви бъдат от полза. От личните ми пари са. Някой ден ще ми ги върнете.
Той протегна ръка, взе раницата и преметна ремъка през рамо.
— Илейн… Илейн, не знам какво да кажа…
В сумрака му се стори, че тя е по-близо до него. Рамото и докосваше ръката му и той можеше да усети сладостния и аромат. Почти несъзнателно Блейк протегна ръка, притегли я към себе си, наведе се и я целуна. Тя вдигна ръка и прегърна главата му. Пръстите и бяха студени и нежни.
После се откъснаха един от друг и тя го погледна, уверено и спокойно.
— Не бих ти помогнала, ако не те харесвах — каза Илейн. Мисля, че не правиш нищо, от което да се срамуваш.
Той не отговори.
— А сега тръгвай — продължи тя. — Тръгвай. Когато можеш, ми се обади.
ГЛАВА 22
Ресторантът се намираше на разклона на пътя. В предутринния здрач червеният надпис на покрива му изглеждаше розов.
Блейк закуцука по-бързо. Щеше да има възможност да се стопли, докато си почива, и да се снабди с храна.
Сандвичите, които му беше донесла Илейн, го подкрепяха през дългата нощ, но сега отново бе гладен. С настъпването на сутринта трябваше да намери място, където да поспи и в същото време да е на скрито — навярно копа сено. Той се зачуди дали все още има копи сено, или от Земята, която познаваше, бяха изчезнали дори такива прости неща.
От север вееше силен вятър и той вдигна качулката. Ремъците на раницата протриваха раменете му и той се опита да ги намести, да намери участък от кожата си, който да не е ожулен, но изглежда, такъв не беше останал.
Най-после наближи Ресторанта, пресече паркинга и се изкачи по стълбището до вратата. Беше пусто. Тезгяхът лъщеше до блясък, хромът на кафеварката блестеше на светлината на лампите, които висяха от тавана.
— Как сте? — попита Ресторанта с тръбния глас на духовита сервитьорка. — Какво ще желаете тази сутрин?
Блейк се огледа, не видя никого, после осъзна ситуацията. Още един робот като летящите къщи. Прекоси помещението и седна на едно от столчетата.
— Питка — каза той. — И бекон. И кафе. Смъкна раницата и я пусна на пода до столчето.
— Подранили сте май — констатира Ресторанта. — Не ми казвайте, че сте вървели цяла нощ.
— Не цяла нощ — отвърна Блейк. — Просто станах рано.
— Вече не виждам много като вас — рече Ресторанта. — С какво се занимаваш, приятел?
— Пописвам по малко — каза Блейк. — Поне се опитвам.
— Е — каза Ресторанта, — поне обикаляш страната. А пък аз съм закотвен тук. Не съм видял абсолютно нищо. Само слушам разговори. Не че не обичам да слушам разговори — припряно допълни той. — Поне имам с какво да запълвам ума си.
Един чучур изля тесто в тигана, после се придвижи по релса, за да повтори още два пъти същата операция, и бързо се върна на първоначалното си място. Монтираната до кафеварката метална ръка се разгъна, протегна се и натисна един лост. Оттам се появиха три резена бекон и цопнаха в тигана. Ръката сръчно се наведе и ги строи в редица.
— Сега ли ще искате кафето? — попита Ресторанта.
— Да, моля — отвърна Блейк.
Металната ръка взе една чаша, постави я под кранчето на кафеварката и се вдигна, за да активира чучура. Кафето потече и напълни чашата, ръката се завъртя, постави я пред Блейк, после се спусна под тезгяха, появи се със сребърна захарница и любезно я побутна към него.
— Сметана? — попита Ресторанта.
— Не, благодаря — отвърна Блейк.
— Онзи ден чух една интересна история — рече Ресторанта. — Разказа ми я някакъв тип. Изглежда, че…
Вратата зад Блейк се отвори и Ресторанта изпищя:
— Не! Не! Изчезвай! Колко пъти трябва да ти казвам, никога да не влизаш, когато имам клиенти?
— Наминах да видя клиента ти — отвърна един писукащ глас, който накара Блейк да се обърне.
На вратата стоеше един брауни. Ясните му мънистени очи блестяха, от високия, напомнящ на кубе череп, стърчаха завършващите с пискюлчета уши. Панталоните му бяха на зелени и розови райета.
— Аз го храня — извика Ресторанта. — Търпя го. Казват, че носели късмет, но този ми причинява само проблеми. Пълен е с трикове. Нахален е. Не ме уважава…
— Това е, защото се правиш на човек — каза съществото — и забравяш, че не си такъв, а само заместител на човек, че отнемаш честния труд, който би могъл да върши някой човек. Защо изобщо някой трябва да те уважава?
— Повече никакво подаяние за теб! — изпищя Ресторанта. — Никакво преспиване тук в студените нощи. Не искай повече нищо от мен. До гуша ми дойде от теб.
Съществото не обърна внимание на тирадата, енергично пресече помещението, спря и официално се поклони на Блейк.
— Добро утро, почитаеми господине. Надявам се, че се чувствате добре. Можете да ми казвате Брауни.
— Приятно ми е — отвърна Блейк. Беше развеселен и в същото време изпитваше някакво дълбоко предчувствие. — Искаш ли да закусваш с мен?
— С удоволствие — отвърна Брауни, подскочи върху столчето до Блейк и се намести на него с увиснали във въздуха крака. — Ще хапна същото като вас. Изключително великодушно и любезно от ваша страна е, че ме поканихте, защото умирам от глад.
— Чу приятеля ми — обърна се Блейк към Ресторанта. — Ще яде същото като мен.
— Вие ли ще платите за него? — попита Ресторанта.
— Разбира се.
Механичната ръка се вдигна и чучурът започна да излива нови порции тесто.
— Удоволствие е да ядеш нормална храна — поверително каза Брауни на Блейк. — Повечето хора ми дават отпадъци. И макар че гладът не подбира, понякога вътрешното ми същество копнее за повече внимание.
— Не му позволявайте да ви измами — предупреди Ресторанта. — Платете му за тази закуска, щом трябва, но после се избавете от него. Не го оставяйте да се залепи за вас или ще ви изсмуче докрай.
— Машините — каза Брауни — нямат чувства. Не познават по-фините инстинкти. Безчувствени са за страданията, на онези, на които са създадени да служат и нямат душа.
— Нито пък ти, езическо извънземно такова — разбесня се Ресторанта. — Ти си измамник, крадец и паразит. Използваш безмилостно човечеството, неблагодарен си и не знаеш кога да спреш.
Брауни сведе мънистените си очи към Блейк и вдигна ръце с дланите нагоре в безпомощен жест.
— Такъв си — огорчено каза Ресторанта; — Всяка дума, която казах, е чистата истина.
Ръката загреба първите три питки, постави ги в чиния, нареди резените бекон до тях, натисна един бутон и с изключителна сръчност подхвана трите парчета масло, които изскочиха от един улей. После постави чинията пред Блейк, спусна се под тезгяха и се появи с кана сироп. Носът на Брауни се сбърчи от
