орда ченгета.
„Търсачо — каза Променливия, — може би сме в беда. Тя се забави прекалено дълго.“
„Има и други начини — отвърна Търсача. — Ако тя ни провали, ще намерим други начини.“
„Ако пристигне полиция — продължи Променливия, — ще трябва да се превърнем в теб. Никога не бих могъл да избягам от тях. Не виждам много добре в тъмното, болят ме краката и…“
„Когато поискаш — прекъсна го Търсача. — Ще бъда готов. Само ми кажи.“
В ниското се обади миеща мечка. Блейк потръпна.
„Още десет минути — помисли си той. — Давам и още десет минути. Ако дотогава не дойде, ще изчезваме оттук.“
И се зачуди как ще разбере, че са изтекли десет минути, без часовник.
Клечеше нещастен, разколебан, самотен. Извънземен. Извънземен в един свят на същества, чието тяло носеше. Имаше ли изобщо някакво място, не само на тази планета, а в цялата Вселена, за него?
„Аз съм човек — беше казал той на Мислителя. — Настоявам, че съм човек.“
Но какво право имаше да настоява?
„Спокойно, момче — каза Търсача. — Спокойно. Спокойно. Спокойно.“
Времето минаваше. Миещата мечка мълчеше. Някъде в гората зацвъртя птичка, разбудена и смутена от някаква дебнеща я опасност или въображаема заплаха.
По настланата ивица бавно се приближи кола и спря до тротоара срещу телефонната кабина. Клаксонът и тихо сигнализира.
Блейк се изправи иззад храстите, махна с ръка и тихо извика:
— Насам.
Вратата на автомобила се отвори и оттам излезе Илейн. Носеше вързоп.
Момичето мина покрай телефонната кабина, насочи се към храстите и на три метра от него спря.
— Дръжте — каза тя и му подхвърли вързопа.
С вцепенени от студ пръсти Блейк го развърза и се намъкна в дрехите. Сандалите бяха здрави, робата — от черна вълна, с качулка. Щом се облече, излезе от храстите и тръгна към нея.
— Благодаря — каза Блейк. Почти бях замръзнал.
— Съжалявам, че се забавих толкова — рече тя. — През цялото време си мислех, че умирате от студ. Но трябваше да намеря нещата.
— Какви неща?
— Нещата, които ще ви трябват.
— Не разбирам — каза той.
— Нали казахте, че бягате. Имате нужда не само от дрехи. Хайде, елате в колата. Пуснала съм отоплението. Вътре е топло. Блейк се отдръпна и каза:
— Не. Не разбирате ли? Не мога да ви забърквам повече. Не че не съм ви признателен…
— Глупости — прекъсна го тя. — Вие сте доброто ми дело за днес. Той се загърна по-здраво в робата. — Вижте — каза тя, — вие замръзвате. Влезте в колата.
Блейк се поколеба. Беше му студено, а в колата бе топло.
— Хайде — настоя Илейн.
Той тръгна с нея към автомобила, изчака, докато тя влезе и седне зад волана, после се вмъкна и затвори вратата. Гореща вълна обля глезените му. Илейн превключи скоростния лост и колата потегли.
— Не мога да остана спряла тук — поясни тя. — Някой ще съобщи за мен или ще дойде да види какво става. Тъй че трябва да продължим да се движим. Документите ми са в ред. Искате ли да отидете някъде?
Той поклати глава. Дори не му бе идвало наум къде възнамерява да отиде.
— Извън Вашингтон навярно?
— Точно така — отвърна той. Това поне беше някакво начало.
— Можете ли да ми разкажете какво се случи, Андрю?
— Не съвсем — отвърна той. — Ако ви разкажа, сигурно ще спрете колата и ще ме изхвърлите навън.
Тя се засмя.
— Не се опитвайте да драматизирате нещата каквито и да са те. Ще обърна и ще поема на запад. Това устройва ли ви?
— Напълно — отвърна той. — Там има къде да се скрия.
— Колко време — искам да кажа, колко време смятате, че ще трябва да се криете?
— Не знам — отвърна той.
— Знаете ли какво си мисля? Изобщо не вярвам, че ще успеете да се скриете. Някой ще ви открие. Единственият ви шанс е постоянно да се движите и да не оставате за дълго никъде.
— Много ли сте мислили по въпроса?
— Не. Просто е логично. Робата, която ви донесох — една от вълнените роби, с които татко толкова се гордее — е като онези, които носят пътуващите студенти.
— Пътуващи студенти ли?
— О, постоянно забравям. Все още не сте влезли в крачка с всичко, което става. Те не са истински студенти, а артистични безделници. Скитат, някои от тях рисуват, други пишат книги, а трети стихове — нали знаете, всякакви подобни артистични изяви. Не са много, но са достатъчно, за да ги разпознават. И никой, разбира се, не им обръща внимание. Можете да си сложите качулката и никой няма да може да види добре лицето ви. Не че някой изобщо ще се опита.
— И смятате, че трябва да стана пътуващ студент?
Тя не обърна внимание на забележката му.
— Намерих ви една стара раница, като онези, който използват те. Няколко тефтера, моливи и една-две книги за четене. Най-добре е да ги погледнете, за да знаете какви са. Нали разбирате, независимо дали ви харесва, вие ще бъдете писател. При първа възможност надраскайте някоя и друга страница. Така че ако някой ви попита, да изглеждате истински.
Той се наслаждаваше на топлината. Илейн зави и се насочи на запад. На фона на небето се издигаха огромни жилищни блокове.
— Бръкнете в отделението вдясно от вас — каза тя. — Сигурно сте гладен. Направих няколко сандвича и напълних термос с кафе.
Той извади пакета, отвори го, взе си сандвич и с пълна уста каза:
— Наистина съм гладен.
— Така си и мислех — отвърна Илейн.
Колата се носеше напред. Жилищните блокове оредяваха. Тук-там се виждаха малки села с решетките на единични къщи.
— Можех да ви намеря гравитолет — каза тя. — Навярно дори автомобил. Но и за двете трябват документи, а и лесно се проследяват. Освен това никой не обръща голямо внимание на човек, който пътува пеш. Така ще сте в безопасност.
— Илейн — попита той, — защо толкова се безпокоите за мен? Не съм ви молил за това.
— Не знам — отвърна тя. — Предполагам, защото сте изживели много тежки моменти. Докарали са ви от космоса, после са ви отвели в болница, където са ви преглеждали и изследвали. Пуснали са ви за кратко на свобода в онова малко селце, после отново са ви прибрали.
— Просто правеха за мен, каквото, могат.
— Да, знам. Но сигурно не е било приятно. Не ви обвинявам, че сте избягали. Известно време пътуваха в тишина. Блейк изяде сандвичите и пийна малко кафе.
— Ами този вълк? — ненадейно попита тя. — Какво знаете за него? Казаха, че било вълк.
— Доколкото знам, не е било вълк — отвърна той и се утеши, че от техническа гледна точка е прав. Търсача не беше вълк.
— В болницата е настъпило ужасно вълнение — продължи Илейн. — Извикаха сенатора по телефона.
— Аз ли съм причината за вълнението, или вълкът? — попита той.
— Не знам. Когато излязох, сенаторът още не се бе върнал.
