причината. Не беше в състояние обаче да намери думите, защото не разбираше какво става с него и се страхуваше, че обясненията му щяха да прозвучат объркано, дори и да знаеше какво иска да и каже.
Той все още носеше лъка и колчанът със стрели висеше през рамото му, макар вече да го правеше само по навик, тъй като повече не се нуждаеше от тях. Запита се, докато крачеше, колко време ги е носил, дори когато реално не са му били необходими.
Над дърветата той съзря най-горните етажи и многобройните комини върху покрива на голямата къща, тъмен силует на фона на нощното небе. Докато заобикаляше група дървета, която се врязваше в нивата, той видя бляскавия, метален предмет, приклекнал там. Гледката го накара да спре и да се сниши, сякаш лъскавото нещо криеше непозната опасност. Докато се привеждаше, той разбра какво беше това — машина, която пренася хора от звездите. Вечерна звезда му бе разказала за заплахата, която този кораб представлява за Земята и който в онзи момент вече се насочваше към планетата. А ето, че по време на краткото му отсъствие, той беше пристигнал. Почувства разтърсващ страх да го сграбчва, когато видя неясните очертания на нечий силует да се мярка зад кораба.
Отстъпи крачка назад и още една, но силуетът се измъкна иззад кораба. Странното беше, че корабът го скриваше, защото той всъщност бе по-голям от него. Беше огромен и приличаше на сянка, около която се излъчваше бруталност, и докато се накланяше към него, той разбра, че не може да избяга, независимо какво разстояние бе изминал. Отдавна бе разбрал, че от него е невъзможно да се избяга. Изобщо не биваше да се опитва да го прави.
Черния скитник направи още една огромна крачка и Дейвид понечи да избяга, но внезапно се извъртя и се изправи с лице към настъпващата сянка. Ако избягам — си мислеше си той, ще продължа да бягам и никога няма да спра. Животът му щеше да мине в непрестанно бягство, както неговият народ вечно беше бягал, бягал, бягал… Сега вече нямаше повече нужда да бяга.
Сянката приближаваше и той можа да я разгледа по-добре, макар че тя се привеждаше напред и хищно посягаше към него. Видя крака като дънери, масивен торс, малка главичка и хищни ръце, готови да го сграбчат.
И в този момент сянката не беше вече Черния скитник, а мечката гризли, която се надигаше от речното корито и се надвесваше над него, прекалено близо за да може да опъне тетивата. Без дори да мисли, ръката му се плъзна назад и сграбчи една стрела, лъкът се огъна и душата му, или нещото вътре в него, се отприщи навън.
Сянката не падна, както се бе проснала мечката гризли. Поколеба се, наклони се напред, посягайки към него; тетивата опъна най-острата стрела почти до ухото му. Скитника се килна встрани, стрелата изсвири и улучи лъскавия кораб с метален звън. Скитника вече не беше там.
Дейвид Хънт свали лъка и остана така, разтреперан. Отпусна се тежко на колене, с тръпнещи мускули и опънати нерви, и се сви в очакване напрежението да се изцеди от тялото му. Кутията е червеи помръдна по-близо, притисна се силно до него и протегна пипало. Обви го здраво, изпращайки му небивало успокоение.
33.
— Каква е тази персона? — попита Ренълдс.
— Казва се Стенли — обясни Джейсън. — Той е робот от Проекта. Казахме ви за Проекта, ако си спомняте…
— О, да — рече Харисън, — супер роботът, построен от неговите по-нисши братя.
— Протестирам срещу вашия тон — каза остро Еремия. — Няма защо да бъдете толкова надменни. Това, което този робот и неговите събратя правят, е напълно в традицията на вашите технологии да се строи все по мащабно и с все по-голямо въображение.
— Моля — каза Харисън, — но той се втурна тук и…
— Той беше поканен — поясни Джейсън студено. — Той идва отдалеч. Току-що пристига.
— Със съобщение?
— От Проекта — каза Стенли.
— Какво е това съобщение? — попита Харисън.
— Най-напред трябва да поясня нещо — каза Стенли. — От няколко години Проекта е във връзка с висш разум някъде в центъра на галактиката.
— Да — кимна Ренълдс. — Казаха ни за това.
— Съобщението, което нося — каза Стенли, — е от този разум.
— И какво общо има то със ситуацията тук? — попита Ренълдс. — Та това е абсурдно!
— Има нещо общо с вас — отвърна Стенли.
— Но как би могъл да знае? Какво би могъл той да знае за ситуацията тук? Наистина, един мощен извънземен разум не би се тревожил…
— Съобщението, отправено към вас и останалите от вашия екипаж, е следното: „Оставете Земята на спокойствие. Не се разрешава никаква намеса. И Земята е част от експеримента.“
— Нищо не разбирам — сърдито извика Харисън. — Какъв експеримент? За какво говори той? Това изобщо няма смисъл. Наистина имаме право да знаем.
Стенли извади някаква сгъната хартия и я запрати през масата към Ренълдс.
— Има и копие от съобщението, току-що разпечатано.
Ренълдс вдигна хартията и я погледна.
— Така пише. Но не виждам смисъла. Ако пак блъфирате…
— Това е Принципа — промълви Джейсън. — Това предрешава въпроса. Чудехме се, но сега знаем със сигурност. Проекта разговаря с Принципа.
— Принципа! — извика Харисън. — Какво значи всичко това? Ние не знаем нищо за никакъв Принцип. Той не означава нищо за нас.
— Не мисля, че значи нещо за вас — въздъхна Джон. — Трябваше да ви обясним, но имаше толкова други неща да си кажем. Ако се разположите по-удобно, ще ви разкажа за него.
— Поредната измислена история — изрече сърдито Харисън. — Първо, фалшиво съобщение, а сега пък приказки. Хора, вие за глупаци ли ни вземате…
— Сега вече това няма значение — каза Джейсън.
— Няма значение какво мислите вие. Нищо вече не е в нашите ръце, нито пък във вашите.
Джон беше точен в своето предположение, каза си Джейсън. Хората на Земята наистина са част от експеримент. Както или почти както човекът бактериолог или вирусолог би експериментирал с колония бактерии или вируси. А щом това е така, констатира той, изпаднал в лек шок, хората в тази къща и малката група индианци, както и малцината, останали на Западния бряг, не са били пропуснати. По-скоро, те съзнателно са били оставени като част от експеримента, като контролна посявка, може би.
Джон бе казал, че досега Принципа вероятно е разбрал, че човечеството като цяло се развива в правилна посока, но изправен пред последното разкритие, да е осъзнал, че отделните негови части са претърпели мутации. Защото тук имаше три човешки типа — хората от тази къща, индианците и хората от брега. И от тези трите две са били успешни в своята мутация, а другата се бе разпръснала като семена на вятъра. Макар че, не, каза си той, това заключение не е вярно, защото забравям Дейвид Хънт. Като си мислеше за него, той си спомни, че преди една или две седмици музикалните дървета внезапно бяха върнали своята фина настройка, както и невероятния слух, който бе достигнал до него чрез Тачър в същия този следобед. Как така, учуди се той, роботите засичат слуховете преди който и да е друг да ги научи.
А и роботите. Не три различни типа, а четири. Кой от тях бе според замисъла на Принципа, запита се Джейсън развеселено. Той би се обзаложил на каквото и да е (и бе сигурен, че ще спечели), че Принципа не бе взел под внимание роботите. Макар че роботите малко го плашеха. Що за изобретение беше това нещо, което можеше да разговаря с Принципа и да предава неговите послания? И защо Принципа го бе избрал за свой говорител? Просто защото той бе там, под ръка? Или имаше и сходство, разбиране между тях, което не съществуваше между Принципа и човека или която и да е биологическа форма на живот? Той изтръпна при тази мисъл.
— Спомняш ли си — обърна се той към Стенли, — ти най-напред ни каза, че не можете да ни помогнете.
