задължения, пое товар, който ние намерихме за прекалено тежък и непосилен, товар, който не си струва да носим.
— Ние търсим истината — обясни Езекия. — Отстояваме вярата.
— Всичко може да е както го представяте — рече Ренълдс, без да обръща внимание на Езекия. — Но по-важно е, че се противопоставяте на нашето заселване на Земята, на повторното и колонизиране. Вероятно тези, които биха пожелали да дойдат, няма да са много. Вие не искате да приемете даже няколко от нас. Но вие не сте собственици на Земята. Тя не е ваше владение и вие нямате право да се разпореждате с нея…
— Освен когато настъпи рязка промяна и се появи нова технологична заплаха за Земята — каза Джейсън. — Макар че аз и Марта не можем да приведем силни логични аргументи, ние сме обитателите на тази къща и нашето мнение е от значение. Останалите са в космоса. Когато нас с Марта няма да ни има, тази къща ще остане празна и отсега знам, че едва ли ще се намери някой, наистина загрижен за нея. Земята се върна към своите първични богатства и за мен ще бъде страшно да я видя отново ограбена и опустошена. Веднъж вече и причинихме това, а един път е повече от достатъчно. Над Земята не трябва да тегне двойна заплаха. Вярно е, че аз подхождам емоционално към въпроса. Но има мнозина други, за които той действително е съдбовен. Някога индианците са владели този континент, после белите са им го отнели. Ние ги избихме и ги ограбихме. Изблъскахме ги в резервати, а онези, които избягнаха резерватите, принудихме да живеят като в гета. Сега те са се върнали към стария си начин на живот и живеят дори по- добре отпреди, защото се поучиха от нас и държат на традициите си. Те също не трябва да са двойно заплашени. Те трябва да бъдат оставени на спокойствие.
— Ако се съгласим — не се отказваше Харисън — да оставим този континент на спокойствие, а се настаним на другите…
— В миналото — каза Джейсън — ние сключихме договори с индианците. Докато реките текат, докато вятърът духа, казахме ние, договорите ще се спазват. Ала изобщо не ги спазихме. Нито пък вашите споразумения ще бъдат спазени. Няколкостотин години може би, а по вероятно и по-малко. Дори още в началото ще започнете да се намесвате. Ще искате да установите търговски контакти. Ще нарушавате старите споразумения и ще сключвате нови и всеки път индианците ще получават все по малко. Позната история. Технологичната цивилизация никога не е напълно удовлетворена. Тя се основава на изгодата и развитието, но по неин собствен патент. Тя или трябва да се разширява, или ще загине. Дори да сте искрени в своите обещания, дори да имате намерение да ги изпълните, вие няма да можете да го сторите.
— Ще се борим с вас — изрече спокойно Червения облак. — Не бихме искали да воюваме, но ако бъдем принудени… Ще загубим битката, дори отсега го знаем. И все пак, ще се борим — ако рало заоре земята ни, ако дърво бъде отсечено, ако колело се завърти…
— Вие сте луди! — извика Харисън. — Всички сте полудели. Как ще се биете с нас! Със стрели и лъкове?!
— Казах ви — повтори Хорас Червения облак. — Знаем, че ще загубим.
— И ни отказвате достъп до планетата — произнесе мрачно Харисън, обръщайки се към Джейсън. — Това не е ваша планета, че да се разпореждате. Колкото е ваша, толкова е и наша.
— Не можем да ви забраним достъп, планетата не е затворена — каза Джейсън. — Нямаме юридическо, а и морално право, на което да се позовем. Но ви моля, в името на общия разум, да стоите далеч от нас. Имате други планети, а ще завладеете и нови…
— Но това е нашата планета! — възкликна Ренълдс. — Тя ни е очаквала през всичките тези години. Вие, шепа хора, не можете да спрете цялата човешката раса да си върне своето. Ние бяхме отвлечени насила. Не сме я изоставяли. През цялото време мислехме за нея като за наш дом.
— Не можете да очаквате да ви повярваме — хладно отвърна Джейсън. — Не ни пробутвайте приказката за прокудените, които се завръщат благодарни на родния бряг. Позволете ми да ви кажа какво мисля.
— Да, моля ви, кажете — настоя Ренълдс.
— Мисля — отвърна Джейсън, — че сте знаели местонахождението на Земята от години, но не сте се интересували от нея. Знаели сте, че на нея почти не са останали ценни неща, че тя не предлага нищо друго, освен място за живеене. И тогава, по някакъв начин, до вас достига слухът за хората, останали на Земята, и как те могат да пътуват между звездите без ничия помощ — да се озовават, където поискат само за миг, и как разговарят помежду си телепатично, преодолявайки огромни разстояния. Може би при първия слух не сте могли да си го представите, но после до вас достигали и други слухове и картината ставала все по-пълна и точна. И тогава сте си помислили, че ако можете да добавите и тези способности към вашата техника, ще се развиете по-бързо, ще увеличите печалбите си, ще станете по-могъщи. И едва тогава сте решили да се върнете на Земята.
— Не виждам смисъл в това, което казвате — рече Харисън. — Факт е, че сме тук.
— Смисълът е следният: не ни заплашвайте, че ще установите контрол върху Земята, не мислете, че блъфираме и че накрая ще отстъпим и ще ви предадем нашите парапсихични умения, само и само да ви попречим да колонизирате Земята.
— И ако все пак решим да я колонизираме?
— Все някога ще я колонизирате. Няма как да ви спрем. Хората на Червения облак ще бъдат пометени. Мечтата на роботите ще бъде унищожена. Две култури, качествено различни от вашата, ще бъдат съсипани и вие ще имате в ръцете си една планета без стойност.
— Не, не без стойност — каза Ренълдс. — Трябва да ни се доверите заради прогреса, който сме постигнали. Заради това, което сега притежаваме. Земята ще придобие икономическа стойност като преден пост, като база, като земеделска планета. Ще си струва усилията.
Свещите закапаха от вятъра, който повя от някъде и настъпи мълчание. Всичко бе казано. Безполезно е да се говори повече, помисли си Джейсън. Той знаеше, че това бе краят на разговора. Нямаше съчувствие у тези двама мъже отсреща. Те, естествено, чудесно осъзнаваха залога, но разсъждаваха хладно, сурово и бяха готови да го използват в своя полза. Те бяха изпратени с определена мисия, тези двамата тук и онези на кораба, който обикаляше в орбита около Земята. Да, те бяха изпратени да изпълнят задачата и имаха твърдото намерение да го сторят. Не ги интересуваше какво може да стане, когато приключат мисията си — това никога не бе имало значение за тях, нито сега, нито в миналото. Общества са били смазвани, култури — изтривани, човешки животи и надежди — употребявани, благоразумието — цинично пренебрегвано. Всичко това е било жертвано в името на прогреса. А какво представлява, питаше се той, този прогрес? Как да бъде определен? Просто само мощ ли е, или включва още нещо?
Някъде се затръшна врата и мразовит есенен въздух нахлу в стаята. Чуха се стъпки, които пресичаха коридора и през прага енергично прекрачи робот, проблясващ в ритъма на своето движение.
Джейсън скочи на крака.
— Стенли! — извика той — Радвам се, че можа да дойдеш, макар и да се страхувам, че вече е късно.
Стенли посочи двамата отсреща.
— Вие ли сте онези? — попита той.
— Да, те са — изпревари ги Джейсън. — Бих искал да се запознаеш…
Роботът прекъсна представянето.
— Господа — изрече той официално, — имам съобщение за вас.
32.
Той заслиза надолу по хребета, който опасваше реката. Крачеше устремено в хладната есенна нощ. Накрая нагази в царевичната нива, където кръстците се изправяха като призрачни вигвами на лунната светлина. Зад гърба му скимтящото същество се изгърбваше в усилието си да не изостава от него, влачейки се по петите му. Някъде отвъд нивата се разнасяше самотният хохот на миеща се мечка.
Дейвид Хънт се връщаше в голямата къща на скалистия нос, в подножието на който се сливаха двете реки. Сега той можеше да се завърне, защото вече знаеше отговора или поне част от него. Вечерна звезда сигурно го чака — надяваше се да го чака. Трябваше да и кажа, мислеше си той, за заминаването си и за
