добре. Вместо да загубим, ние спечелихме шанс за втори старт. Трябва да призная, че съм малко объркан от това, което направихме при този втори старт, или по-скоро, от това, което вторият старт направи от нас. Защото, наистина, то не бе плод на нашите съзнателни усилия. То просто се случи, не на мен, разбира се, а на другите. Подозирам, че бях твърде стар, твърде незначителен в предходния си живот, за да се случи и на мен. Останах встрани не защото особено много ми се искаше, а защото нямах избор.
По-важният аспект на тази ситуация, според мен, е, че това пътуване до звездите и разговорите из галактиката (Марта прекарва по-голямата част от следобедите си в сладки приказки, преодолявайки светлинни години) е само начало. Може да се окаже, че звездните пътешествия и телепатията са наистина само началото на това, което ни очаква. Те може би са първите лесни стъпки, както оформянето на каменната брадва е било първата крачка към висшите технологии, които по-късно бяха създадени.
Коя е следващата стъпка, питам се аз и не мога да си отговоря. Изглежда като че ли в тези неща няма логика и причината е, че сме прекалено невежи, за да разберем какво влекат след себе си. Праисторическият човек, който започнал да обработва кремъци, нямал представа, когато за първи път ударил по повърхността на камъка, защо каменният блок се разцепва по точно определен начин. Той знаел как да го направи, но не знаел защо става така и, предполагам, не е губил много време, за да си го изясни. Но както разцепването на кремъка става понятно за хората от по-късните епохи, така и механизмът на парапсихичните способности ще стане понятен за хората едва след хилядолетия.
Както стоят нещата сега, мога само да размишлявам върху това. Размишлението е безплодно усилие, съзнавам го, но не мога да се въздържа. Застанал на моя планински връх, аз напрягам очи, за да прозра в бъдещето. Дали ще дойде време, когато, навярно, една раса от богоподобни хора ще може да влияе върху самия строеж на вселената? Ще могат ли да пренареждат атомите, подчинявайки структурата и енергията им само със силата на разума? Дали ще могат да спасят една звезда, придвижвайки я непосредствено в началната и фаза от нейната собствена еволюция, като направят възможно нормалното и и стабилно съществуване? Дали ще могат да проектират планета, превръщайки я от безполезен къс материя в люлка на живот? Дали ще могат да променят генетиката на живите организми само със силата на разума, премоделирайки ги в по-значими и по-съвършени форми на живот? А може би най-важното е дали ще могат да освободят разума на различните проявления на космически интелект от веригите и ограниченията, които мъкне от незапомнени времена в хода на еволюционния цикъл, за да стане по-благоразумен и по- състрадателен?
Приятно е да се мечтае и, разбира се, има надежда човекът да се прояви накрая като фактор в установяването на по-голям порядък във вселената. Но не виждам пътя, по който ще стигнем до това време. Мога да видя началото и да мечтая за желания край, но това, което е между тях, ми убягва. Преди да се стигне дотам, е необходимо да се извърви дълъг път на развитие. Именно законите на това развитие не мога да установя. Разбира се, трябва не само да опознаем, но и да разберем вселената, преди да започнем да и влияем. До способността ни да и въздействаме трябва да ни изведе път, за който нямаме карта. Всичко, по необходимост, става бавно. Трябва да изминем този непознат път стъпка по стъпка. Трябва да израснем качествено и да придобием способност да караме нещата да се случват без помощта на примитивни механични приспособления, а това развитие няма да бъде бързо.
В далечна перспектива, от „планината“ на моята възраст като че ли виждам край, точка, отвъд която не можем или може би няма да поискаме да отидем. Отвъд която, може би, няма да дръзнем да отидем. Но си мисля, че крах, какъвто преживяха технологиите, вече няма да има, ако не настъпи ден, в който някой не се намеси и не прекрати това тук, което става на тази планета. Оставен сам на себе си, човек не би сложил точка. Човек винаги трябва да прави следващата крачка и да открива едва след като я е направил, че тя не е последна. Днес мога да си представя бъдещето само дотам, защото не разполагам с данни да разпростра въображението си отвъд определена точка. Но когато човекът достигне тази точка, където моето въображение е безсилно, той ще разполага с информацията, която ще му позволи да измести тази точка далеч в бъдещето. Няма да има спиране. Ако човекът упорства докрай, няма да бъде спрян. Въпросът според мен е, не дали той ще упорства, а дали има право на това. Потръпвам, когато си представя човека, онова праисторическо чудовище, как продължава да съществува във време и свят, в които не му е мястото…
31.
— Не знам — каза Харисън и погледна Джейсън. — Как мога да ви убедя? Искаме само да изпратим малка група хора тук, за да изучат парапсихическите ви способности, в замяна, на което…
— Вече ви казах — настоя Джейсън, — че тези умения не могат да се придобиват чрез обучение. Очевидно отказвате да повярвате в това.
— Мисля — каза Харисън, — че блъфирате. Е, добре, блъфирате. Какво повече искате? Кажете, какво искате?
— Не притежавате нищо ценно, което да поискаме — каза Джейсън. — Това е другото, в което няма да повярвате. Нека да ви го кажа още веднъж. Човек или притежава парапсихични способности, или не. Или цивилизацията му е технологична, или не е. Те взаимно се изключват, защото докато човек държи на технологиите, той не може да придобие парапсихични способности. От друга страна, веднъж придобил ги, той няма нужда от технологии. Не искаме никой от вас да дойде тук под предлог, че ще изучава това, което знаем или можем, даже и да сте искрени в намеренията си. Казвате, малка група. Е, в началото ще бъде малка, после ще дойдат още малко и още малко. А когато разберете, че няма как да овладеете тези способности, е, тогава ще се преселите тук. Това е поведенческият модел на технологичното общество — да заграбва и да потиска, да заграбва и да потиска…
— Но ако сме искрени? — запротестира Ренълдс. — Ако наистина го искаме, а, разбира се, ние точно това искаме. Ние сме честни към вас.
— Казах ви, че няма да стане — бе категоричен Джейсън. — Ако искате да придобиете парапсихични способности, не е задължително да идвате на Земята. Нека онези, които искат да ги притежават, да се лишат от всичко, което имат, и да живеят така две хиляди години. В края на този период може и да дочакат резултати, макар и да не ви го гарантирам. Ние не подозирахме нищо, докато не ни се случи. За нас беше по-лесно, отколкото ще бъде за вас. Разликата е в отношението на хората, които целенасочено работят в тази посока, и това може да осуети придобиването на такива способности.
— Това, за което говорите — намеси се Джон, — е една комбинация от нашия и вашия начин на живот. Вие виждате голямо предимство и за двете страни, ако намеренията ви се осъществят. Ако някои от вашите хора открият пътя, вие ще си мислите, че сте постигнали целта. Но няма да е така. Ако някои от вас придобият парапсихични способности, те ще се отчуждят и ще имат към вас същото отношение, каквото имаме ние сега.
Харисън изгледа бавно и последователно всеки един от седящите около масата.
— Вашето високомерие е ужасяващо — не се сдържа той.
— Не сме високомерни — възрази Марта. — Високомерието ни е абсолютно чуждо.
— Високомерни сте — настоя Харисън. — Приемате, че сега живеете по-добре отпреди. Колко по-добре, не знам. Презирате техниката. Гледате на нея с надменност, а може би повече с паника, забравяйки, че ако не беше техниката, всички щяхме още да клечим в пещерите.
— А може би — каза Джейсън — ако не бяхме задръстили живота си с машини…
— Но не сте сигурни…
— Не, разбира се, че не сме — отвърна Джейсън.
— Тогава да забравим нашия спор — каза Харисън. — Защо да не можем…
— Обяснихме ви нашата позиция — не отстъпи Джейсън. — Трябва да ни вярвате, когато ви казваме, че не можем да ви научим на парапсихология. Това е нещо, което не може да се усвои. Трябва да го откриете вътре в себе си. И трябва да ни вярвате, когато ви казваме, че не искаме никакви свръхтехнологии. Ние, хората от тази къща, нямаме нужда от тях. Индианците не смеят да се докосват до машини, защото те ще съсипят живота им. Те живеят заедно с природата, а не за нейна сметка.
Вземат, каквото тя им дава, не я опустошават безогледно, за да се прехранват. Не мога да говоря от името на роботите. Но подозирам, че вече са изнамерили собствени технологии.
— Тук има един от тях — обади се Ренълдс. — Не е нужно да говорите от тяхно име.
— Този, който е тук — каза Джейсън, — е повече човек, отколкото робот. Той извършва човешки
