— Сигурно е прав — промълви замислено Джейсън. — Трилобитите също са били временен фактор. Както и динозаврите. Роботите имат всички основания да вярват, че ще ни надживеят.
— Ако е така. — каза Червеният облак, — пада им се.
29.
Те пристигнаха призори и малкият им летателен апарат кацна меко в царевичната нива. Докато се приземяваше, машината помете и разпиля един кръстец и размаза три тикви. Малката група посрещачи, състояща се от четирима човека и един робот, ги чакаше в самия край на нивата. Джейсън знаеше, че наоколо са се изпокрили и други роботи, които наблюдаваха със страхопочитание машината, слязла от небето. Когато люкът се отвори, двама мъже се подадоха навън. Бяха високи и слаби, облечени в прости сиви панталони и якета, с кепета на главата.
Джейсън закрачи през нивата към тях. Те се упътиха да го посрещнат.
— Вие сте Джейсън Уитни, нали? — каза единият от тях. — Този, с когото разговаряхме снощи.
— Да, аз съм — отвърна Джейсън. — Добре дошли отново на Земята.
— Казвам се Ренълдс — каза единият от пришълците и протегна ръката си. — А това е Харисън.
Джейсън им стисна ръцете.
— Ние не сме въоръжени — каза Харисън, — но имаме защита. Речта му звучеше почти ритуално.
— Нямате нужда от защита тук — успокои го Джейсън. — Ние сме високо цивилизовани. Не сме склонни към насилие.
— Никога не се знае — измърмори Харисън. — В края на краищата ние сме били разделени няколко хиляди години, време, достатъчно, за да се променим. Разбира се, срещата не е като с извънземни, макар и да не е много по-различна в някои отношения. Миналата нощ, господин Уитни, се опитахте да ни заблудите.
— Не разбирам…
— Думите ви целяха да ни накарат да повярваме, че не сте бил уведомен за нашето пристигане. Не знам как е станало, но очевидно сте знаели. Вие не показахте никаква изненада, а ако не знаехте, щяхте да сте изненадан. Опитахте се да представите пристигането ни като нещо с незначителни последици.
— А със значителни ли последици ли ще бъде? — не се стърпя Джейсън.
— Можем да ви предложим много.
— Ние сме доволни и от малкото, което имаме.
— Лъчът — продължи Харисън. — Лъчът нямаше да е включен, ако не вярвахте, че там има някой. В тази част на галактиката няма голямо движение.
— Вие, господа, изглежда, сте напълно убедени във вашите умозаключения, щом си позволявате да бъдете груби.
— Не искаме да бъдем груби — намеси се Ренълдс. — Държим на разбирателството. Вие се опитахте да ни заблудите и си помислихме, че ако ви кажем, че ситуацията ни е ясна, това може да разчисти пътя за по-нататъшни разговори.
— Вие сте наши гости — каза Джейсън — и аз нямам намерение да споря с вас. Ако вярвате в това, което казвате, тогава няма начин да ви убедя в обратното, а и наистина няма причина да го правя.
— Ние малко се изненадахме — небрежно подхвърли Харисън, — когато преди известно време научихме, че на Земята все още има хора. Допускахме, разбира се, че трябва да има роботи, защото това, което ни отведе, подмина роботите. Но мислехме, че не са останали човешки същества. Мислехме, че те са ни евакуирали всичките.
— Те? — учуди се Джейсън. — Значи знаете кой го е направил.
— Съвсем не — каза Харисън. — Като казвам „те“, мога да бъда обвинен в персонифициране на някаква сила, която въобще не е персонална. Надявахме се, че вие може да имате някаква представа. Знаем, че пътувате надалече. Много по-надалече от нас.
Значи те знаеха за звездните пътешествия, помисли си Джейсън мрачно. Прекалено много искаше, надявайки се да не са научили.
— Не и аз — каза той. — Никога не съм напускал Земята. Останах си вкъщи.
— Но другите я напуснаха.
— Да — кимна Джейсън. — Мнозина го сториха.
— И вие поддържате връзка с тях? Посредством телепатия ли?
— Да, разбира се.
Нямаше смисъл да отрича. Бяха узнали цялата история. Може би не бяха я чули наведнъж. Едва ли някой им я бе разказвал. А може би бяха научили само малки късчета от нея и ги бяха сглобили. Една шепа факти, и ето ти историята. Нова способност ли е това, помисли си той, или са станали по-добри психолози и прогностици?
— Трябваше по-рано да се съберем — каза Харисън.
— Не разбирам…
— Е, човече — рече Харисън. — Вие сте се справили и ние сме се справили. А заедно…
— Моля — прекъсна го Джейсън. — Другите ни чакат. Не можем да стоим тук и да си говорим. След като се запознаете с тях, ще закусим. Тачър приготвя палачинки.
30.
…Когато един човек остарява (а аз остарявам), изглежда като че ли той изкачва планина и оставя другите зад гърба си, макар да подозирам, че ако спре и се замисли над това, ще разбере, че всъщност той е изоставеният. В моя случай ситуацията не е точно такава, защото аз и другите бяхме изоставени преди три хиляди години. Но в нормалната човешка общност, каквато бяхме преди изчезването на хората, старците се чувстваха изоставяни. Старите им приятели умираха, местеха се или просто заминаваха, толкова тихо и незабелязано, подобно на сухи листа, отнесени от вятъра, че не липсваха никому до онзи момент, в който откриваха с известна тъга и удивление, че не могат да ги намерят никъде, че от дълго време вече ги няма. Той (старият човек) може да пита някого къде са отишли или какво им се е случило, ала когато не получи отговор, ще спре да пита повече. Защото възрастните в действителност не обръщат внимание на тези неща. По един странен начин те остават затворени в себе си. Нуждаят се от прекалено малко и се интересуват прекалено малко. Изкачват планината, която никой друг не вижда, и докато се изкачват, ценните неща, на които са държали през целия си живот, започват да губят значение за тях. Докато се катерят все по-високо и по-високо, раницата на гърба им се изпразва, но сигурно не става по-лека откогато и да било и те откриват развеселени, че малкото останало в нея са тъкмо онези незаменими неща, които са събирали през целия си живот. Когато разсъждават за това, те много се изненадват, че на възрастните се пада да отсяват плявата, която са мъкнали цял живот, уверени, че е някаква ценност. Когато достигнат до върха на планината, те откриват, че виждат по-далеч и по-ясно, отколкото преди. И ако до това време не са изгубили чувствителността си, започват да се окайват, че е трябвало да стигнат до края на живота си, преди да прогледнат — способност, от която на тази възраст малко се нуждаят, но която в по- младите години е можела да им бъде изключително полезна.
Докато седя тук и си мисля за това, аз осъзнавам, че в тази идея няма толкова въображение, както би могло да се стори на някой в по-млада възраст. Струва ми се, че и сега мога да виждам по-надалеч и с по- голяма яснота, макар вероятно не чак толкова далеч, нито чак толкова ясно, както ще бъде, когато краят ми приближи.
След изчезването на хората ние поехме различен път от онзи, който човекът бе следвал през хилядолетията. Всъщност, бяхме принудени да поемем по друг път. Не можехме повече да продължаваме както дотогава. Старият свят с трясък се срина около нас и от него остана много малко. В началото мислехме, че сме загубени и наистина бяхме, ако под загуба разбираме загубата на една култура, която толкова усърдно бяхме изграждали. И все пак с времето ние осъзнахме, че тази загуба не е чак толкова голяма — и може би беше за добро. Защото това бе загуба на неща, без които наистина се чувстваме по-
