То не му обърна внимание. Стоеше там, пренареждайки червеите. Понякога се изкушаваше да приключи с него, както бе направил с мечките. Но си каза, че няма да е справедливо, ако постъпи така с извънземното. То не беше истинска заплаха или поне той не мислеше, че е. Беше просто досадно. Извънземното се загърчи още по-близо до него.
— Дадох ти, каквото искаше — изкрещя му Дейвид Хънт. — Оправих, което не ти беше наред. Премахнах болката ти. Сега ме остави на мира.
Извънземното отстъпи назад.
Дейвид се облегна на ствола на близката бреза и се опита да размисли — макар, всъщност, да нямаше кой знае какво за обмисляне. Фактите бяха прекалено ясни: той беше излекувал дърветата, беше излекувал и това странно същество, което непрекъснато го следваше по петите, беше излекувал счупеното крило на една птица и болния зъб на една стара мечка и беше прочистил една леха с астри от нещо ужасно, което изсмукваше живеца им (и не беше съвсем спокоен в този случай, тъй като, помагайки на астрите, бе убил друга форма на живот — примитивен живот може би, но все пак живот). Сякаш огромно състрадание се изливаше от него към всички страдащи, караше ги да се почувстват добре и все пак, странно, не изпитваше искрено състрадание. По-скоро усещаше някакво безпокойство, когато доловеше болно или страдащо същество и като че ли се чувстваше задължен да му помогне. За да престане да го безпокои, може би. Така ли трябваше да живее, питаше се той, усещайки всяка нередност в света? Всичко беше наред с него до онази нощ, когато чу дърветата и усети нещо нередно в тях. Дотогава той не го знаеше и си живееше съвсем безгрижно. Нещо в музиката, каза си той. Нещо в робота, застанал до него. И какво означаваше да премине през живота си, долавяйки всяка дребна тревога, всяка незначителна болка, и да няма покой, нито отдих, докато не ги отстрани.
С крайчеца на окото си Дейвид Хънт забеляза извънземното да припълзява още по-близо. Размаха като в пантомима ръце, сякаш можеше да го прогони.
— Махай се оттук! — изкрещя той.
27.
Джейсън вдигна микрофона и натисна превключвателя. Какво казва човек в такива случаи, питаше се той. Имаше ли някаква установена практика за разговор по радио? Дори и да имаше такава, той не я знаеше. Накрая се осмели.
— Тук е Джейсън Уитни от планетата Земя. Извън Земята ли сте още? Той зачака и след кратка пауза до него достигна глас.
— Джейсън кой? Моля, идентифицирайте се.
— Джейсън Уитни.
— Уитни. Човек ли сте или робот?
— Аз съм човек — каза Джейсън.
— Упълномощен ли сте да разговаряте с нас?
— Само аз мога да разговарям с вас. Аз съм единственият човек тук.
— Единственият…
— Има и други човеци. Не много на брой. Но в момента не са тук.
Гласът бе озадачен, но продължи:
— Разбрахме. Знаем, че има малко човеци. Малко човеци и няколко робота.
Джейсън прехапа езика си, за да не изстреля въпросите, които напираха на устните му. „Откъде знаеш? Кой ти каза, че има хора?“ Със сигурност не Джон. Ако някои от другите там, далече, бяха открили хората, те щяха незабавно да се завърнат на Земята и възможно най-бързо да донесат новината, както направи Джон. Невъзможно бе някой да открие хората, да разговаря с тях и след това да си тръгне, без да го съобщи на Земята.
Дали трябваше да им каже, че идването им е било очаквано? Нещо от рода на: „Какво стана, че се забавихте толкова? Очаквахме ви по-рано.“ Това щеше да ги стъписа, точно както и той се бе стъписал. Но нищо не биваше да им казва засега. Можеше да се окаже предимство за Земята, ако не знаеха.
— Не сме очаквали — прозвуча гласът — да намерим насочващ лъч и радио. Веднъж открили лъча, разбира се…
— Нашите роботи — побърза да обясни Джейсън — използват радиото, за да си предават съобщения.
— Но лъчът…
— Не виждам причина да го обсъждаме повече — прекъсна го Джейсън меко. — Особено когато нямам представа кои сте.
— Но лъчът…
— Инсталирали сме го, в случай че някой поиска да ни посети. Не се изисква много труд да го поддържаме в действие. Сега, моля, вие се идентифицирайте. Кажете ми кои сте.
— Някога сме живели на Земята — произнесе гласът. — Били сме евакуирани оттук отдавна. Сега се завръщаме.
— Тогава — каза Джейсън спокойно — вие трябва да сте хората. През всичките тези години се чудехме какво е станало с вас.
— Хората?
— Така ви наричаме, ако вие сте тези, които някога изчезнаха от Земята.
— Ние сме.
— Е, добре дошли — каза Джейсън.
Той се усмихна на себе си. Сякаш те току-що бяха пресекли пътя, за да се видят с приятелите си, макар и малко позакъснели. Сигурно не бяха подготвени за това. Най-вероятно бяха очаквали неописуема радост, че са намерили пътя към Земята и че след толкова години горките същества, които са били изоставени, отново ще се срещнат със своята раса.
— Мислехме, че ще се наложи да ви търсим — произнесе гласът. — Страхувахме се всъщност, че няма да ви намерим.
Джейсън се засмя.
— Този страх ви е спестен. Да ни видите ли идвате? Не знам как ще се приземите. Нямаме площадка за кацане.
— Не се нуждаем от площадка. Ще изпратим спускаем апарат с двама души. Той може да кацне навсякъде. Стига лъчът да работи. Ще се ориентираме по него.
— Близо до къщата има царевична нива — осведоми го Джейсън. — Ще я разпознаете по кръстците. Можете ли да кацнете там?
— Да.
— Кога да ви очакваме?
— На зазоряване.
— В такъв случай — каза Джейсън, — ще заколим агнето.
В гласа зазвуча тревога.
— Какво ще направите?
— Няма значение — измърмори Джейсън. — Просто поговорка. Ще ви посрещнем като скъпи гости.
28.
Дъбовият дънер най-после догоря и се разпадна, рухвайки сред вихър от искри, който се изви през комина. Вятърът проеча през отвора и до тях достигна стенанието на стрехите. Те седяха край камината и чакаха. Тримата — Марта, Джон и Джейсън.
— Притеснява ме едно — продума Джейсън. — Как са разбрали? Как са могли да научат, че тук има някой? Съвсем естествено е за тях да приемат, че цялата раса е била отведена. Би трябвало да си мислят, че идват на безлюдна планета. Трябваше да знаят, или поне да предположат, че роботите са били оставени, и да се досетят, че се борят за оцеляване. Логично е да са очаквали да намерят цивилизация на роботи, но нямаше как да знаят…
