вратата се почука и когато извиках на онзи, който чукаше, да влезе, вътре се вмъкна Езекия, роботът монах от манастира. Беше дошъл да ми каже, че той и братята му не са били на погребението (факт, който бях пропуснал да забележа), защото по същото време отслужили литургия в нейна памет в манастира. След като каза това, той ми предостави копие от службата. Прощалните слова бяха написани четливо и красиво, с цветни калиграфски главни букви и винетки по полетата на страниците — по същия изпипан в детайлите маниер, както в ръкописите, които откривахме в скрипториумите от Средновековието. Откровено казано, не знаех как да реагирам. Беше дръзко от негова страна, разбира се, а според мен и лишено от добър вкус. Но беше очевидно, от друга страна, че това, което той и братята му бяха направили, не бе извършено поради дързост и невъзпитание, а като акт на най-голямо милосърдие. Затова му благодарих, но се опасявам, че бях някак си рязък и съм сигурен, че той го усети. В същото време аз не записах случилото се в дневника и не казах на никого. Всъщност се съмнявах, че някой изобщо е забелязал посещението на робота. С годините аз съм станал много стриктен в регистрирането на всичко случило се. В началото започнах дневника, за да предам на поколенията истината за това, което се бе случило на човешката раса и по този начин да не се превърне в мит и легенда. Мисля, че на времето нямах друга причина и не смятах да продължавам да го водя, но до такава степен бях свикнал да записвам всичко, че продължих да регистрирам всички събития от деня, колкото и дребни да бяха те, като понякога записвах дори мислите си. Защо навремето не записах случилото се между мен и Езекия — това ме е озадачавало през всичките последвали години. То едва ли имаше толкова голямо значение, а и не беше кой знае какво нарушение на етикета, че да бъде скривано. В началото, а и после, все го отхвърлях като мисъл, но от известно време този въпрос доста ме занимава.
През последните години си задавам много въпроси относно този епизод, защото сега остротата на срещата се е притъпила и аз мога да мисля обективно за нея. Хрумна ми, че тогава можехме да поканим Езекия да извърши опелото, вместо Джейсън да чете словата на утеха и раздяла, макар че дори и сега изтръпвам при тази мисъл и знам, че то беше невъзможно. И все пак истината е, че роботът, а не човекът, бе съхранил не само християнството, но и самата идея за религията. Разбирах, че може и да не е напълно вярно, защото хората на Червения облак имат набор от вярвания и модел на поведение, които могат да бъдат наречени религия. Както разбирам, тази религия не е формална, а жива и действена, защото усъвършенства поведението и укрепва морала, а не показната ритуалност, в която се бяха превърнали другите религии. Основното според мен беше, че ние или трябваше да изповядваме нашата религия, или напълно да се откажем от нея. Ние я оставихме да отмре, защото вече не ни беше грижа и бяхме се уморили да се преструваме, че вярваме. И това не се отнася само до последните няколко хилядолетия. Дори и преди изчезването на хората вярата ни бе мъртва, така че аз използвам думата „вяра“ в най-ограничения смисъл на официална религия.
Мислих доста върху това последните години, докато седях в задния двор и наблюдавах как се сменят сезоните. С времето станах изследовател на небето, познавам всички облаци по него и твърдо съм фиксирал в представите си различните нюанси на синьото, които небето може да покаже — измитото, бледнеещо синьо на горещ летен ден; омекотеното синьо като яйце на червеношийка; почти зеленикавото синьо на късна пролетна привечер; по-тъмното, почти виолетово-синьо на есента. Бях станал познавач на окраската, която листата намятат през есента и познавам всички гласове и настроения на горите и речната долина. В известна степен бях се включил в общността на природата и по този начин бях тръгнал по стъпките на Червения облак и неговия народ, макар и да съм сигурен, че тяхното разбиране и техните чувства са много повече в хармония, отколкото моите. Но бях виждал кръговрата на сезоните, раждането и смъртта на листата, блещукането на звездите в повече нощи, отколкото бих могъл да преброя и само от това, а не от нещо друго, бях придобил усещането за цел и подреденост, което според мен не би могло да бъде плод на случайността.
Като мисля за това, започва да ми се струва, че трябва да има някаква универсална схема, която кара електроните да кръжат около ядрото и задвижва по-бавната, по-величествена орбита на галактиките една около друга, до самия предел на пространството. Вероятно съществува замисъл, който започва от електроните и обхваща цялата вселена, но какъв е той и чие дело е, е непосилно за моя разум. Но ако търсим нещо, на което да се опрем във вярата си — и, разбира се, в надеждите си, — това нещо може да е точно този замисъл. Струва ми се обаче, че твърде малко разсъждаваме върху него и прекалено много се страхуваме…
25.
Концертът завърши зашеметяващо и музикалните дървета замлъкнаха под есенната лунна светлина. Надолу по речната долина бухалите се кискаха един на друг, а слабият бриз шумолеше в листата. Джейсън се размърда на стола си, поглеждайки през рамо към голямата антена, инсталирана върху покрива, после отново се отпусна назад. Марта се надигна от стола си.
— Прибирам се — каза тя. — Идваш ли, Джейсън?
— Мисля да поседя още малко — отвърна той. — Няма толкова много нощи като тази по това време на годината. Жалко е да се пропуска. Случайно да знаеш къде е Джон? Не слезе тази нощ.
— Чакането го изнервя. Някой ден пак ще тръгне към звездите. Предполагам е усетил, че домът му вече не е тук. Твърде дълго е отсъствал.
— Никое място не може да стане дом за Джон — измърмори Джейсън. — Той няма дом. И не иска дом. Просто иска да пътува. Той е като всички останали. Не го е грижа какво става на Земята.
— Те всички ни съчувстват много. Поне тези, с които говорих. Казват, че ако могат да направят нещо…
— Знаеш, че нищо не могат да направят — прекъсна я Джейсън.
— Може и така да е. Не го вземай толкова навътре, Джейсън. Тревожиш се за нещо, което вероятно никога няма да се случи.
— Не се тревожа за нас, а за Червения облак и за роботите. Да, дори за роботите. Поставили са ново начало за своя вид. Трябва да им се даде шанс. Една намеса не би била добра за тях.
— Но те отказаха да ни помогнат.
— Те инсталираха радиото и лъча — напомни и той.
— Но реално не ни подкрепиха.
— Да, така е — съгласи се той. — Не мога да ги разбера. Никога не съм бил в състояние да ги разбера.
— Нашите собствени роботи…
— Нашите собствени роботи са различни — каза Джейсън. — Те са част от нас. Те вършат онова, за което са предназначени. Те не са се променили, за разлика от другите. Например Езекия…
— Наложило им се е да се променят — каза Марта. — Не са имали избор. Не са могли да седят и да чакат.
— Предполагам, че си права.
— Прибирам се. Не оставай дълго навън. Застудява се…
— Къде е Вечерна звезда? И тя не слезе тази вечер.
— Вечерна звезда е разтревожена. За онова забавно момче. Не знам какво намира в него.
— Няма ли представа какво му се е случило? Къде може да е отишло?
— Ако знаеше, нямаше да се тревожи. Предполагам си мисли, че е избягало от нея.
— Говори ли с нея?
— За момчето ли? Не.
— Стори ми се някак странно — каза Джейсън.
— Е, аз се прибирам. Скоро ли ще дойдеш?
Той кимна и продължи да седи. Заслуша как стъпките и заглъхват, докато прекосява вътрешния двор. Вратата се хлопна.
Странно момче, помисли си той, да изчезне така. И извънземното в долчинката бе изчезнало. Той бе отишъл да го види и да си поговорят, но там нямаше и следа от него. Дали се бе уморило да чака и си е заминало, питаше се той. Или имаше връзка между неговото изчезване и това на Дейвид Хънт? Изглеждаше невъзможно да е така. Дейвид Хънт не знаеше за съществото. По-скоро изчезването му се дължеше на онази история с Черния скитник, която Вечерна звезда му разказа. Беше съвсем очевидно, че той се
