разбирането, това, което големият бял дъб каза, или се опита да каже, или не успя да каже, но вътре в душата и вселената се отвори като цвете под лъчите на изгряващото слънце. За миг тя усети и опозна (не видя, не чу, нито разбра, защото това, което ставаше в нея, надхвърляше нормалната сетивност и възприятие) вселената до самата и сърцевина и до най-отдалечените и краища — механизма и смисъла на нейното съществуване и мястото, което имаше в нея всяко нещо, докоснато от живота.
Само миг, частица от секундата, за да разбере, да познае и да изгуби познанието, после тя отново се завърна в себе си, в несъвършената, незначителна форма на живот, която се подпираше на дървото, усещаше грубата кора на масивния дъб зад раменете и гърба си и Дейвид Хънт, изправен край нея на пътеката. А в долчинката кутията с гърчещи се червеи сияеше, обляна от божествена светлина, толкова ярка и ослепителна, че бе неземно красива, така както никоя кутия с червеи не би могла да бъде. В нея напираше вик на мъка, непонятна мъка, дошла незнайно откъде.
— Дейвид! — изтръгна се от душата и. — Какво направихме? Какво стана?
Тя знаеше, че нещо велико се бе случило, или може би велики неща и се почувства объркана. Ала в объркването и имаше нещо едновременно щастливо и удивително. Тя продължаваше да се обляга на дървото, а вселената сякаш се надвесваше над нея. Усети нечии ръце да се сключват около нея, да я повдигат и тя се озова в прегръдките на Дейвид. Никога досега не се бе притискала към някого, доволна, че той бе там в този велик момент от нейния живот, сигурна в силата на изтощеното му, но яко тяло.
— Ти и аз — шепнеше той. — Ти и аз заедно. Между нас двамата…
Гласът му секна и тя разбра колко беше уплашен. Обви ръце около него и го притисна с цялата нежност, която имаше.
22.
Те чакаха на брега на реката, до изтеглените на скалистия бряг канута. Някои от мъжете клечаха около малък огън, стъкнат с довлечени от водата дървета, и варяха риба, която бяха уловили, други седяха наоколо и разговаряха, а един беше заспал върху речния чакъл, който за Джейсън би бил най-неудобното легло.
Реката тук беше по-малка, много по-малка, отколкото при стария лагер, откъдето бяха тръгнали. Тук имаше бързей. Водите, искрящи на слънцето в късния следобед, бягаха между високите скали от двете страни и се събираха надолу в едва забележим улей.
Над тях се издигаше голямата виеща се конструкция на Проекта от черен, тънък метал, който изглеждаше едновременно масивен поради големите си размери и ефирнопрозрачен, така че човек се чудеше как не се развява на вятъра.
— Същото ли си мислиш като мен? — обърна се Джон към Джейсън. — Искаш да кажеш, че Проекта говори с него, каквото и да е то?
— Точно така — каза Джон.
— Мислиш ли, че е възможно? Може ли един суперробот или един изключително сложен компютър или каквото и да е онова нещо там, да установи контакт с Принципа?
— Той може само да го слуша, да го усеща или да извлича някаква информация от него. В действителност може да не разговаря с него.
— Не е задължително да е Принципа — каза Джон. — Може да е друга раса или дори няколко други раси. Открихме някои от тях, но много са малко ония, с които можем да общуваме, защото нямаме обща база за разбиране. Някаква биолого-механична измишльотина, като това нещо там обаче, може да има такава база. Може да има душа, ако това изобщо може да се нарече душа, и тя да е много по-гъвкава от нашите. Няма съмнение, че е равностойно на човечеството като интелект, способен на контакт. От стотици години роботите са всмуквали в паметта си толкова човешко познание, до колкото са могли да се доберат. Той е може би най-образованият обект, съществувал някога на Земята. Той е равностоен на образованието, получавано в няколкостотин университета или колежи. Голото въздействие на познанието — цялото, непокътнатото, неподвластно на забравяне като при човешките същества познание, може да му е дало много по-широк поглед, отколкото всяко друго същество е постигало някога.
— Каквото и да е това, с което разговаря — каза Джейсън, — то е нещо, което ни надминава. Малко са разумните същества в космоса, с които сме били в състояние да установим някакъв вид комуникация, да не говорим за значимо общуване. А връзката, която този суперробот е установил, е много значима, както разбирам.
— Значима поради две причини, може би — каза Джон. — Първо, той може да е способен да дешифрира символите на езика…
— Функцията на добрия компютър — уточни Джейсън.
— И второ, добрият компютър може да осъществява не само по-добро и разностранно разбиране, но и по-обхватно. Той може да притежава по-широк спектър на разбиране, отколкото е възможно при човека. Неспособността ни да установим връзка в много случаи се дължи на неумението ни да разбираме различни от нашите начини на мислене и комплекс от ценности.
— Много време изтече — възропта Червения облак. — Мислите ли, че онова чудовище там горе е затруднено при вземането на решението? Макар че според мен няма значение какво ще каже то. Съмнявам се, че може да ни помогне.
— Това не е чудовище, сър — реагира Езекия. — Това е сложна логическа конструкция, които такива като мен трябва да строят, въпреки че аз, бързам да добавя, никога не бих сътворил такава. Може и да е подчинена на строго научни правила, но е едно отвратително творение на греховна гордост. Въпреки това, сигурен съм, че ако реши, може да бъде полезна. Защото, основана на логическата мисъл, тя ще действа логично…
— Скоро ще разберем — прекъсна го Джейсън. — Стенли идва насам.
Те се изправиха на крака и зачакаха бляскавия робот. Той слезе по пътеката, пресече брега и спря пред тях.
— Новините са лоши за вас — каза накрая той.
— Значи, няма да ни помогнете? — не повярва Джейсън.
— Искрено съжалявам — каза роботът. — Личното ми предпочитание бе да си сътрудничим с вас по всеки възможен начин. Ние построихме Проекта като един от нас, но се оказа по-съвършен от нас. — Той кимна към Хорас Червения облак и продължи: — Като наш вожд, трябва да се съобразим с преценката му, защото, какъв е смисълът да имаш вожд, ако не му се доверяваш и не го следваш?
— Но на каква основа е направена преценката? — попита Джейсън. — Може би, че не ни вярвате. Или проблемът, според вас, е по някакъв начин не толкова важен, колкото го представихме?
Стенли поклати глава.
— Нито едно от двете — отвърна той.
— Вие, разбира се, си давате сметка, че ако хората дойдат, те ще се наложат над вас. И над Проекта.
— Забравяте, че дължите на тези господа учтивост… — намеси се Езекия.
— Стой настрана! — сряза го Стенли.
— Няма да стоя настрана — отвърна Езекия и думите му застъргаха от нехарактерен за него гняв. — Това са съществата, които са ни създали. Те са нашите бащи. Дължим им лоялност. Дори Проекта им дължи лоялност, защото вие използвахте не само интелигентността, с която човеците ви надариха, за да замислите и реализирате Проекта, но се сдобихте от техния свят и с материалите, с които да го построите, знанието, с което да го захраните.
— Ние не изискваме вече лоялност — смекчи тона си Джейсън. — Може би не би и трябвало. Понякога си мисля, че ви дължим извинение за това, че изобщо сме ви създали такива. Наистина не ви дадохме свят, за който да ни бъдете благодарни. Но сега, както излиза, всички сме засегнати. Ако хората се върнат, за да завладеят отново планетата, и вие ще пострадате.
— Какво всъщност искате? — попита Стенли.
— Само вашата помощ, разбира се. Но тъй като не можете да ни я дадете, мисля, че имаме право да попитаме защо ни отказвате?
— Няма да ви е приятно да разберете.
